Оливър Боудън
Черният флаг (5)

5.

Междувременно мислите ми се върнаха към Каролин. Първо се заех да разбера коя е. Разпитах из Хокинс Лейн и научих, че баща й — Емет Скот — е богат търговец на чай, когото мнозина от клиентите му смятаха за парвеню, но все пак бе успял да се промъкне във висшето общество.

Ако не бях толкова вироглав и самонадеян, сигурно щях да избера различен път към сърцето на Каролин. Все пак баща й снабдяваше с изискани чайове най-заможните семейства в Запада и имаше достатъчно пари да наема прислуга за внушителния си дом на Хокинс Лейн. Не, Емет Скот определено не беше дребен предприемач, който става сутрин в пет да храни добитъка. Притежаваше състояние и влияние. Редно би било — макар и безполезно — да се опитам да се запозная с него. Тогава щях да избегна случилото се впоследствие — а то не е малко.

Аз обаче не опитах. Бях млад и туй то. Нищо чудно, че Том Кобли и подобните нему не ме харесваха — бях много арогантен. Въпреки социалния си статус смятах за унизително да печеля благоволението на търговец на чай.

Знам със сигурност едно — ако обичаш жените, а аз не се срамувам да призная, че ги обичам, намираш нещо красиво у всяка, независимо дали е класическа хубавица. С Каролин обаче ме сполетя злата участ да се влюбя в жена, чиято вътрешна красота не отстъпваше на външната, и разбира се, обаянието й привличаше вниманието и на другите. Следващото, което научих за нея, бе, че е уловила окото на Матю Хаг, син на сър Обри Хаг — най-големия земевладелец в Бристол и изпълнителен директор на компанията „Ийст Индия“.

Младият Матю ми беше връстник и се мислеше за нещо повече, отколкото е. Самовлюбеният син на сър Обри се смяташе за находчив бизнесмен като баща си, макар очевидно да не притежаваше таланта му във въпросната област. На всичкото отгоре си въобразяваше, че е философ, и често диктуваше размислите си на писар, който го сподиряше навсякъде като сянка — стиснал перо и мастилница, готов да запише всяка мъдрост на Хаг, като например: „Шегата е камък, хвърлен във водата, смехът — вълничките, които образува“.

Възможно е сентенциите му да криеха дълбок смисъл. Знам само, че не бих му обърнал особено внимание — всъщност бих се присъединил охотно към презрението и присмеха, които придружаваха споменаването на името му — ако не проявяваше интерес към Каролин. Навярно дори това не би ме разтревожило кой знае колко, ако не бяха други два фактора. Първо, бащата на Каролин — Емет Скот — бе сгодил дъщеря си за момчето на сър Обри. Второ, момчето — вероятно заради високомерното си поведение и склонността си да допуска фатални грешки дори при най-безобидните търговски сделки и да вбесява хората — имаше телохранител на име Уилсън — недодялан варварин с увиснал клепач на едното око, но много едър и як.

„Животът не е битка, защото битките се печелят и губят. Животът се живее“, това дочули Матю Хаг да диктува на хилавия си писар.

Е, Матю Хаг не познаваше битките. Първо, защото бе син на сър Обри Хаг, и второ, понеже страховитият му широкоплещест телохранител го следваше навсякъде.

Както и да е, аз се постарах да разбера къде ще е Каролин през един слънчев следобед. Как? Е, поисках услуга срещу услуга, така да се каже. Помните ли Роуз, прислужницата, която спасих от съдба, по-лоша от смъртта? Напомних й този факт, след като я проследих от Хопкинс Лейн до пазара, където тя заснова между сергиите, стиснала кошницата си. Представих й се, но тя, разбира се, не ме позна.

— Нямам представа кой сте, сър — очите й взеха да блуждаят стреснато във всички посоки, сякаш работодателите й всеки момент ще изскочат иззад някоя сергия.

— Е, аз обаче те познавам, Роуз. Миналата седмица ме пребиха заради теб пред „Олд Шилела“. Нима не помниш добрия самарянин?

Тя кимна неохотно. Е, едва ли е проява на особено джентълменство да използваш меркантилно злополучията на млада дама — не бих отишъл тъй далеч да го нарека изнудване, естествено — но се нуждаех от коз. Бях влюбен до ушите, а понеже писмената реч не ми идеше отръки, да се срещна очи в очи с Каролин беше най-добрият начин да започна да завладявам сърцето й. Умеех да омайвам птичките, нали? Получаваше се със съпругите на търговците и с младите жени в кръчмите. Защо не и с някоя от по-високо потекло? От Роуз научих, че Каролин обича да се разхожда на пристанището във вторник следобед. Да бъда нащрек обаче за господин Хаг, предупреди ме тя, озъртайки се бързо наляво и надясно. За него и за телохранителя му Уилсън. Господин Хаг държал много на Каролин, обясни ми Роуз, и я закрилял самоотвержено.

