Оливър Боудън
Черният флаг (71)

71

Ти спеше в безопасност в каютата ми. Пропусна случилото се след това. За което съм благодарен.

Поех към пристанището и открих, че Уилсън е умрял по пътя. Тялото му лежеше пред стъпалата на кея. Познах кораба, където е търсел спасение. Преди носеше името „Каролин“, ала сега го бяха преименували в чест на съпругата на Матю Хаг — „Шарлът“.

Хаг беше там. Очакваше смъртта, макар още да не го знаеше. В сивкавия мрак различавах смътни фигури да крачат по задната палуба. Стражи. Нямаше значение. Нищо не бе в състояние да ме спре да се кача на кораба.

Дори стражите да бяха чули или видели Уилсън да пада, сигурно го бяха сметнали за пиян. Дори да ме бяха видели, приклекнал до тялото му, навярно помислиха и мен за пиян. Беше им безразлично. Все още.

Преброих четирима, докато тичах покрай стената на кея към „Гарвана“. Между двата кораба бе завързан по-малък платноход. Развързах го, блъснах кърмата да го отделя от дока и се върнах на кораба си.

— Хенли! — извиках помощник-капитана.

— Да, сър.

— Подготви оръдията.

Той седеше, облегнал крака върху масата с географските карти, но ги свали и попита:

— Какво? Защо, сър? И какво, по дяволите, е станало с вас?

— Куршум от мускет в рамото.

— Намерихте ли хората, които търсехте?

— Двама.

— Ще доведа лека…

— Не сега, Хенли. По-късно — изръмжах. — Вдясно от нас има кораб — „Шарлът“. На него е третият, когото търся. Подготви оръдията и ако планът ми се провали, издухай го от лицето на земята.

Втурнах се към вратата на каютата, но спрях, разкривил лице от болка.

— И Хенли? — обърнах се отново към него.

— Да, сър.

— Подготви и оръдията на кърмата. Нареди на екипажа да се въоръжи. Идват войници.

— Сър?

Погледнах го извинително.

— Просто бъди бдителен, Хенли. Ако всичко мине добре, ще се измъкнем за нула време оттук.

Той не се успокои. Всъщност се разтревожи още повече. Усмихнах му се — надявах се, насърчително — издърпах клина изпод вратата на каютата и тръгнах.

Платноходът се носеше към открито море. От палубата на „Шарлът“ долетя вик — бяха го забелязали. После смях. Глупци! Виждаха шегата, а не опасността. Скочих от „Гарвана“, стъпих на кея и изминах тичешком краткото разстояние до кърмата на „Шарлът“.

— Уилсън е! — извиках, стремейки се да наподобя възможно най-добре гласа на мъртвия злодей.

Над планшира надникна лице да ме поздрави и аз забих юмрук в него, прехвърлих през парапета мъжа и го метнах върху камъните долу. Виковете му привлякоха вниманието на втори, който дотича да види „злополуката“. Видя обаче острието ми, сияещо в лунната светлина, и в следния миг аз го прокарах с обратен замах през гърлото му.

Надбягвайки последните двама стражи, се спуснах към капитанската каюта, надникнах през люка и видях Матю Хаг — по-възрастен и несъмнено угрижен. Седеше до масата с писаря си.

Погледнах към двамата стражи, хукнали към мен през палубата, и отворих вратата на каютата.

— Ти! — ококори се писарят.

Хаг изпусна чашата си. И двамата се втренчиха зяпнали в мен.

Рискувах да погледна още веднъж към стражите. Изругах, затръшнах вратата на каютата, затъкнах клина под нея и се обърнах срещу стражите. Биха могли да избягат, казах си, когато умряха. Те избраха да се бият с мен. Вляво от мен капандурите на корабните оръдия на „Гарвана“ се вдигнаха и разкриха дулата на топовете. Добри момчета. Мъжете по палубата размахваха мускети и саби.

— Трябва ли ви помощ, капитане? — извика някой.

Не, не ми трябваше. Издърпах клина изпод вратата на каютата и я отворих.

— Последен шанс! — наредих на писаря, който буквално падна на колене пред мен.

— Арчър! — изхленчи Матю Хаг, но никой не го чу.

Измъкнах Арчър на палубата и залостих вратата след него. Хаг остана затворник в собствената си каюта.

— Слизай от кораба! — изкрещях на Арчър.

Без повторна подкана той се запрепъва към кърмата. Тежките стъпки на войниците наближаваха стената на пристана.

— Катран! — извиках на моряците си. — Няколко варела и побързайте!

Хвърлиха ми варел от „Гарвана“, свалих му капака и разлях катрана пред вратата на каютата.

— Моля те! — Хаг налагаше с юмруци залостената врата. — Моля те.

Бях глух за молбите му. Войниците приближаваха. Конски тропот. Громолене на каруци. Докато разливах втори варел с катран върху палубата, погледнах към стената на пристана в очакване да видя върховете на байонетите им.

Щеше ли да стигне? Налагаше се да стигне.

Видях ги. Мускетите на войниците, щръкнали над стената. Те също ме забелязаха. Свалиха мускетите от раменете си и се прицелиха. До мен екипажът на „Гарвана“ направи същото. Аз грабнах факла, изкатерих се по въжетата на мачтата и се приготвих да пусна факлата, да скоча в морето и да избягам от пламъците.

Ако мускетите не ме довършат преди това, разбира се. После чух заповед:

— Не стреляйте!