Оливър Боудън
Черният флаг (43)

43.

Юли 1718 година

Скъпа моя Каролин…

В онзи ден (място: „Олд Ейвъри“, макар да е излишно да го казвам) успях да стигна дотук.

— Изливаш чувствата си? — Ан застана до мен, смугла и красива — пир за очите.

— Пиша кратко писмо. А и нея едва ли я е грижа.

Смачках писмото и го захвърлих.

— Ах, каменно сърце имаш — въздъхна Ан и се върна зад бара. — Би трябвало да е по-нежно.

Да, помислих си. Имаш право, момиче. Ала ако сърцето ми беше нежно, щеше да се разтопи от мъка. Откакто в Насау пристигна вестта за кралската амнистия, градът се раздели на такива, които се възползваха от помилването, други, които смятаха да се възползват (след един последен удар) и трети, които бяха категорично против помилването и проклинаха всички останали, предвождани от Чарлс Вейн и…

Черната брада? Старият ми приятел си пазеше барута сух, но явно бе решил, че пиратският живот вече не е за него. Търсеше плячка далеч от Насау. Новини за големи удари и странни съюзи достигаха до нас. Усъмних се, че напускайки Насау, Черната брада не е възнамерявал да се връща. (И доколкото знам, не се е връщал.)

А аз? Е, от една страна, гледах да не се сближавам особено с Вейн. От друга, не исках да приема предложението за помилване и следователно бях принуден да другарувам с Вейн, независимо дали ми харесва или не. Вейн очакваше якобитски подкрепления, ала те така и не пристигнаха. Сетне започна да крои планове да замине и да основе пиратска република другаде. Подкани ме да тръгна с него. Нямах избор, освен да приема и да го последвам с „Гарвана“.

После настъпи онова утро — няколко дни преди да отплаваме — когато седях на терасата на „Олд Ейвъри“, опитвах се да напиша писмо на Каролин и убивах времето с Ан Бони. От пристанището ненадейно долетя оръдеен залп. Салют с единайсет топа. Веднага разбрахме какво предстои. Бяхме предупредени. Британците идваха да завладеят острова.

Бяха обсадили и двата подстъпа към пристанището. Военните кораби „Милфорд“ и „Роуз“ бяха „мускулите“, ескортиращи флотилия от още пет кораба с войници, занаятчии, провизии, строителни материали — цяла колония, дошла да прогони пиратите и да вкара Насау в правия път. Предвождаше ги флагманът „Делисия“. От него се спуснаха лодки, които да преплават корабното гробище и да стигнат до брега. Когато слязохме там, където се бяха стекли всички обитатели на Насау, мъжете от лодките вече излизаха на сушата. Сред тях забелязах не кой да е, а стария си приятел Удс Роджърс. Слизаше от лодката, загорял от слънцето и изрядно вчесан и избръснат както винаги, макар и с по-измъчено лице. Помните ли обещанието му да стане губернатор на Хавана? Е, изпълняваше го. Помните ли как сподели с мен намерението си да изкорени пиратите от Насау? Изглежда щеше да осъществи и него.

Никога не съм копнял повече за Черната брада. Знаех, че старият ми приятел Едуард Тач щеше да прецени правилно откъде духа вятърът. Смесица от инстинкт и лукавство щяха да му помогнат да се ориентира.

— Мътните ме взели! — промърмори Басмения Джак до мен (изкушавайки съдбата). — На крал Джордж му е писнало от шикалкавенето ни. Кой е мрачният тип?

— Капитан Удс Роджърс — отговорих и понеже не бързах да се срещна отново с него, се смесих с тълпата.

Бях достатъчно близо обаче да видя как му подават пергамент и как му хвърля едно око и подхваща:

— Искаме да преговаряме с хората, които се наричат управници на този остров. Чарлс Вейн, Бен Хорниголд и Едуард Тач. Представете се, моля.

Бенджамин пристъпи напред.

— Страхлив подлец! — изруга Джак.

Уместна забележка. Защото този момент отбеляза края на Насау и зачеркна надеждите ни за републиката.