Оливър Боудън
Черният флаг (39)

39

Няколко дни по-късно с Адевале се топяхме под знойното кингстънско слънце, следвайки по петите губернатора, който отиваше да се срещне с Принс.

Научихме, че Принс има захарна плантация в Кингстън. Мъдреца работел за него, но Принс се полакомил за наградата и решил да го продаде.

Да нападнем плантацията? Не. Твърде много стражи. Прекалено голям риск да привлечем вниманието на Мъдреца и да побегне. А и не знаехме със сигурност дали е там.

Сметнахме за по-благоразумно да използваме Торес да го купи. Торес щеше да се срещне с Принс, да му даде половината злато и да му предложи другата половина, щом достави Мъдреца. Аз и Адевале щяхме да откраднем Мъдреца и да го разпитаме къде е Обсерваторията. После щяхме да станем богати.

Просто, а? Какво би могло да се обърка в толкова добре премислен план? Отговорът се появи в облика на стария ми приятел Джеймс Кид.

Принс посрещна Торес на пристанището. Плантаторът беше стар, дебел и се потеше обилно в жегата. Разговаряйки, Торес и Принс тръгнаха заедно. Двама войници вървяха на няколко крачки пред тях и още двама — зад тях.

Щеше ли Торес да вдигне тревога? Вероятно. Направеше ли го, Принс разполагаше с достатъчно хора да ни надвие лесно. Ала случеше ли се това, Торес знаеше, че първият ми саблен удар ще пререже гърлото му. И тогава никой от нас нямаше да види повече Мъдреца.

Странното е, че не го видях. Поне не отначало. Сякаш го почувствах или долових присъствието му. Озърнах се, все едно усещам, че нещо гори. Що за миризма? Откъде идва?

После го забелязах — силует сред тълпата в другия край на кея, част от декора, ала видима за мен. Обърна лице към мен и разбрах кой е — Джеймс Кид. Дошъл тук явно не за да подиша чист въздух и да се наслади на гледката, а по асасински дела. Да убива. Кого?

Принс? Торес?

Господи. Поведох Адевале напред покрай стената на дока, сграбчих Кид и го завлякох в тясна уличка между две рибарски колиби.

— Едуард, какво правиш тук, по дяволите? — Той се бореше да се освободи от хватката ми, но аз го удържах лесно. (Хвърляйки поглед назад — твърде лесно го притиснах до стената на колибата.)

— Следя тези мъже, защото ще ме отведат при Мъдреца — обясних му. — Ще почакаш ли, докато той се появи?

Кид повдигна вежди.

— Тук ли е Мъдреца?

— Да, друже, тук е, и Принс ще ни заведе право при него.

— Мили боже! — Той ме погледна объркано, но аз не му оставях избор. — Добре, добре, ще почакам. Но не задълго.

Торес и Принс се бяха отдалечили. Трябваше да ги настигнем. Последвах Кид и получих практически асасински урок по тайно прокрадване. Получи се. Лесна работа. Придържайки се на известно разстояние, оставахме невидими, но същевременно долавяхме част от разговора. Торес очевидно бе недоволен, че го бавят.

— Омръзна ми да се щурам, Принс, не стигнахме ли вече? — оплака се той.

Оказа се, че сме близо. Близо до какво обаче? Не до плантацията на Принс — това беше ясно. Пред нас се издигаше порутена дървена ограда със странен сводест портал като пред гробище.

— Да, стигнахме — кимна Принс. — Налага се да взема предпазни мерки. Не се доверявам на тамплиерите повече, отколкото те на мен.

— Е, ако знаех, че си толкова плашлив и капризен, Принс, щях да ти донеса букет цветя — каза Торес с попресилен хумор, озърна се и влезе в гробището.

Принс се засмя.

— Не знам защо изобщо си правя труда… Заради парите, предполагам. Много пари…

С едно кимване ние се вмъкнахме в гробището след тях и се прикрихме зад разкривените надгробни паметници, без да изпускаме от поглед Торес, Принс и телохранителите им.

— Време е — прошепна ми Кид.

— Не. Първо да видим Мъдреца — отсякох строго.

Тамплиерът и плантаторът се канеха да приключат сделката. От кожена торба, завързана около кръста му, Торес извади кесия, в която подрънкваха златни монети, и я пусна в протегнатата длан на Принс. Принс претегли възнаграждението, втренчен в губернатора.

— Това е само част от отплатата — обясни Торес. Едно-единствено потрепване на устните му подсказа, че е позагубил обичайното си хладнокръвие. — Останалата също е готова.

Холандецът развърза кесията.

— Неприятно ми е да продавам човек от моя народ, господин Торес. Кажете ми пак… Какви главоболия ви причини Робърте?

— Да не би това да е някаква форма на протестантско благочестие, с каквато не съм запознат?

— Някой друг ден може би — поклати глава Принс и неочаквано подхвърли кесията на Торес.

— Какво? — възкликна той, улавяйки я последния момент.

Принс обаче вече се отдалечаваше. Махна на стражите и подвикна на Торес:

— Следващия път гледай да не те проследят! — После се обърна към хората си: — Действайте!

Стражите обаче не се втурнаха към Торес, а към нас. С извадено острие аз се изправих иззад надгробния паметник и посрещнах първата атака с удар отдолу нагоре по хълбока на противника. Успях да го спра, заобиколих го и забих острието във врата му, прерязвайки сънната му артерия. Облян в кръв, той падна и умря. Избърсах кръвта му от лицето си, завъртях се и пробих ризницата на следващия. Трети заблудих, отскачайки към надгробна плоча. После го наказах за грешката с гореща стомана. Пистолетът на Адевале гръмна, четвъртият падна и схватката приключи. Кид вече беше хукнал след Принс. Погледнах към Торес, който стоеше зашеметен от неочаквания развой на събитията, изкрещях на Адевале и се втурнах след Кид.