На другата сутрин поех към града, разнесох възможно най-бързо стоката си и тръгнах към пристанището. Въздухът миришеше на сол, тор и горещ катран. Огласяха го писъците на чайките и безкрайните викове на хората, които си изкарваха прехраната на доковете — моряци, крещящи си един на друг, докато товарят или разтоварват корабите с мачти, поклащащи се бавно под напора на нежния бриз.

Разбирах защо на Каролин й харесва тук. Пристанището бликаше от живот — мъже с кошници с прясно набрани ябълки или нанизи от фазани около вратовете, търговци, подвикващи на докерите, жени с платове, убеждаващи моряците, че сключват изгодна сделка, деца, продаващи цветя или подпалки или сновящи между моряците и търговците, анонимни като бездомните кучета, които се излягаха край стените на пристана или душеха купчините боклуци и изгнила храна.

Сред тях беше и тя — с панделка върху бонето и слънчобран върху рамото и Роуз на няколко стъпки зад нея — истинска дама от главата до петите. Въпреки това забелязах — отдалеч, защото избирах подходящ момент — че не гледа отвисоко на гъмжилото около себе си. Изражението й издаваше, че и тя като мен обича да наблюдава живота във всичките му форми. Запитах се дали и тя като мен се вглежда в морето, сияйно от изпълващите го съкровища, съзерцава поклащащите се мачти и чайките, политнали към началото на света, и се чуди какви истории се крият зад хоризонта.

Романтик съм, вярно, ала не и романтичен глупак и понякога след онзи ден пред гостилницата се питах дали увлечението ми по Каролин не е плод на въображението ми. Все пак тя ме спаси. Сега обаче, докато крачех по кея, се влюбих отново.

Дали смятах да разговарям с нея във фермерските си дрехи? Не, разбира се. Преоблякох се. Смених мръсните ботуши с чифт обувки със сребърни токи, надянах спретнати бели чорапи и тъмни бричове, чисто сако над ризата и тривърха шапка в тон вместо прашната кафява дрипа. Изглеждах съвсем като джентълмен, макар да го казвам аз — бях млад, привлекателен и самоуверен, син на уважаван търговец в областта. Кенуей. Името поне значеше нещо (въпреки усилията ми да го опетня), а водех и младия пройдоха Албърт, когото бях подкупил да свърши нещо за мен. Не се изисква много сиво вещество, за да се досетите за природата на работата — да ми помогне да впечатля Каролин. Малко по-рано се бях снабдил с необходимото средство от млада цветарка.

— Помниш ли плана? — попитах Албърт, който ме погледна изпод периферията на шапката си с очи, по-стари от годините му, и отегчено всезнаещо изражение. — Ще дадеш букета на красивата дама ей там. Тя ще спре и ще ти каже: „Е, младежо, защо ми подаряваш цветята?“. А ти ще посочиш натам.

Показах му къде ще застана, горд като паун. Каролин или щеше да ме познае, или поне да поиска да благодари на загадъчния си обожател и да заръча на Албърт да ме доведе при нея. Тогава щях да започна да я омайвам.

— А аз какво печеля? — поинтересува се Албърт.

— Какво ли? Смятай се за късметлия, че няма да ти издърпам ушите.

Той присви устни.

— А ти защо не скочиш от кея?

— Добре — кимнах, признавайки се за победен. — Ще ти дам половин пени.

— Половин пени? Само толкова?

— Всъщност, синко, това е най-лесно спечеленото половин пени в живота ти. Иска се само да прекосиш кея и да подариш цветя на красива жена.

— Тя има ли си ухажор? — Албърт проточи шия да погледне.

Не след дълго разбрах защо попита дали Каролин има придружител. Тогава обаче взех интереса му за най-обикновено любопитство. За празни приказки. Дрън-дрън. Обясних му, че е сама, подадох му цветята и половината пени и го побутнах да върви. Докато се отдалечаваше, нещо в свободната му длан привлече вниманието ми и осъзнах каква грешка съм допуснал.

Албърт носеше малък нож. Очите му бяха втренчени в ръката на Каролин, където чантичката й висеше на панделка.

Божичко. Щеше да пререже чантичката й. Младият Албърт беше крадец.

— Ах, кучи сине! — измърморих под нос и веднага се спуснах след него. Той обаче вече бе прекосил половината път, а понеже беше дребен, се промъкваше по-бързо през тълпата. Погледнах към Каролин, която не съзнаваше надвисналата опасност — опасност, на която неволно я бях изложил.

