Оливър Боудън
Черният флаг (23)

23.

Мислех за всичко това, докато потъвах и пред отворените ми очи пробягваха тела и корабни отломки. Наблюдавах ги равнодушно, сякаш някой друг е заел мястото ми. Хвърляйки поглед назад, разбирам какво съм преживял в този кратък миг, докато се носех към дъното. Бях изгубил желанието да живея.

Едуард ме бе предупредил какви опасности крие експедицията. Посъветва ме да не тръгвам.

— Капитан Брама не е стока. Запомни ми думите — каза.

Излезе прав. Щях да платя за глупостта и алчността си с живота си.

После го намерих отново — желанието да продължа. Открих го, сграбчих го. Разтърсих го. Прегърнах го и оттогава не съм го изпускал. Краката ми заритаха, ръцете ми загребаха и аз се заиздигах към повърхността. Подадох глава и си поех дълбоко дъх — за да вдишам, ала и при вида на разрухата около мен, Английската фрегата потъваше, обгърната от пламъци. Малки огньове озаряваха океана, докъдето поглед стига, но водата щеше скоро да ги угаси. Отвсякъде ме заобикаляха отломки и мъже — оцелелите, разбира се.

После, точно както се опасявах, акулите нападнаха и се разнесоха крясъци — отначало ужасени, а после, щом акулите започнаха да атакуват по-дръзко и да се хранят — все по-оглушителни болезнени писъци. Страдалческите викове по време на битката не бяха нищо в сравнение с воплите, огласящи сега почернелия от сажди въздух.

Аз бях от щастливците, чиито рани не бяха достатъчни да привлекат вниманието на акулите. Заплувах към брега. Една акула ме блъсна, ала не спря, забързана да се присъедини към пиршеството. Краката ми докоснаха перка и аз се помолих кръвта, изтичаща от мен, да не изкуши звяра и да го отклони от по-обилния гуляй. По жестока ирония на съдбата акулите нападаха първо най-тежко ранените.

Казвам „нападаха“. Знаете какво имам предвид — изяждаха ги, поглъщаха ги. Не знам колцина бяха оцелели след битката. Повечето от тях обаче станаха храна за хищниците. Аз доплувах до спасителния бряг на нос Буена Виста и се строполих на сушата, изтощен, но изпълнен с облекчение. Ако земята не бе покрита с пясък, навярно щях да я целуна.

Шапката ми я нямаше. Любимата ми тривърха шапка, която красеше главата ми, откакто се помнех. Тогава не съзнавах, разбира се, че това е първата крачка, разделяща ме от миналото, първият знак, че се сбогувам със стария живот. Сабята обаче беше у мен, а ако трябваше да избирам кое да изгубя — нея или шапката — е, досещате се какво щях да предпочета да запазя.

И така, след като благодарих на щастливата си звезда и се ослушах за други оцелели, но чух единствено приглушени викове в далечината, аз се претърколих по гръб и в същия момент долових стон. Идваше отляво. Погледнах и установих, че източникът му е мъжът в качулатата роба. Лежеше близо до мен и също бе извадил късмет — голям късмет — че акулите не са го изяли, защото пясъкът под него червенееше от кръв. Гърдите му се надигаха и спускаха, дишаше дрезгаво на пресекулки, а ръцете му притискаха корема. Очевидно беше ранен.

— Е, хареса ли ти банята? — засмях се.

Нещо в ситуацията ми се стори смешно. Дори след толкова години странстване из моретата бристолският скандалджия продължаваше да живее в мен, запазил чувството си за хумор, колкото и да е мрачно положението. Той не ми обърна внимание. Или не схвана шегата.

— Хавана — простена. — Трябва да отида в Хавана.

Усмихнах се отново.

— Е, ще построя нов кораб и ще отплаваме.

— Ще ти платя — процеди през зъби той. — Хиляда ескудо. Нали за това ламтят пиратите?

— Продължавай, слушам те — заинтригувах се.

— Ще ми помогнеш ли или не? — настоя той.

Единият от нас бе ранен тежко и този някой не бях аз.

Изправих се и застанах до него. Предположих, че тайното му острие е скрито някъде под робата. Оръжието ми беше харесало. Останах с впечатлението, че притежателят му ще стигне далеч. Особено в моя занаят. Да не забравяме, че преди мунициите ни да избухнат, същият този мъж се канеше да го използва срещу мен. Ще ме сметнете навярно за коравосърдечен. За жесток и безмилостен. Ала ви моля да разберете, че в моето положение човек е длъжен да оцелява на всяка цена. Добре е да запомните правилото — ако сте на палубата на подпален кораб и се каните да убивате, довършете започнатото.

Урок втори — ако не успеете да довършите започнатото, не очаквайте помощ от противника.

Урок трети — ако въпреки това помолите за помощ противника, по-добре не му се гневете.

Моля ви да вземете под внимание гореизброеното и да не ме съдите. Да разберете защо го наблюдавах толкова безучастно.

— Невъзможно е да носиш толкова злато — отбелязах.

Той ме погледна, очите му заискриха и в миг — по-бързо, отколкото очаквах и си представях — извади пистолет и го опря в корема ми. Не толкова сблъсъкът с дулото, колкото стъписването ме накараха да отстъпя назад, да се препъна и да падна по задник на две стъпки от него. Стиснал с едната си ръка раната, а с другата насочил пистолета към мен, той се изправи на крака.

— Подли пирати! — изръмжа през зъби.

Видях как пръстът му побелява върху спусъка, чух как ударникът на пистолета щраква и зачаках изстрела със затворени очи. Не го дочаках. У този мъж наистина имаше нещо неземно — изящните му движения, бързината му, облеклото му, оръжията му — ала и той беше простосмъртен, а никой простосмъртен не владее морето. Дори той не бе успял да опази барута си сух.

