Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

15.

Поне си мислех, че съм на „Император“. Надявах се. С туптяща глава се изхлузих от хамака, стъпих на палубата и отлетях напред. Паднах по лице върху дъските и известно време — миг-два — се питах защо се чувствам толкова пиян, след като не помня да съм пил. Само дето не бях пиян, разбира се. Защо тогава се движеше подът? Люлееше се и след като го почаках малко да спре, осъзнах, че постоянното клатушкане е именно такова — постоянно. И няма да спре. Изправих се нестабилно, залитайки върху стърготините, разперил ръце, сякаш пристъпвам върху тясна греда. Тялото още ме болеше, ала се възстановявах — раните ми бяха позараснали. Явно бяха минали един-два дни. В следващия момент ме блъсна миризмата. Не, не миризма — смрад. Как вонеше само! Смесица от лайна, пикня, пот и морска вода. По-късно разбрах, че тази воня е характерна за трюма на кораба. Всеки месарски магазин и всяка кръчма имат собствена миризма — същото важи и за корабните трюмове. Страшното е колко бързо свикваш с нея. Миришеше на мъже, а на „Император“ имаше сто и петдесетима. Когато не работеха по палубата, не се катереха по платната и не се тълпяха в камбуза, спяха под оръдията или в хамаци като онзи, в който се бях събудил. Чух един от тях сега да хихика в сенките, когато корабът се лашна и ме запрати в дървена греда, а после безмилостно ме блъсна в срещуположния пилон. Моряшка походка. Така я наричаха. Трябваше да я усвоя.

— На „Император“ ли сме? — попитах мрака.

Корабът проскърца. Щях да свикна със скърцането, както и с миризмата и с моряшката походка.

— Да, на „Император“ сме.

— Нов съм тук! — извиках към сенките, стиснал пилона, сякаш животът ми зависи от това.

— Не думай! — разсмя се дрезгаво събеседникът ми.

— Колко далеч сме от сушата?

— Един ден. Доведоха те в несвяст. Прекалил си с пиячката сигурно.

— Нещо такова — отвърнах с побелели от стискането кокалчета.

Умът ми се насочи към събитията от предишните два дни, ала беше все едно да се вайкам над отворена рана. Твърде скоро, твърде болезнено. Налагаше се да осмисля случилото се. Да се изправя лице в лице с чувството за вина и да напиша писма. (Писма, които нямаше да успея да напиша, ако Каролин не беше ме научила, напомних си и пак ме обзе разкаяние.) Ала всичко щеше да почака.

Иззад мен долетя протяжно стържене. Извърнах се, присвих очи и щом свикнаха с полумрака, различих шпил. Горе ехтяха стъпките и виковете на моряците, работещи на палубата. Шпилът простена, проскърца пак и се завъртя.

— Дърпайте! Изкрещя някой горе. — Дърпайте!

Въпреки всичко звукът ме превърна отново във възторжено малко момче. Озърнах се. От двете ми страни се редяха преносими оръдия. Дулата им приглушено сияеха в мрака. В другия край на помещението забелязах въжена стълба, увиснала от озарен от слънцето квадрат. Тръгнах към него и се изкачих на квартердека.

Скоро разбрах как спътниците ми са усвоили моряшката походка. Те не само се обличаха различно от мъжете на сушата — с къси куртки, карирани ризи, дълги брезентови панталони — но и се движеха различно. Целите им тела сякаш следваха инстинктивно ритъма на кораба. През първите няколко дни вълните под нас ме мятаха от греда на греда и току се просвах върху палубата, предизвиквайки гръмогласен смях. Не след дълго обаче — точно когато свикнах и с миризмата в трюма, и с натрапчивото скърцане на корпуса, и с усещането, че от необятното море ме делят паянтови дъски и няколко слоя смола — се научих да се движа в синхрон с водата, с „Император“. Скоро и аз ходех като другите моряци на борда.

Спътниците ми бяха кафяви като орехова черупка — всичките. Повечето носеха шалове или кърпи, завързани хлабаво около вратовете им, имаха татуировки, бради и златни обеци. Обветрените лица на по-старите моряци приличаха на стопени свещи, с вечно присвити, предпазливи очи. Повечето бяха десетина години по-възрастни от мен. Бързо разбрах, че са откъде ли не — Лондон, Шотландия, Уелс, западното крайбрежие.

Около една трета бяха чернокожи — избягали роби, потърсили свободата в открито море. Капитаните и другите моряци се отнасяха с тях като с равни — или по-точно като с отрепки като всички останали. Имаше неколцина и от американските колонии — от Бостън, Чарлстън, Нюпорт, Ню Йорк и Сейлъм. Повечето носеха постоянно оръжия — закривени къси саби, ками, кремъклийки. Пистолетите винаги бяха поне по два. Скоро научих причината — опасността първият да засече заради овлажнелия барут.

Обичаха да пият ром, езикът им беше невъобразимо груб и пиперлив, а най-много си падаха по гръмогласните кавги. Спойката им обаче бяха капитанските правила. Капитанът, шотландец, се казваше Алекзандър Долзъл — едър мъж, който рядко се усмихваше. Придържаше се строго към правилата и често ни ги напомняше. Застанал на кърмата пред моряшкото сборище, струпано на квартердека, главната и предната палуба, той ни предупреждаваше как всеки заспал по време на дежурство ще бъде овалян в катран и перушина. Всеки, спипан с друг мъж, ще бъде кастриран. Никакво пушене в трюма. Никакво пикаене в баласта. (И разбира се, както вече ви казах, по-късно аз въведох същите правила на моя кораб.)

