Оливър Боудън
Черният флаг (22)

22.

Юни 1715 година

Няма нищо по-шумно от корабно оръдие. Особено ако избухне до ухото ти. Все едно те удря невидим чук. Невидим чук, който иска да те натроши на дребни парченца. Зашеметен от трясъка, се чудиш дали зрението те подвежда, или светът наистина се тресе. Вероятно няма значение.

Гюлето пада някъде. Корабните дъски се разцепват. Мъже с откъснати крака и ръце поглеждат надолу и през няколкото секунди преди да умрат, осъзнават, че половината им тяло е отнесено, и започват да пищят. Веднага след залпа се чуват само крясъците на умиращите и пронизителното скрибуцане на разбития корпус.

Не се свиква с това — с изригването на корабно оръдие, което отваря пробойна в цялото ти съществуване. Номерът обаче е да се съвземеш бързо. По-бързо от врага. Така оцеляваш.

Намирахме се край брега на нос Буена Виста в Куба, когато англичаните ни нападнаха. Така ги наричахме на бригантината, макар екипажът ни да се състоеше предимно от англичани и аз самият бях англичанин по рождение и по сърце. Националността обаче нямаше значение — ако си пират, си враг на Негово Величество (крал Джордж бе наследил кралица Ан), на Короната. Тоест — враг на флота на Негово Величество. И така, щом чухме вика „Платно на хоризонта!“ и видяхме червения флаг, фрегатата, пореща океана към нас, и фигурите, сновящи напред-назад по палубата й, започнахме да крещим:

— Англичаните нападат! Англичаните нападат!

Корабът ни настигна бързо. Опитвахме се да обърнем и да се отдалечим от трикилограмовите му гюлета, но той ни отряза пътя толкова отблизо, че виждахме бялото на очите на моряците му, искрящите им златни зъби и сиянието на отблясъците на слънцето по стоманените остриета, които стискаха в ръцете си.

По кила на фрегатата разцъфнаха пламъци и оръдията й избумтяха. Металните гюлета процепиха въздуха. Корпусът ни застена като ранено животно. Денят бе дъждовен. Пушекът го превърна в дъждовна нощ. Напълни дробовете ни и ни задави. Кашляхме и гъгнехме, паникьосани още повече. После дойде ред на усещането, че светът се разцепва; настъпиха миговете, когато се питаш дали си улучен, или вече си мъртъв. Навярно такова е чувството да си в небесните селения. Или по-вероятно в ада. Защото адът е пушек, огън, болка и писъци. Тоест няма значение дали си жив или мъртъв — и в двата случая си в ада.

При първия залп вдигнах длани да се защитя. За щастие. Усетих порой от дървени трески, които иначе щяха да продупчат лицето и очите ми. Ударната вълна ме блъсна назад, препънах се и паднах. Обсипваха ни с цилиндрични гюлета — дълги железни пръчки с топки от двете страни, способни да натрошат всичко, стига да паднат достатъчно близо. Свършиха си работата. Очевидно не възнамеряваха да се качват на кораба ни. Като пирати ние нанасяхме възможно най-малко щети на набелязаната жертва. Целта ни бе да я вземем на абордаж и да я разграбим — дори ако се налага да чакаме няколко дни. Трудно се плячкосва потъващ кораб. Англичаните обаче — поне тези — или знаеха, че не носим съкровища, или им беше все едно. Искаха просто да ни унищожат. И се справяха отлично.

Изправих се с мъка на крака, усетих нещо топло да се стича по ръката ми, погледнах надолу и видях кръв да капе по палубата от малка рана, отворена от остра треска. Разкривил лице, издърпах треската и я захвърлих на палубата. После, забравил болката, се взрях с присвити очи през мъглата от барутен дим и дъждовната пелена.

Английските моряци нададоха победоносен възглас и корабът им се изравни с нашия. Затрещяха мускети и пистолети. Полетяха гранати, експлодиращи по палубата, нанасящи още повече поражения и сеещи още по-невъобразим хаос. Задушливият пушек ни обви като мъртвешки саван. Химическите гранати излъчваха зловонни серни изпарения, които ни зашеметяваха, замъгляваха зрението ни и ни пречеха да преценяваме разстоянията в сгъстения почернял въздух.

Въпреки това го видях — качулата фигура в мантия, застанала на носа на английския кораб. Скръстил ръце, той стоеше неподвижен и излъчваше абсолютно равнодушие към случващото се около него. Прочетох го в позата и в очите му, които светеха под качулката. Очи, за втори път приковани в мен.

