Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

31.

По тъмно стените на губернаторското имение приличаха на черна ивица под сивото беззвездно небе. Насекомите скрибуцаха пискливо и почти заглушаваха ромоленето на водата и шумоленето на палмовите дървета. Огледах се бързо наляво и надясно — бях избрал момента да приближа до стената така, че да не се натъкна на стражите — подскочих, улових се за ръба й, полежах върху нея секунда да си поема дъх и да се ослушам за тичащи стъпки, викове „Стой!“ и свистене на саби, измъкнати от ножниците. Не се чуваше нищо, освен скрибуцането на насекомите, водата и шепота на нощния вятър в короните на дърветата. Прехвърлих се от другата стана — в имението на губернатора на Хавана. Прекосих градините като призрак и стигнах до главната сграда. Притиснах се до стената на вътрешния двор. Върху дясната си ръка усещах успокоителното присъствие на скритото острие, а през гърдите ми бяха препасани пистолетите. Къса сабя висеше от колана ми. Бях скрил лице с качулката на робата. Чувствах се невидим. Смъртоносен. Щях да нанеса удар на тамплиерите, но освобождаването на Мъдреца нямаше да разчисти сметките ми с тях — не се равняваше на злото, което братята им ми бяха причинили. Това бе само началото. Първият удар. После щях да разбера къде се намира Обсерваторията и да я открия преди тях. А това бе далеч по-сериозен удар. Щеше да ги заболи. Щях да си представям как се гърчат от болка, докато си броя парите.

Наложи се да предположа къде Торес държи затворника си. С доволство установих, че предположението ми е правилно. Застанах пред малката постройка, отделена от имението с висока стена. Странно. Вратата зееше отворена. Вмъкнах се вътре. Горящите факли в нищите по стените осветяваха касапница. Петима войници лежаха мъртви на земята с дупки в гърлата и накълцани гърди. Където и да бяха заключили Мъдреца, едно бе сигурно — той вече не беше тук. Твърде късно чух звук зад мен и не успях да парирам удара. Политнах напред и се приземих тежко по лице. Съумях обаче да запазя достатъчно присъствие на духа и да се претърколя веднага. Копие се заби в пръстта, където се намирах преди миг. Стискаше го изненадан войник. Скочих на крака, сграбчих го за раменете и го завъртях. Прекърших дръжката на копието с крак и го забих в него. Той се отпусна като риба на сухо, нанизан на собственото си копие. Нямах време да се насладя на предсмъртната му агония. Нападна ме втори войник, ядосан, както се ядосва човек, видял приятеля си да умира.

„Сега — помислих си. — Да видим дали работи безотказно.“ Щрак!

Скритото острие изскочи и аз посрещнах с него сабята на войника, отблъснах я и с обратен замах му прерязах гърлото. Измъкнах сабята си от колана точно навреме да парирам удара на третия нападател. Зад него стояха двамина с мускети, а до тях Ел Тибурон наблюдаваше схватката с извадена, ала отпусната до хълбока сабя. Видях как единият войник разкривява лице — изражение, което познавах от моряците на корабите, завързани за моя. Той стреля точно щом забих и сабята, и скритото острие във войника и същевременно го завъртях пред мен. Куршумът от мускета улучи мъртвото му тяло. Пуснах човешкия си щит, издърпвайки камата от колана му и молейки се да не съм изгубил точността, шлифована у дома, където часове наред хвърлях ножове по изтормозените дървесни стволове.

Не бях изгубил форма. Обезвредих не първия войник с мускета, който вече се опитваше панически да го презареди, а втория, който падна с кама, стърчаща измежду ребрата му. В миг се хвърлих към първия и забих скритото острие в корема му. Той се закашля и умря, нанизан на стоманата. Кървави мъниста описаха дъга в мрака, когато освободих оръжието си и се обърнах да посрещна атаката на Ел Тибурон.