Бях зелен и нов на борда. През онзи етап от кариерата си не бих дръзнал да наруша правилата.

Скоро започнах да свиквам с ритъма на живота в морето. Усъвършенствах моряшката походка, научих коя страна на кораба да използвам в зависимост от посоката на вятъра и да се храня с лакти върху масата, та чинията ми да не се пързаля. Често бях на вахта, научих се как да измервам дълбочината в плитчините и основите на навигацията. Учех се и от моряците, които обичаха да разказват бомбастични истории за битки с испанците, изпъстрени с мъдрости от сорта на: „Червено небе нощем — радост за моряка. Червено сутрин — бъди нащрек“.

Времето. Ветровете… Какви роби им бяхме! Развилнееха ли се, ведрата атмосфера се сменяше с мрачна деятелност, защото ежедневната работа да задвижваме кораба ставаше въпрос на живот и смърт в бурята, когато хапвахме надве-натри между поддържането на платната, насмоляването на корпуса и изпомпването на водата. Всичко се вършеше с мълчаливото съсредоточено отчаяние на борбата за оцеляване. Тези дни бяха изтощителни, изцеждаха силите ни докрай. Будувах, катерех се по въжените стълби, изпомпвах водата и подремвах под палубата, сгушен до кила. После стихията се смиряваше и животът потичаше постарому. Наблюдавах по-възрастните моряци — как пият, играят на зарове, говорят за жени — и разбрах колко скромни са били подвизите ми в Бристол. Някои от другарите по чашка в тамошните кръчми се смятаха за закоравели пияници и побойници, ала де да можеха да зърнат спътниците ми в действие! Свадите избухваха за нищо. Вадеха се ножове. Потичаше кръв. През първия месец на кораба чух да се трошат повече кости, отколкото през целия си седемнайсет годишен живот. И не забравяйте — отрасъл съм в Суонси и Бристол.

Жаждата за кръв обаче се изпаряваше бързо, както се и разразяваше — мъже, допреди секунда притиснали ножове в гърлата си, се помиряваха с мечешки прегръдки, които изглеждаха болезнени като самата схватка, ала явно постигаха желания резултат. Правилата повеляваха всяка свада да бъде разрешавана на брега в дуел със сабя или пистолет. Никой не го искаше, разбира се. Едно е да се счепкаш с някого, друго — да рискуваш да умреш. Затова разприте приключваха мигновено, както и започваха. Страстите се разпалваха мълниеносно и стихваха светкавично.

Истинските вражди на кораба бяха рядко явление, ала съдбата ме забърка в такава. Разбрах го през втория или третия ден на борда на „Император“. Обърнах се, усетил нечий остър поглед да се впива в мен, и му отговорих с усмивка. Приятелска усмивка или поне така смятах. Дружелюбната усмивка за един обаче е предизвикателна усмивка за друг. Явно предизвиках гняв. Отвърнаха ми със страховита гримаса.

На другия ден на квартердека някой ме сръга толкова силно с лакът, че се строполих на колене. Вдигнах очи, очаквайки да видя ухилено лице и да чуя: „Спипах те!“, но видях същия мъж да се отдалечава със самодоволно изражение. Беше едър мъж. На такива не бива да им заставаш на пътя. Аз обаче се бях озовал точно там.

По-късно говорих с Фрайди — чернокож моряк, който често спеше на хамака до мен. Описах му мъжа, съборил ме на палубата, и той веднага се досети:

— Блейни ще да е бил.

Блейни. Така го наричаха всички. И за жалост — имам предвид, за мен — Блейни ме мразеше. Мразеше ме в червата. Имаше причина вероятно. Понеже всъщност никога не бяхме си разменяли нито дума, причината едва ли беше сериозна. Важното е, че съществуваше в главата на Блейни, а само това в крайна сметка имаше значение. Това, както и фактът, че Блейни е грамаден и — според Фрайди — много го бива със сабята.

Блейни, както навярно вече сте се досетили, бе един от мъжете, на които се натъкнах през първата ми вечер на „Император“. Знам какво си мислите — че е онзи, с когото разговарях, и иска да ми даде урок за безочието.

Е, сгрешили сте, ако сте си го помислили. Блейни беше един от другите, които седяха върху буретата и играеха на зарове — недодялан свиреп мъж с изпъкнало чело и гъсти, постоянно смръщени вежди, сякаш е вечно учуден. През онази нощ почти не го забелязах и хвърляйки поглед назад, сигурно точно това го бе разгневило. Почувствал се е пренебрегнат и така се е породила враждата.

— Защо ли ми има зъб? — попитах Фрайди:

— Не му обръщай внимание — сви рамене той и затвори очи да покаже, че разговорът ни е приключил.

Така и правех. Не му обръщах внимание. И така очевидно го ядосвах още повече. Блейни не искаше да го пренебрегват. Искаше да го забелязват. Да се страхуват от него. Безстрашието ми разпалваше яростта му.