Оливър Боудън
Черният флаг (57)

57.

Много може да се случи за шест месеца. Ала през шестте месеца до 10 ноември 1720 година то се случваше на другите. Аз гниех в затвора в Кингстън. През това време Бартолъмю Робърте стана най-страховитият пират на Карибите, командващ ескадра от четири кораба с флагман „Роял форчън“, а аз се опитвах и не успявах да спя върху сламеник на земята в толкова тясна килия, че нямаше как да легна в цял ръст. Вадех личинки от храната си и си запушвах носа, за да я прокарам. Пиех мръсна вода и се молех да не ме убие. Наблюдавах ивиците сивкава светлина, процеждащи се през решетките на вратата, и слушах врявата в тъмницата — тропотът и шумотевицата никога не стихваха, сякаш някъде някой по цял ден и по цяла нощ прокарва тенекиена чаша по железните решетки. Понякога слушах и собствения си глас, за да си напомня, че съм жив, и ругаех късмета си, ругаех Робърте и тамплиерите, ругаех екипажа си.

Предадоха ме — и Робърте, разбира се, макар и не изненадващо, и моряците ми. Престоят в затвора уталожи страстите ми и от висотата на времето осъзнах как обсебен от Обсерваторията, оставах сляп и глух за потребностите на екипажа ми. Вече не ги винях, задето ме изоставиха в Лонг Бей. Реших — ако щастието ми се усмихне и ги видя отново, да ги прегърна като братя, да им кажа, че не им се гневя, и да ги помоля за прошка. Въпреки това си представях как „Гарванът“ отплава без мен и картината прогаряше сърцето ми като горяща главня.

Е, виждаше се краят на мъките ми. Наближаваше денят, когато ще се изправя пред съда. А после да увисна на бесилото.

Вчера имаше екзекуция. Обесиха пирати. Процесът се проведе в Спаниш Таун и на другия ден обесиха петима на Галоус Пойнт. Смъртната присъда на останалите шестима предстоеше днес в Кингстън.

Сред обесените вчера бе и капитан Джон Ракам, познат под прякора Басмения Джак. Горкият Джак! Не бе добър човек, ала, честно казано, не беше и особено лош. Надявах се да е успял да погълне достатъчно алкохол, преди да поеме към гилотината. За да го топли по пътя към отвъдното.

Басмения Джак имаше двамина лейтенанти и техният процес започваше днес. Щях да присъствам — обясниха ми, че вероятно ще свидетелствам, но не споменаха за кого: за обвинението или за защитата.

Двамата лейтенанти бяха Ан Бони и Мери Рийд. Поредната дълга история. В Обсерваторията бях станал очевидец на завръзката — Басмения Джак и Ан Бони бяха любовници. Джак я омаял, измъкнал я изпод носа на Джеймс Бони (проклетото куче!) и я отвел на кораба си.

На борда Ан се преобличала като мъж. И не била единствената. Мери Рийд също била там, предрешена като Джеймс Кид. Тримата — Басмения Джак, Ан и Мери работели заедно. Двете жени носели мъжки мундири, дълги панталони и шалове около врата. Имали пистолети и саби и били страховити като мъже — дори по-опасни, защото се налагало да се доказват повече.

Известно време тероризирали търговските кораби в района, докато в началото на годината се насочили към Ню Провидънс. На 22 август лето господне 1720 Ракам и екипажът му, включително Ан и Мери, задигнали кораба „Уилям“ от пристанището в Насау.

Удс Роджърс разбрал, естествено, кой е крадецът. Обявил награда за главата на Басмения Джак и изпратил свой кораб по дирите му. Старият Джак обаче не се стреснал — между гуляите продължавал да напада рибарски и търговски кораби. Ограбил и шхуна.

Роджърс не останал доволен. Изпратил втори кораб да го залови. Старият Джак обаче пак не се уплашил. Пренасочил набезите си на запад край бреговете на Ямайка, където един ден се натъкнал на капера капитан Барнет, който решил да се възползва от възможността да припечели нещичко срещу главата му. Взел на абордаж кораба на Джак и екипажът му се предал — с изключение на Ан и Мери. Джак и моряците му били пияни до припадък, когато Барнет ги нападнал. Мери и Ан проклинали екипажа като разярени фурии и се били с пистолети и саби, но ги надвили и хвърлили всички в затвора в Спаниш Таун.

Както споменах, вече бяха осъдили и обесили Джак. Сега беше ред на Ан и Мери.