— Пропиля шанса си, Кенуей! — извика ми през рамо Кид, докато се надбягвахме по знойните улици.

— Недей, Кид! Да работим заедно.

— Дадох ти шанс…

Принс вече бе разбрал откъде духа вятърът: четиримата му мъже, най-добрите му телохранители, лежаха мъртви в гробището — колко уместно — а той бе сам, погнат от двамина преследвачи. Не го съзнаваше, но единственото му спасение бях аз. Горкият човечец. Никой с всичкия си не би пожелал Едуард Кенуей да е последната му надежда.

Успях да настигна Кид, улових го през кръста и го съборих на земята. (Кълна се в Бог — и не го казвам заради това, което се случи не след дълго — но си помислих, че е твърде лек и с прекалено стройна талия.)

— Не го убивай, Кид! — заекнах задъхано. — Трябва да намеря Мъдреца!

— Дебна този шопар от седмица, следвам го като сянка — ядоса се Кид. — Накрая се натъквам не на една, а на две жертви и ти ми ги отнемаш!

Лицата ни бяха толкова близо, че усещах горещината на гнева му.

— Въоръжи се с търпение. Плячката няма да ти избяга.

Той се отдръпна ядно.

— Добре — съгласи се, — но намерим ли Мъдреца, ще ми помогнеш да убия Принс. Дадено?

Плюхме и си стиснахме ръцете. Успокоили избухналия вулкан, тръгнахме към плантацията на Принс. В крайна сметка се наложи да проникваме с взлом. Толкоз по въпроса за плановете.

Седнахме на върха на ниско възвишение с изглед към захарната плантация. Гледах работниците долу. Мъжете пееха тъжно и сечаха тръстиковите стебла, които шумоляха и се поклащаха на вятъра. Превити одве, жените отнасяха тежките кошници със събраната реколта.

Адевале ми бе разказвал за живота в плантациите — как прокарвали набраната тръстика между валяци и колко често ръцете на робите попадали между валяците. Тогава единственият начин за спасение бил да отрежат ръката на клетника. След като събирали сладкия сок, го варели, за да се изпари водата. Горящата захар полепвала по кожата и прогаряла ужасен белег.

— Приятелите ми оставаха без очи, без пръсти, без ръце — разказа ми Адевале. — Ала никой роб не е чувал нито благодарност, нито извинение. Сетих се и за други негови думи:

— С тази кожа и с този глас няма място на света, където да отида и да се чувствам спокоен.

Осъзнах, че хората като Принс са причина за участта на народа му. Идеологията на робовладелците противоречеше на всичко, в което вярвах и за което се застъпвахме в Насау. Вярвахме в живота и в свободата. Не в… потисничеството. В мъчението. В бавната смърт.

Свих юмруци.

Кид извади лула от джоба си, запали я и дръпна веднъж-дваж, докато наблюдавахме плантацията под нас.

— Стражите кръстосват из цялото имение — отбеляза той. — Ей там има камбани. Сигурно с тях сигнализират тревога. Видя ли ги?

— Първо ще се наложи да ги извадим от строя — казах замислено.

С ъгълчето на окото си мярнах нещо странно — Кид облиза палец, завъртя го в лулата и го извади. Е, това не е странно, но следващото беше: започна да маже с пепелта клепачите си.

— Войниците са много. Невъзможно е да се промъкнем тайно и да разчитаме само на изненадата — заяви той. — Ще се опитам да им отвлека вниманието, за да ти дам шанс да ги обезвредиш.

Наблюдавах го учуден какво е наумил. Той си поряза пръста с малък джобен нож, изстиска капка кръв и си наплеска устните. После си свали тривърхата шапка. Развърза си косата и я разчорли. Облиза си палеца като котка, която си мие лицето, бръкна си в устата, извади мокри подплънки, издуващи бузите му, и ги захвърли на земята. Сетне си вдигна ризата и започна да развързва корсета под нея. Метна и него настрани, разкопча горните копчета на ризата и разхлаби яката й, разкривайки… цици.

Зави ми се свят. Той имаше цици! Не. Тя! Защото, щом успях да отлепя очи от циците и да погледна към лицето му — не, нейното лице — разбрах, че Кид не е никакъв мъж.

— Не се казваш Джеймс, нали? — попитах съвсем ненужно.

— Невинаги — усмихна се тя. — Хайде!

Изправихме се и забелязах, че походката й се е променила. Преди се движеше като мъж, а сега беше ясно като бял ден — като гърдите под ризата й — че е жена.

Заспуска се по склона към оградата на плантацията и аз се втурнах да я настигна.

— Мамка му, човече. Как се превърна в жена?

— Иска ли питане, Едуард? Хайде, да си свършим работата. После ще се чудиш.

Всъщност нямаше нищо чудно. Честно казано, беше логично да се предрешава като мъж. Моряците мразят жените на борда. Суеверни са. Пожелае ли жена да живее на кораб, налага се чисто и просто да се превърне в мъж.

Помислих си колко ли смелост се изисква да се преобразиш. Какъв кураж е проявила. Повярвайте ми, срещал съм много необикновени хора. Някои лоши. Други добри. Повечето и лоши, и добри. Ако трябва да избирам измежду всички тях, препоръчвам ви да следвате нейния пример. Казваше се Мери Рийд. Знам, че няма да забравите името й. По-смела жена от нея не съм срещал.