Оливър Боудън
Черният флаг (61)

61.

След това започнах да пия. Пих доста. В делириума ми витаеха хора от миналото — Каролин, Удс Роджърс, Бартолъмю Робърте.

И призраци — Басмения Джак, Чарлс Вейн, Бенджамин Хорниголд, Едуард Тач.

И Мери Рийд.

След гуляя, продължил незнайно колко, спасението се яви в образа на Адевале. Той застана до мен на кингстънския бряг и аз го помислих за поредния призрак, поредното видение, дошло да ме измъчва, да ми напомни провалите.

— Капитан Кенуей, приличаш на торба с курешки.

Видение. Призрак. Трик на пияното ми съзнание. И да, като стана дума, къде ми е бутилката?

Той протегна ръка към мен и аз протегнах плахо своята, очаквайки пръстите му да се превърнат в облачета дим и да се стопят. Оказаха се истински. Твърди като дърво, надеждни и истински.

Изправих се.

— Леле как ме цепи главата…

Адевале ме дръпна да стана. Потърках туптящите си слепоочия.

— Идваш тъкмо навреме, Адевале. Редно е да съм ти ядосан, задето ме изостави, но се радвам — погледнах го. — Да, адски се радвам.

— И аз, братко. Ликувай, защото и „Гарванът“ ти е непокътнат.

Той ме улови за рамото и ми посочи морето. Навярно бях разчувстван от алкохола, но гледката ме просълзи. Отново виждах „Гарвана“ и моряците си — по палубата, по мачтите, надничаха от оръдейните люкове. И всички гледаха към брега, където стояхме с Адевале. Дойдоха, помислих си, и една сълза се стече по лицето ми. Избърсах я с ръкава на робата (прощален подарък от Ах Табай, макар да не бях направил нищо оттогава, за да го заслужа).

— Ще отплаваме ли? — попитах Адевале, но той вече се отдалечаваше. — Къде отиваш? — попитах го.

— Очакват ме другаде, Едуард — подвикна ми.

— Но…

— Когато сърцето и умът ти са готови, ела при асасините. Тогава ще ме разбереш.

Изпълних съвета му. Отплавах с „Гарвана“ към Тулум, където за пръв път открих шестото си чувство и срещнах Ах Табай. Оставих екипажа на кораба и тръгнах да търся асасина. Натъкнах се обаче на опожарените останки от асасинско село. Адевале също беше там. Ето какъв дълг го зовеше.

— Какво, за бога, се е случило тук, Адевале?

— Ти, Едуард. Пораженията, които нанесе преди шест години, нямат край.

Сбърчих чело. Асасините още понасяха последиците от картите, които бях продал на тамплиерите. Погледнах го.

— Не е лесно да другаруваш с мен, нали? Затова ли си тук?

— Да се биеш рамо до рамо с човек, тласкан от алчност и суета, е трудно, Едуард. Реших, че асасините и кредото им са по-достойна кауза.

Така значи. Думите на Мери Рийд и Ах Табай не бяха пуснали корен у мен, но Адевале ги беше взел присърце. Прииска ми се да бях положил повече усилия да последвам примера му.

— Несправедливо ли постъпих? — попита той.

Поклатих глава.

— Години наред задоволявах капризите си, без да си давам сметка кого наранявам. Да, забогатях, прославих се, но не помъдрях. Обърна ли се назад към извървения път, виждам как до мен не е останал никой от онези, които съм обичал.

Проговори нов глас. Ах Табай.

— Не е късно за изкупление, капитан Кенуей.

Погледнах го.

— Преди да умре, Мери ме помоли да поправя стореното зло. Ще ми помогнеш ли?

Ах Табай кимна. С Адевале тръгнаха към селото и аз ги последвах.

— Мери имаше слабост към теб, Едуард — отбеляза Ах Табай. — Нещо у теб й вдъхваше надежда, че един ден ще се бориш рамо до рамо с нас. — Той замълча и сетне попита: — Какво мислиш за кредото ни?

И двамата знаехме как преди шест години — Господи, преди една година — щях да се подсмихна пренебрежително и да обявя въпроса за глупав. Сега обаче отговорих другояче:

— Трудно е за обяснение. Ако нищо не е истина, в какво да вярваме? А ако всичко е позволено… Защо да не преследваме всичките си желания.

— Защо ли наистина? — усмихна се загадъчно Ах Табай.

Мислите закръжиха в ума ми, нашепвайки нови възможности.

— Тази идея навярно е само началото на мъдростта и не я изчерпва.

— Едуард, когото срещнах преди години, е извървял дълъг път. Преживял е коренна промяна — кимна доволно Ах Табай. — Добре дошъл при нас, Едуард.

Благодарих му и попитах:

— Как е детето на Ан?

Той поклати глава и сведе очи — жестът му говореше по-ясно от думите.

— Силна жена е, но не е непобедима.

Представих си я на палубата на „Уилям“ как ругае страхливите моряци. Разказваха как стреляла по пияните мъже, спотаили се малодушно в трюма. Вярвах го. Виждах като наяве колко страховита и красива е изглеждала в онзи ден.

Седнах до нея. Тя се взираше към дърветата и морето. Обвила колене с длани, Ан Бони обърна бледото си лице към мен.

— Едуард…

— Съжалявам, че си изгубила детето.

Знаех какво е загуба. Научавах все повече с всеки изминал ден.

— Ако бях останала в затвора, щяха да ми го отнемат — въздъхна тя и вдигна лице срещу бриза. — И да е жив. Навярно Господ ми показва, че не ставам за майка, защото богохулствам, пия и се бия.

— Борец си, да. В затвора слушах десетки истории за славните Ан Бони и Мери Рийд, изправили се сами срещу кралските войници.

Тя се засмя, ала смехът й прозвуча по-скоро като въздишка.

— Вярно е. И щяхме да победим, ако Джак и момчетата му не бяха мъртвопияни. Ах, Едуард. Всички си отидоха. Мери. Ракам. Тач. Бяха грубияни, но ми липсват. И ти ли я усещаш? Празнотата…

— Да — кимнах. — И още как!

Спомних си деня, когато Мери отпусна длан върху коляното ми. Направих същото с Ан. Тя я погледна мълчаливо, разбрала, че жестът е колкото подкана, толкова и утеха. После сложи ръка върху моята и облегна глава върху гърдите ми.

Не продумвахме. Нямаше нужда.