Оливър Боудън
Черният флаг (36)

36

Каменни отломки ни препречваха пътя — поредното препятствие — та се наложи да плуваме под водата, докато най-сетне — точно когато си казвах, че няма да издържа без въздух нито миг повече — изскочихме на повърхността и се оказахме сред езеро в края на просторна зала.

Продължихме напред, прекосихме я и влязохме в друга, където открихме бюст с познато лице.

— Господи! — възкликнах. — Това е той! Мъдреца! Но статуята сигурно е на сто години!

— На повече е — отвърна Кид. — Сигурен ли си, че е той?

— Да, познах го по очите.

— Споменаха ли тамплиерите защо им е необходим?

Спомних си с погнуса.

— Напълниха с кръвта му малък стъклен куб.

Ти им го даде, напомних си, ала не изпитах вина. А и защо да изпитвам?

— Като този? — попита Кид, стиснал друг кристал.

— Да. Искаха да го разпитат и за Обсерваторията, но той избяга.

Кристалът изчезна в кесията на Кид. След кратък размисъл той отлепи очи от бюста на Мъдреца и заяви:

— Нямаме повече работа тук.

Върнахме се по други стълби в търбуха на храма и пак застанахме пред врата. Тя се плъзна настрани и сякаш след цяла вечност видях слънчева светлина. Вдъхнах свежия въздух и вместо да проклинам жегата както обикновено, й се насладих след влажния студ в храма.

Пред мен Кид Спря и се ослуша. Погледна назад и ми даде знак да се прокрадна тихомълком до него. Не знаех какво става, но го послушах. Бавно и безшумно се промъкнахме към Ах Табай, снишен зад висока скала — невидим, защото в далечината чувахме характерния жаргон на английските войници.

Докато се спотайвахме, Ах Табай ме погледна втренчено.

— Мъжът, когото видя в Хавана, приличаше ли на статуята в храма? — попита ме шепнешком.

— Лика-прилика са — отвърнах тихо.

Ах Табай се надигна да надникне над скалата.

— Явно наистина са намерили Мъдрец — промърмори той. — Надпреварата за Обсерваторията започва отново.

Обзе ме трепет, че вече съм част от нея.

— Затова ли се крием? — попитах.

— Ти си виновен, капитан Кенуей — порица ме през зъби Ах Табай. — Картите, които си продал на тамплиерите, ги доведоха до нас. Сега агентите на две империи знаят къде действаме.

Кид понечи да се изправи и да нападне войниците. Несъмнено му беше по-лесно да съсича английски войници, а не индианци, но Дх Табай го възпря. Улови го с една ръка и погледна към мен:

— Заловили са екипажа на Едуард.

Подскочих. Невъзможно! Адевале и мъжете ми в плен на англичаните!

Ах Табай ме погледна гневно за последен път и се шмугна в буренака. На мястото му остана тръба с отровни стрели. Кид я взе и ми я подаде.

— Вземи я. С нея ще привличаш по-малко внимание и ще отнемеш живота на по-малко хора.

Показа ми как да я използвам, а аз се почудих дали това е ново предизвикателство. Или ме обучават? Преценяват? Да правят каквото щат, помислих си мрачно. Аз не се подчинявам никому. Само на себе си и на съвестта си. Правила и дрънкулки? Не, благодаря.

Посъветвах ги мислено да си заврат Кодекса там, където слънцето не свети. А и за какво ли им трябвах? Заради интуицията? Заради умението да се бия?

Няма да се продам евтино, джентълмени, рекох си, прокрадвайки се към края на поляната, където моряците ми седяха със завързани ръце, опрели гръб о гръб. Добри момчета! Не оставяха на мира англичаните.

— Пусни ме, страхопъзльо, и се изправи срещу мен като войник!

— Ако знаеше какво те чака, щеше да си стегнеш войнишката раница и да си плюеш на петите!

