Оливър Боудън
Черният флаг (65)

65.

Отчаян, Торес беше побягнал. Рискувайки всичко, бе решил да открие сам Обсерваторията.

Последвах го с „Гарвана“, но час след час тревогата ми се задълбочаваше, понеже от Торес нямаше и помен, макар да наближавахме Тулум. Щеше ли да намери Обсерваторията? Знаеше ли къде е? Друг клетник ли бе подложил на мъчения? Асасин?

Брегът на Тулум най-сетне изплува пред погледите ни и там, разбира се, видяхме галеона на Торес, закотвен в залива и заобиколен от по-малки лодки. Забелязахме да просветват далекогледи и аз заповядах да ги поздравим с оръдеен залп. След минути черни дупки зейнаха в корпуса на испанския галеон. Слънчеви отблясъци озариха за миг дулата на оръдията им, отекна топовен гръм, блъвнаха черни облаци дим и метални топки полетяха към нас.

Битката щеше да продължи, но без капитана и без кормчията. С Ан, която настоя да ме придружи, скочихме в яркосинята вода и заплувахме към брега. После поехме по пътеката към Обсерваторията. Не след дълго се натъкнахме на първите тела. Мъжете на борда на галеона се сражаваха за живота си с „Гарвана“. Същото правеха и спътниците на Торес. Туземците — пазителите на Обсерваторията — им бяха устроили засада. Отпред долитаха викове, подсказващи нов сблъсък — отчаяните писъци на мъжете в края на колоната, опитващи се напразно да прогонят индианците.

— Тази земя е под закрилата на крал Филип! Разпръснете се или сте мъртви!

Смъртта обаче дебнеше тях. Прокрадвахме се през гъсталака недалеч от тях и виждах как удивените им очи обхождат ту внушителния силует на Обсерваторията — това пък откъде изникна? — ту дългата трева наоколо. Така й щяха да умрат ужасени и смаяни.

Пред входа на Обсерваторията се валяха още тела, но вратата беше отворена и неколцина очевидно бяха влезли вътре. Ан ми даде знак да продължа напред. Тя щеше да остане на пост. И така за втори път пристъпих в странното свещено място, в огромния храм.

Спомних си как първия път Робърте изби хората си, за да не си изгубят разсъдъка от видяното вътре. И разбира се, още с влизането ми в просторното преддверие на Обсерваторията ме посрещнаха ужасени испанци войници, побягнали с крясъци навън. Очите им изглеждаха някак празни, все едно животът в тях е угаснал. Сякаш са тичащи трупове.

Те очевидно не ме забелязваха и аз ги оставих да излязат. Така щяха да отвлекат вниманието ни стражите пред Обсерваторията. Продължих напред, изкачих каменните стъпала, прекосих залата с понтона — пълна с изгубили ума и дума войници — и се запътих към главната зала. По средата на пътя Обсерваторията започна да жужи и трепти — същият пронизителен звук, който чух при първото си посещение. Затичах по-бързо, подминавайки ужасените войници, и се втурнах в главната зала, където от стените се откъртваше лавина от камъни — Обсерваторията се тресеше и вибрираше от натрапчивия звук.

Торес стоеше пред издигнатия подиум и се опитваше да надвика шумотевицата. Крещеше на войниците си, които или вече ги нямаше, или бяха побягнали, прескачайки каменните реки.

— Претърсете района! Намерете начин да спрете тази лудост! — викаше той, затиснал с длани ушите си.

Обърна се и ме видя.

— Убийте го! — посочи ме и пръски слюнка бликнаха от устата му. В очите му съзрях нещо, на което смятах, че никога не се поддава — паника.

— Убийте го!

Само двамина — смели безумци — го послушаха и ме нападнаха. Обезвредих ги светкавично, докато залата громолеше, сякаш ще се разпадне всеки момент. Останахме само аз и Торес.

Великият майстор на тамплиерите се озърна — погледна мъртъвците и пак се втренчи в мен. Паниката беше изчезнала. Пред мен стоеше онзи Торес, когото помнех. По лицето му не се четеше нито поражение, нито страх, нито дори тъга от неизбежния му край. Личеше само пламенна увереност.

— Трябваше да работим заедно, Едуард — разпери ръце той. — Щяхме да завладеем света и да проснем на колене противните империи.

Той поклати глава, сякаш съм го разочаровал дълбоко, все едно съм блуден син.

(Е, съжалявам, друже, но вече не съм блудният син.)

— Толкова възможности имаш, Едуард — настоя той, — толкова много си способен да постигнеш. Ще ти покажа какво. Ще ти разкрия тайнства, каквито дори не можеш да си представиш.

Не! Той и побратимите му ми бяха отнели свободата и живота на приятелите ми. От нощта в Бристол, когато хвърлиха пламтяща факла във фермата, тамплиерите ми бяха причинявали само страдания. Забих острието и той простена от болка, кръв напълни устата му и бликна навън.

— Радва ли те смъртта ми? — попита немощно.

Не, никак.

— Върша си работата, Торес. Както ти би направил е мен.

— Възможно е — отрони той. — Но ти вече нямаш семейство, приятели, бъдеще. Твоите загуби са по-големи от нашите.

— Дори да е така, смъртта ти поправя по-страшно зло от всички злини, които съм извършил.

— Наистина ли го вярваш?

— Ти щеше да вкараш човечеството в спретнат затвор — безопасен и уютен, но изпълнен само със скука и бездушие. Да, видях и научих много през последните години и наистина вярвам.

— Убедеността ти отива…

Сякаш бях в транс. Шумът на Обсерваторията, трополенето на падащите камъни, виковете на бягащите войници — всичко остана на заден план, докато разговарях с Торес. Усетих го отново, когато последното дихание замря върху устните му и главата му се отметна безжизнено назад. Чух далечна битка и предсмъртни крясъци и не след дълго Ан, Адевале и Ах Табай се втурнаха в залата, размахали окървавени саби и димящи пистолети.

— Торес пробуди нещо зловещо в Обсерваторията — казах на Ах Табай. — В безопасност ли сме?

— Да, предполагам, щом носим черепа.

Ан се озърташе със зяпнала уста. Макар и полуразрушена от каменната лавина, залата изглеждаше внушителна.

— Как се нарича това място? — попита благоговейно тя.

— Слабостта на капитан Кенуей — усмихна се Адевале.

— Ще заключим Обсерваторията и ще скрием ключа — обяви Ах Табай. — Докато не се появи следващият Мъдрец, вратата ще остане залостена.

— Когато дойдох за пръв път, тук имаше стъкленици, пълни според Робърте с кръвта на древни хора. Сега ги няма — посочих.

— Значи трябва да ги открием — въздъхна Ах Табай, — преди тамплиерите да разберат. Ще ни помогнеш ли?

Да, но…

— След като поправя грешките, които допуснах у дома.

Старият асасин кимна. После сякаш го озари спомен, бръкна под робата си и извади писмо.

— Пристигна миналата седмица.

Подаде ми го и аз зачетох.

Мисля, че знаеш какви новини съдържаше, скъпа моя.