После пушекът погълна нападателите ни. Сражавахме се с призрачен кораб сред барутен дим, пороен дъжд и задушливи изпарения. Чувах само крясъци и трясък на трошащо се дърво. Навсякъде се валяха трупове, а кръвта им оцветяваше изпотрошените греди. През пробойна в главната палуба видях как трюмът се пълни с вода. Отгоре долетя протяжно скрибуцане. Вдигнах глава — верижно гюле бе разкъсало главното ни платно, а мъртвият съгледвач висеше надолу с главата — отнесена наполовина — от сврачето гнездо. По въжените стълби вече се катереха моряци, за да се опитат да освободят прекършената мачта. Закъсняха — платното вече се диплеше във водата като дебела жена, решила да се изкъпе в морето.

Най-сетне пушекът се поразнесе и забелязахме, че британската фрегата ни заобикаля, подготвяйки се за стрелба от десния борд. В този момент обаче късметът й изневери. Преди да заеме позиция, вятърът, разнесъл дима, стихна и надутите платна на фрегатата увиснаха. Тя забави ход, предоставяйки ни втори шанс.

— Подгответе се за стрелба! — извиках.

Членовете на екипажа ни, които още се държаха на крака, се втурнаха към оръдията. Аз се заех с въртящия се топ. Дадохме залп по беззащитната фрегата и нанесохме почти толкова поражения, колкото тя ни причини. Сега беше наш ред да тържествуваме. Поражението се бе превърнало не точно в победа, но поне в щастливо бягство. Неколцина дори се запитаха какви ли съкровища крие британският кораб, а един-двама — оптимистичното малцинство — грабнаха абордажните куки брадви и пики, готови да издърпат фрегатата и да я превземат в близък бой.

Случилото се след това обаче провали всички планове.

— Складът с мунициите! — понесе се вик. — Ще пламне!

Тази новина предизвика крясъци и аз погледнах от поста си до въртящото се оръдие към носа на кораба, където около пробойна в кила се виеха пламъци. Междувременно от кърмата долетяха виковете на капитана ни — Брама — а от задната палуба на срещуположния кораб мъжът в робата запретна ръкави. Буквално. Разпери ръце и с един къс скок се озова върху парапета на фрегатата, а със следващия кацна върху нашия кораб. За миг ми заприлича на орел, развял мантия и разперил ръце като криле. После видях капитан Брама да пада. Ръката на надвесения над него качулат мъж се отдръпна назад и от ръкава му изскочи скрито острие. Гледах острието като хипнотизиран. Изглеждаше оживяло в светлината на пламъците, лумнали по палубата. Качулатият го заби в капитан Брама. Аз продължавах да се взирам в него, стиснал сабята си. Чувах приглушените викове на моряците, опитващи се безуспешно да попречат на огъня да достигне склада с мунициите. „Ще пламнат — помислих си разсеяно. — Ще избухнат.“ Английският кораб бе съвсем близо и експлодиралите бурета с барут несъмнено щяха да разбият и него. Предусещах го, ала като далечна, бледа представа. Бях омагьосан от качулатия ангел на смъртта, дочакал невъзмутимо да настъпи моментът за удар. Капитан Брама умря светкавично. Убиецът вдигна поглед от мъртвеца и очите ни се срещнаха отново, само че този път нещо озари чертите му. Той се изправи, с един плавен скок прескочи трупа и се спусна към мен.

Вдигнах сабята, решен да не потегля без борба към неведомите селения. В същия момент откъм кърмата на кораба — по-точно от склада, където моряците очевидно не бяха успели да потушат пожара и пламъците бяха достигнали мунициите — се чу оглушителна експлозия. Взривната вълна ме помете от палубата, описах дъга във въздуха и усетих мига на пълното умиротворение — не знаех дали съм жив или мъртъв, дали крайниците ми са на местата си, ала ми беше все едно. Не знаех къде ще се озова — дали ще си счупя гърба, стоварвайки се върху корабна палуба, дали ще се нанижа на пречупена мачта, или ще падна в пъкъла на пламналия склад. Или ще цопна в морето — както и стана.

Жив, мъртъв, в несвяст или в съзнание — както и да е. Не пропаднах надълбоко. Виждах морската повърхност — бързотечен калейдоскоп от черни и сиви петна и яркооранжевите силуети на горящите кораби. Край мен потъваха трупове с ококорени очи, сякаш изненадани от смъртта. След тях се влачеха черни кървави шлейфове, черва и жили като пипала. Счупена бизанмачта се въртеше във водата и влачеше към дъното телата, заплетени в такелажа.

Помислих си за Каролин. За татко. За приключенията, които преживях на „Император“. За Насау, където властваше само един закон — законът на пиратите. И разбира се, как под опеката на Едуард Тач се превърнах от капер в пират.