Пъхнах първата стрела в тръбата. Знаех какво трябва да направя — да отстраня английските войници един по един, за да изравня донякъде силите. Клет индианец отвлече вниманието им тъкмо навреме. Нададе яростен вик, изправи се на крака и хукна да бяга. Благодарни за забавлението, войниците се прицелиха злорадо с мускетите и стреляха. Бум! Бум! Сякаш се прекършват клони. Облян в кръв, беглецът се строполи на земята. Войниците се разсмяха доволно, но не забелязаха как един от техните се свлече безшумно в храстите, стиснал стрелата, забита в гърлото му.

Докато стражите се връщаха на поляната, аз ги заобиколих и изстрелях следващата стрела по войника най-отзад. Скочих и го улових, преди да падне. Завлякох тялото му в шубрака, благодарейки мислено на храбрите си моряци. Нямаха представа, че съм тук, но ми помагаха, сякаш съм ги подготвил предварително.

Един войник се обърна, не видя другаря си и извика:

— Хей! Къде е Томпсън?

Спотаен в гъсталака, аз заредих трета стрела и притиснах тръбата до устните си. Поех си бързо дъх и издух бузи точно както Кид ми показа. Стрелата го улучи под челюстта и той вероятно си помисли, че го е ухапал комар — докато не изгуби съзнание.

Прелюдията приключи. Време беше за истинското зрелище. Преброих войниците. Трима мъртви, шестима живи. Успеех ли да елиминирам още двама, преди да се усетят какво става, щях да се справя лесно с останалите. С помощта на скритото острие. Аз и тайният кинжал. Действах и мислех като асасин. Значеше ли това, че съм асасин? Все пак се бях заклел да отмъстя на тамплиерите за случилото се в Хадъртън. Врагът на моя враг ми е приятел… Не, аз бях единак. Отговарях само пред себе си. Необвързан от кодекси. Години наред се борих да се освободя от условностите. Нямаше да изневеря на убежденията си.

Войниците се оглеждаха. Питаха се къде са другарите им. Осъзнах, че няма как да сваля още някого. Налагаше се да ги нападна. Шестима срещу един. Разполагах обаче с предимството на изненадата. Изскочих от храстите и първо срязах въжетата около китките на Адевале. Зад мен той се втурна да си намери оръжие. Острието беше в дясната ми ръка, пистолетът — в лявата. Застанал между двама войници, разперих ръце, натиснах спусъка и същевременно замахнах с острието. Единият умря с куршум в гърдите, а другият — с разпорено гърло.

Хвърлих празния пистолет и извадих втори от колана си. Две нови мишени се изпречиха пред мен. Този път замахнах от ляво надясно и забих острието в гърдите на третия войник. Пратих куршум в устата на четвъртия. Парирах саблен удар с острието. Следващият ми противник ме нападна с оголени зъби и нямах време да извадя третия пистолет. Разменихме си по няколко удара. Оказа се по-добър, отколкото очаквах. Докато губех ценни секунди да го отблъсквам, другарят му насочи мускета си към мен, готов да дръпне спусъка. Клекнах, подпрях се на коляно, замахнах нагоре с острието и срязах хълбока на войника със сабята. Мръсен номер. Гаден номер.

В рева му, освен отчаяние и болка долових нещо от английското чувство за достойнство. После краката му се огънаха и той се строполи на земята. Сабята му висеше в ръката, безпомощна да попречи на острието ми да се забие под брадичката му и да излезе през небцето.

Мръсен номер. Гаден номер. И глупав. Бях на земята (никога не падай по време на битка), с оръжие, вклинено в противника. Лесна плячка. Лявата ми ръка посегна трескаво към третия пистолет, но ако мускетът на войника не засечеше от влажния барут, бях мъртъв.

Погледнах го и видях типичното изражение на стрелец, готов да натисне спусъка. В същия момент Адевале връхлетя върху него и от гърдите му се подаде връх на сабя. Въздъхнах облекчено, когато кормчията ми подаде ръка. Разбирах колко близо съм бил от смъртта. На косъм от смъртта.

— Благодаря, Аде.

Той се усмихна, махна с ръка и очите и на двама ни се насочиха към войника. Гърдите му се надигаха и спускаха, поемайки последните дихания. Едната му ръка трепна и след това застина неподвижно, а ние двамата се запитахме какво ли щеше да е, ако събитията се бяха развили другояче.