Не бях виждал много съдебни зали в живота си — слава богу — но не бях виждал и толкова претъпкана зала. Стражите ме изблъскаха по няколко каменни стъпала до врата с решетки, отвориха я, въведоха ме в залата и ме побутнаха да седна. Погледнах ги объркано. Какво става? Те обаче не ми обърнаха внимание, застанаха с гръб към стената и насочиха мускетите си към мен, да не би да побягна.

Но как да побягна? Ръцете ми бяха оковани, по пейките около мен бяха наблъскани хора: зяпачи, свидетели… дошли да видят двете прославени пиратки — Ан Бони и Мери Рийд.

Двете застанаха пред съдията, който ги изпепели с поглед и удари с чукчето.

— Искам да чуя обвиненията, сър — обърна се той към прокурора, който стана и прочисти гърло.

— Съдът на Негово Величество обвинява Мери Рийд и Ан Бони в пиратство. Обвиняемите са нападнали и ограбили седем рибарски кораба. — В залата се надигна тих ропот. Зад мен седна някой. По-точно двамина, ала не им обърнах внимание. — Второ — продължи прокурорът, — обвиняемите са нападнали и обстрелвали в открито море два търговски кораба, заплашвайки живота на екипажа и капитаните им.

В този момент гласът на обвинителя остана на заден план, защото двамината зад мен се приведоха и ме заговориха.

— Едуард Джеймс Кенуей — веднага познах гласа на Удс Роджърс. — Роден в Суонси, син на англичанин и жена от уелски произход. Оженил се на осемнайсет за госпожица Каролин Скот, с която понастоящем не живее.

Повдигнах веригите и се извърнах назад. Стражите ми не помръдваха, но ме наблюдаваха зорко. До Роджърс седеше царствено Лауреано Торес, елегантен и спокоен в жегата на съдебната зала. Не бяха дошли обаче на лов за пирати. Тук ги бяха довели тамплиерските дела.

— Красива жена е, казват — отбеляза Торес, кимайки ми за поздрав.

— Докоснете ли я, копелета… — озъбих се.

Роджърс се приведе напред. Нещо ме сръга в хълбока.

Погледнах надолу и видях дулото на пистолета му. След падането в Обсерваторията като по чудо се бях разминал с гангрената и инфекцията, но раната ми така и не заздравя напълно. Той не знаеше за нея, разбира се, не би могъл. Ала някак си я уцели с цевта на оръжието си и аз се сгърчих от болка.

— Ако знаеш къде се намира Обсерваторията, кажи ни и ще те освободим веднага — каза Роджърс.

Разбира се. Ето защо досега не бяха ми надянали примка на шията.

— Роджърс не е в състояние да удържа дълго британските хрътки — обясни Торес. — Това те чака, ако откажеш да ни съдействаш — посочи съдията и свидетелите, описващи ужасните злодеяния на Ан и Мери.

Отправили предупреждението си, Торес и Роджърс се изправиха точно когато свидетелката разказваше на един дъх как двете пиратки са я нападнали и как познала „по големите гърди“, че са жени. В залата избухна смях, но чукчето на съдията въдвори ред и заглуши захлопването на вратата зад гърбовете на Роджърс и Торес.

Ан и Мери не продумваха. Какво ставаше? Езиците им ли бяха изсъхнали? От опит знаех, че не им липсва дар слово, ала сега тънеха в гробно мълчание. Очевидците описваха дръзките им набези, но те нито веднъж не се намесиха да ги опровергаят. Не гъкнаха дори когато съдът ги обяви за виновни и ги попита дали има причина да отменят смъртното им наказание. Нищо.

Съдията, който не ги познаваше и навярно ги сметна за мълчаливи дами, произнесе присъдата — смърт чрез обесване.

Тогава — едва тогава — те отвориха уста.

— Милорд, молим за пощада, защото сме бременни — наруши тишината Мери.

— Какво? — пребледня съдията.

— Бременни сме — повтори Ан Бони.

Залата избухна. Запитах се дали и двете отрочета са на Басмения Джак, стария му дявол.

— Нямате право да обесите жена, която чака дете, нали? — над вика врявата Ан.

В залата настана хаос. Сякаш прочел мислите ми, един от стражите зад мен ме побутна с дулото на мускета. Дори не си помисляй!

— Тишина! Тишина! — извика съдията. — Ако твърдението ви е вярно, екзекуцията ще бъде отложена, но само докато родите децата.

— Вярно е и още как! Ти ли ще следиш как ще издуем коремите?

Такава помнех Ан Бони — с лице на ангел и дяволска уста. В залата отново избухна гръмогласен смях. С пламнало лице съдията заблъска с чукчето, нареди да отведат осъдените и процесът приключи в безпорядък.