Атака обаче не последва. Ел Тибурон не бързаше — вместо да ме нападне веднага, просто стоеше и нехайно прехвърляше сабята си от едната ръка в другата. Добре. Щеше поне да ми спести излишните приказки. Изръмжах и се хвърлих напред, очертавайки с остриетата си полукръгове във въздуха с надеждата да го объркам, да го дезориентирам. Изражението му почти не се промени. Той раздвижи светкавично лакът и ръка и отблъсна с лекота набега ми. Съсредоточи се върху лявата ми ръка, която стискаше сабята, и преди да се усетя, оръжието отлетя от окървавените ми пръсти и тупна на земята. Оставаше ми скритото острие. Той сякаш знаеше, че не съм свикнал да боравя с него. Зад него се струпаха още стражи и макар да не чувах думите им, беше очевидно какво казват — че не съм достоен противник за Ел Тибурон и краят ми наближава. Оказаха се прави. Последната му атака завърши с юмрук в челюстта ми. Усетих как зъбите ми се разклащат и Главата ми се замайва. Паднах първо на колене, а после се строполих в цял ръст на земята. Под робата от хълбока ми струеше кръв като пот, а болката стопяваше и последните ми капки желание да се съпротивлявам. Ел Тибурон пристъпи напред и затисна с крак ръката ми със скритото острие, приковавайки я към земята. Запитах се смътно дали скритото острие има бутон за бързо изваждане, ала и той нямаше да ми свърши работа, защото испанецът опря върха на сабята си в гърлото ми, готов за фатален удар.

— Стига! — извика някой откъм вратата на постройката.

Присвил очи, видях през кървавата пелена как стражите се отдръпват да сторят път на Торес, следван по петите от Дюкас. Двамата тамплиери избутаха Ел Тибурон настрани и с едва доловимо раздразнение — разочарованието на ловец, комуто отнемат плячката — испанецът отстъпи назад. Няма да си кривя душата — раздялата с него не ме натъжи.

Дишах на пресекулки. Изплюх кръвта, събрала се в устата ми, когато Торес и Дюкас се надвесиха над мен като лекари, преглеждащи пациент, французинът ме улови за ръката — не за да ми премери пулса, както отначало си помислих, а за да разкопчае сръчно скритото острие и да го захвърли настрани. Торес ме погледна и аз се почудих дали разочарованието му е искрено, или е театър. Той хвана другата ми ръка, свали тамплиерския пръстен и го прибра в джоба си.

— Как е истинското ти име, мошенико? — попита ме.

Позволиха ми да седна — разоръжен, не представлявах заплаха.

— Капитан… Трън-в-Задника.

Изплюх се пак — този път близо до обувката на Дюкас, и той ме погледна, оголил зъби.

— Мръсен селяк.

Посегна да ме удари, но Торес го спря. Оглеждаше телата, валящи се в двора, сякаш се опитва да прецени положението.

— Къде е Мъдреца? — попита. — Ти ли го освободи?

— Не, колкото и да ми се искаше — проломотих.

Мъдреца бе спасен или от приятелите си асасини, или беше офейкал сам. Все едно, и в двата случая бе изчезнал — невредим и запазил тайната, необходима на всички ни: местонахождението на Обсерваторията. Среднощният ми излет се оказа безсмислен.

Торес ме погледна и явно съзря истината в очите ми. Беше тамплиер и следователно — мой враг, ала нещо у стареца ми харесваше или поне ми вдъхваше уважение. Навярно и той видя нещо у мен и почувства, че не сме толкова различни. Знам със сигурност, че ако решението зависеше от Дюкас, червата ми щяха да се разпилеят тутакси върху пръстта. Торес обаче даде знак на хората си.

— Отведете го на пристанището. Изпратете го в Севиля с флотилията с трофеите.

— В Севиля ли? — учуди се Дюкас.

— Да — отвърна Торес.

— Защо да не го разпитаме ние? — попита Дюкас с жестока усмивка. — За мен ще бъде удоволствие.

— Точно затова предпочитам да възложа задачата на колегите ни в Испания — отсече Торес. — Не възразяваш, нали, Жулиен?

Макар и зашеметен от болката, долових раздразнението в гласа на французина.

— Не, мосю.

Все пак си достави удоволствието да ме срита в гърдите и да ми извади въздуха.