Оливър Боудън
Черният флаг (68)

68.

Тя ме отведе до маса в ъгъла, далеч от любопитните погледи на малцината клиенти.

— Вярно е значи? — попита ме.

Дългата й коса бе посребрена. Лицето й — изпито и изморено. Бяха минали само десет години (само?), откакто я видях за последен път, но изглеждаше остаряла с двайсет, с трийсет, дори повече.

Заради мен.

— Кое е вярно, мамо? — попитах предпазливо.

— Че си пират?

— Не, мамо, не съм пират. Вече не. Приеха ме в орден.

— Монах ли си? — Тя огледа дрехите ми.

— Не, мамо, не съм монах. Друго е…

Тя въздъхна безразлично. Зад бара гостилничарят бършеше халби и ни наблюдаваше зорко. Не му харесваше, че прислугата му си губи времето, но мълчеше. Не би дръзнал да възнегодува пред пирата Едуард Кенуей.

— Реши да се върнеш у дома, а? — попита ме мама. — Чух, че вчера си пуснал котва. Слязъл си от лъскав галеон като крал. Едуард Кенуей, изпъчил важно гърди. За това мечтаеше, нали?

— Мамо…

— Все за това приказваше. Как ще заминеш, ще натрупаш богатство, ще станеш влиятелен човек. Преди това обаче стана пират, нали? — Тя се усмихна презрително. За пръв път я виждах да се усмихва така. — Извадил си късмет, че не са те обесили.

Заловят ли ме, бесилото няма да ми се размине.

— Вече не съм пират. Дойдох да поправя стореното.

Тя разкриви лице, сякаш е сдъвкала нещо противно.

И това изражение виждах за пръв път.

— О, нима? И как смяташ да го поправиш?

Махнах с ръка.

— Ще спреш да работиш тук например.

— Ще работя, където искам, млади човече — отсече тя. — Няма да живея с откраднато злато. Злато, принадлежало на други, преди да им го отнемеш насила. Нали?

— Не е така, мамо — прошепнах, почувствал се отново малко момче.

От пирата Едуард Кенуей не остана и помен. Не си представях така срещата ни. Сълзи, прегръдки, извинения, обещания… Но не това.

Приведох се напред.

— Не искам да говорим така, мамо.

— Недоволството продължава да те гложди, а, Едуард? И преди не се задоволяваше с полученото.

— Не, искам да кажа… — подхванах раздразнено.

— Знам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че забърка каша и ни остави да я разчистваме след теб.

Сега се връщаш наконтен и позабогатял и смяташ, че ще ме откупиш. Не струваш повече от Хаг, Скот и лакеите им.

— Не, не си права.

— Чух, че си пристигнал с малко момиченце. Дъщеря ти?

— Да.

Тя сви устни и кимна. В очите й блесна мимолетно съчувствие.

— Тя ли ти каза за Каролин?

Юмруците ми се свиха.

— Да.

— Каролин се разболя от едра шарка и баща й отказа да я лекува. Изтля в къщата на Хокинс Лейн. Това ли ти каза детето?

— Да, мамо, да.

Тя се почеса по главата и отмести очи.

— Обичах Каролин. Наистина. Беше ми като родна дъщеря, но си тръгна. — Погледна ме укоризнено. Аз бях виновен. — Отидох на погребението. Застанах пред портата, но Скот, Матю Хаг и Уилсън ме забелязаха и ме изгониха. Не съм била добре дошла.

— Ще си платят, мамо — процедих през зъби. — Ще си платят за стореното.

— Нима? Как ще си платят, Едуард? Кажи ми. Ще ги убиеш ли? Със сабята си? С пистолетите си? Говорят, че са се скрили.

— Мамо…

— Колцина си убил?

Погледнах я — отговорът, разбира се, гласеше: „Безброй“. Забелязах, че трепери от гняв.

— Мислиш се за кален в битките мъж, а? — подхвана тя и разбрах, че думите й ще ми причинят повече болка от всяко острие. — Баща ти, Едуард, не е убил нито един човек, но беше дваж по-силен мъж от теб.

— Знам, че можех да избера друг път — сведох покрусено лице. — Иска ми се да бях избрал друг път. Но се върнах да поправя стореното.

Тя поклати глава.

— Не разбираш, Едуард. Вече няма нищо за поправяне. Имаше, когато замина. Когато с баща ти се опитахме да се изправим отново на крака сред останките от опожарената ни къща. Той се състари с години, Едуард. Години. Никой не искаше да търгува с нас. Ти не ни написа нито ред. Дъщеря ти се роди, баща ти умря, но нито дума от великия мореплавател!

— Ти не разбираш. Заплашиха ме. Заплашиха ме, че ако се върна, ще пострадате.

— Ти ни причини повече страдания от тях, синко — посочи ме тя. — А сега идваш пак да сееш хаос.

— Не, да изкупя грешките си.

— Не искам да имам нищо общо с теб — изправи се тя.

Надигна глас да я чуят всички в гостилницата. Бяха малцина, но слухът скоро щеше да плъзне.

— Чуйте ме! Отричам се от него! От великия и прославен пират Едуард Кенуей. Не го познавам! — Облегна се с длани върху масата, приведе се напред и просъска: — Махай се, не си ми син! Изчезвай, преди да кажа на войниците къде е пиратът Едуард Кенуей.

Тръгнах си и по пътя към пансиона в Бристол усетих, че лицето ми е мокро. Позволих на сълзите да се стичат, благодарен за едно — че никой няма да види как плача и да чуе скръбните ми вопли.