Изгубил предимството си, убиецът се обърна и тръгна право към дърветата. Едната му ръка продължаваше да стиска корема, а другата отместваше шубраците, които тутакси го скриха от погледа ми. За миг просто застинах вцепенен, неспособен да повярвам в късмета си — ако бях котка, днес бях използвал цели три от деветте си живота. После, без да се замисля — е, позамислих се за секунда-две, защото го бях виждал как се бие и ранен и знаех колко е опасен — се спуснах след него. Той имаше нещо, което исках да притежавам. Тайното острие.

Чух го как си проправя път през джунглата и без да обръщам внимание на клоните, шибащи ме през лицето, и на корените, готови да ме препънат, ускорих ход. Протегнах ръка да се предпазя от плесника на дебело зелено листо с размерите на банджо и видях кървав отпечатък от длан върху него. Добре. Бях на прав път. Някъде отпред долетяха крясъците на подплашени птици, стрелкащи се из короните на дърветата. Казах си, че е безсмислено да се тревожа, че ще му изгубя дирите — тромавата ми плячка разбунваше цялата джунгла. Гъвкавите му плавни движения явно бяха изгубени в сляпата борба за оцеляване.

— Последваш ли ме, ще те убия — чух го да вика.

Усъмних се. Доколкото виждах, дните му на убиец бяха приключили. Оказах се прав. Стигнах поляна, където го сварих превит одве от болезнената рана. Опитваше се да прецени накъде да поеме, ала шумоленето на храсталака го накара да се обърне към мен. Бавно и с мъка, като старец, страдащ от колики. Частица от някогашната му гордост се върна и в очите му просветна упорита дързост. От десния му ръкав със свистене се показа тайното острие и просия в сумрака под дърветата. Острието навярно бе изпълвало противниците му със страх, а да всяваш страх означава да си спечелил наполовина битката. Разковничето е да уплашиш врага. За жалост способността му да вдъхва ужас си бе отишла заедно с дните му на убиец. Изтощението и сгърчената му от болка фигура бяха превърнали робата, качулката и дори острието в безобидни вещи. Не изпитах удоволствие, че го убивам, а и навярно не заслужаваше смърт. Капитанът ни бе жесток, безпощаден мъж, любител на камшика. Дотолкова всъщност, че лично изпълняваше присъдите. Обичаше и друго наказание — „да назначава островни губернатори“, както го наричаше, и което означаваше, че изоставя провинилите се моряци на безлюдни острови. Никой, освен родната му майка нямаше да тъгува за него. Мъжът в робата всъщност ни бе направил услуга. Ала се канеше да убие и мен. А помните ли първия урок — решиш ли да убиеш някого, довърши започнатото. Той го разбираше, сигурен съм, когато умираше. След това го пребърках. И да, тялото му още бе топло. И не, не се гордея от постъпката си, ала не забравяйте, че бях — и съм — пират. Открих кожена кесия. „Хмм — помислих си, — скрито съкровище.“ Изсипах съдържанието на вързопа на земята, та слънцето да го изсуши. Оказа се, че няма съкровище. Странен кристален куб с отвор от едната страна — украшение вероятно (по-късно разбрах какво представлява и ми стана смешно как съм го взел за дрънкулка). Няколко карти и писмо със счупен печат. Прочетох го и осъзнах, че държа ключа към всичко, което исках от загадъчния убиец.

Сеньор Дънкан Уолпоул,

Приемам щедрото Ви предложение и очаквам с нетърпение пристигането Ви.

Ако наистина притежавате желаната от нас информация, ще Ви възнаградим пребогато.

Не съм виждал лицето ви, но смятам, че ще позная облеклото, с което тайният Ви орден е прочут.

Елате бързо в Хавана. И бъдете сигурен, че ще Ви посрещнем като брат. За мен е чест най-сетне да се срещна с вас, сеньор, да стисна ръката Ви и да Ви нарека „приятел“. Подкрепата Ви за тайната ни и благородна кауза е неоценима.

Ваш покорен слуга — губернатор Лауреано Торес-и-Аяла

Прочетох писмото още веднъж. После трети път за всеки случай. „Торес, губернатор на Хавана, а?“ — помислих си. — „Ще ви възнаградим богато.“

В ума ми вече се оформяше план.

Погребах Дънкан Уолпоул. Дължах му поне това. Отиде си от белия свят, както се бе появил в него — гол — защото се нуждаех от дрехите му, за да осъществя замисъла си. И макар да го казвам аз, те ми прилегнаха съвършено. Изглеждах добре в робата. Подходящо за ролята.

Да я изиграя обаче беше съвсем друг въпрос. Как щях да се превъплътя в мъжа, за когото исках да се представя? Е, вече ви обясних какво особено впечатление оставяше. Закопчах тайното острие за китката си и се опитах да го извадя като него. Не стана. Напрегнах памет да си представя как го правеше и да повторя движенията му. Тръсваше ръка. По странен начин очевидно, за да не се извади случайно острието. Тръснах ръка. Завъртях я. Размърдах пръсти. Напразно. Острието упорито отказваше да се подаде. Изглеждаше красиво и страховито, ала не искаше да ми служи.

Почудих се какво да направя? Да го разнасям с мен и да продължавам да пробвам? Да се надявам, че в крайна сметка ще налучкам тайната му? По-скоро не. Усещах, че е свързано с древна мъдрост, която може да ме предаде. С натежало сърце го захвърлих и се обърнах към гроба, който бях изкопал за жертвата си.

— Господин Уолпоул, отивам да прибера наградата ви.