После видях тримата мъже, които също си проправяха път към Каролин — Матю Хаг, кльощавият писар и телохранителят Уилсън. Сърцето ми се сви. Разтревожих се още повече, щом забелязах как очите на Уилсън се насочват от Каролин към Албърт и обратно към нея. Сечеше му умът, несъмнено. Веднага схвана какво ще се случи.

Спрях. За миг застинах безпомощно. Не знаех какво да направя.

— Ей! — извика Уилсън и грубият му глас надвика неспирния брътвеж на пристанището. — Ей, ти! — Той се спусна напред.

Албърт обаче бе стигнал до Каролин и със светкавично и плавно движение ръката му се стрелна към панделката, преряза я и копринената чантичка падна в другата му длан.

Каролин не забеляза кражбата, но нямаше как да не види огромното туловище на Уилсън, втурнало се към нея. Тя извика от изненада, но телохранителят я заобиколи пъргаво и улови Албърт за раменете.

— Този плъх взе нещо ваше, госпожице — изрева той и раздруса Албърт толкова силно, че чантичката падна върху кея. Каролин погледна първо чантичката, после Албърт.

— Вярно ли е? — попита тя, макар доказателството да бе пред погледа й и по-точно в купчина конски тор пред краката й.

— Вдигни я веднага — нареди Хаг на хилавия си писар.

Едва пристигнал, започна да се държи, сякаш не огромният му телохранител, а той е заловил крадливия младеж.

— Дай урок на обирджията, Уилсън. — Хаг размаха длан, все едно се опитва да прогони особено противна воня.

— С удоволствие, сър.

Няколко крачки ме деляха от тях. Очите на Албърт се стрелкаха ту ужасено към Уилсън, ту умолително към мен. Стиснах зъби. Малкото копеле провали замисъла ми, а сега ме моли за помощ. Да върви по дяволите, мина ми през ума.

Уилсън обаче, стиснал го за врата с една ръка, го удари с юмрук по корема с другата и това промени решението ми. Същото чувство за справедливост, обзело ме в кръчмата, пламна отново и аз се втурнах да защитя Албърт.

— Хей! — изкрещях и Уилсън се извърна към мен.

Отблизо изглеждаше още по-едър и грозен, ала аз го бях видял да удря дете и кръвта ми кипеше. Не е особено джентълменски начин да се биеш, ала знаех от опит — и от двете страни на мелето — че няма по-бърза и сигурна тактика да повалиш противника. Пуснах в действие коляното си. Забих го в слабините му, имам предвид. Светкавично и силно. Огромният ръмжащ насилник, готов да посрещне нападението ми, се сгърчи одве, застена и се строполи на земята.

Без да обръщам внимание на ядните крясъци на Матю Хаг, сграбчих Албърт и му наредих:

— Извини се на дамата!

— Съжалявам, госпожице — подчини се Албърт.

— Офейквай! — заповядах му и посочих към пристана.

Без да чака втора покана, той изчезна яко дим, предизвиквайки нова порция възмущение от страна на Матю Хаг. Аз пък благодарих Богу, че Албърт е вън от играта и няма как да ме издаде.

Спасих Албърт от побоя, ала триумфът ми бе мимолетен и безспорно нямах време да му се насладя. Уилсън вече се бе изправил на крака и макар слабините му сигурно да туптяха болезнено, в момента изпитваше само и единствено гняв. Беше и бърз — преди да успея да реагирам, ме сграбчи и ме стисна здраво. Пробвах да се отдръпна, да го ударя с рамо и да забия юмрук в слънчевия му сплит, но нямах замах. Той ме блокира с тяло и ме помъкна по кея, ръмжейки и от задоволство, и от усилието да ме влачи. Хората се разпръскваха да му сторят път. В честна битка имах шанс срещу него, ала той използваше предимството на силата си и бързината, подклаждана от яростта, и след секунда краката ми заритаха във въздуха и полетях към водата.

Е, винаги съм мечтал да отплавам в открито море. Под съпровода на звучния смях на зяпачите се закатерих нагоре по най-близката въжена стълба. Каролин, Роуз, Хаг и двамата му лакеи си бяха тръгнали. Една ръка се протегна към мен.

— Дай да ти помогна, приятелю — изрече нечий глас.

Погледнах благодарно нагоре и понечих да уловя дланта на добрия самарянин, ала видях ухиленото лице на Том Кобли да наднича над ръба на кея.

— Жалко, че не си нося мускета — заяви той и юмрукът му срещна лицето ми, запращайки ме обратно във водата.