Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

3

Видях я в „Олд Шилейла“ — гостилница по средата на пътя между Бристол и Хадъртън, където бях редовен клиент, а понякога през лятото, докато мама и татко стрижеха овцете във фермата, а аз пътувах по-често до града; „редовен“ означаваше, че се отбивах по няколко пъти дневно.

Признавам, че отначало не й обърнах особено внимание — необичайно за мен, понеже се гордеех, че забелязвам всяка красива жена в полезрението ми, а и „Шилела“ не се славеше като притегателен център за красавици. Имаше жени, да. Определен тип жени. Това момиче обаче не беше такова — изглаждаше младо, горе-долу на моята възраст, с бяло боне и престилка. Приличаше на домашна прислужница.

Не дрехите й обаче ме впечатлиха, а високият й глас — в пълен контраст с външния й вид. Седеше с трима мъже, до един по-големи от нея. Познах ги веднага — Том Кобли, синът му Сет и Джулиан някой си, не се сещах как му беше фамилията, но работеше за тях. И с тримата си бяхме разменяли „любезности“, макар и не юмруци. Гледаха ме отвисоко, защото смятаха, че аз ги гледам отвисоко. Харесваха ме колкото ги харесвах аз, а то не беше много. Вълчите им очички следяха похотливо момичето и издаваха долните им намерения, прикрити зад усмивките, с които я окуражаваха да пресуши халбата с бира.

Не, тя не приличаше на обичайните посетителки на гостилницата, ала явно бе решила да се държи като тях. Халбата беше горе-долу колкото нея. Тя й видя дъното, обърса уста с опакото на дланта си и я стовари шумно върху масата. Мъжете я поздравиха с възторжени възгласи, поръчаха нова и несъмнено останаха доволни, когато тя се олюля леко. Навярно не вярваха на късмета си. Такава невинна сладурана да им падне в ръцете.

Наблюдавах ги как насърчават момичето да продължава да пие, възнаграждавайки с бурни аплодисменти усърдието му. Тя пресуши и втората халба, избърса отново уста, олюля се още по-силно и тримата се спогледаха. „Готови сме“, говореха очите им.

Том и Джулиан се изправиха да „я изпратят“, както се изразиха.

— Пийна доста, красавице, та се налага да те заведем у дома — обясниха.

— Да те сложим да си легнеш, а и ние да полегнем — ухили се доволно Сет, въобразявайки си, че шепне, макар да го чуха всички в кръчмата.

Втренчих се в гостилничаря. Той сведе очи и си издуха носа в престилката. Клиентът, седнал срещу мен от другата страна на бара, също извърна поглед. Кучи синове. По-добре да бях помолил за помощ котката, помислих си. Тряснах халбата си върху плота, станах с въздишка и излязох навън след Том Кобли и глутницата му.

Примигнах, озовал се под яркото слънце след сумрака в гостилницата. Каруцата ми чакаше на улицата и слънчасваше в зноя. До нея имаше друга — предположих, че е на Кобли. Срещу кръчмата имаше къща, сгушена в дъното на голям двор. От собственика й нямаше и помен. Бяхме сами на пътя — аз, братята Кобли, Джулиан и момичето, разбира се.

— Е, Том Кобли — обадих се аз, — какво виждам в този слънчев следобед? Трима пияници напиват беззащитно момиче…

Том Кобли пусна ръката на младата жена и тя залитна.

— Не се бъркай, Едуард Кенуей — предупреди ме той. — И ти си разпуснат пияница. Не искам съвети от непрокопсаници като теб.

Сет и Джулиан също се обърнаха към мен. Умът на момичето блуждаеше, заспал отдавна, макар тялото му още да будуваше.

— Е — усмихнах се. — Дори да съм разпуснат пияница, Том, не се налага да наливам бира в гърлата на девойките, та да ги заведа в леглото. И определено не викам приятели да ми помагат.

Лицето на Том Кобли почервеня.

— Как смееш, копеле! Смятах просто да я кача в каруцата и да я закарам вкъщи.

— О, да, ще я заведеш в дома й, разбира се. Загрижен съм само какво си намислил да направиш преди това.

— Загрижен си, а? Ще се загрижиш повече, щом ти счупя ребрата и носа, ако не си гледаш своята работа.

Присвих очи и погледнах към шосето. Дърветата от двете страни на черния път сияеха златистозелени, а в далечината, забулен в мараня, се носеше ездач.

Пристъпих напред и чувството ми за хумор — ако изобщо го имаше — се изпари сякаш от само себе си. Проговорих със стоманен глас:

— Остави момичето на мира, Том Кобли, или не отговарям за действията си.

Тримата се спогледаха. Все едно са склонни да ме послушат. Пуснаха момичето и то почти с облекчение подгъна колене, седна тежко на земята, подпря се с длан и се втренчи в нас със замъглени очи, очевидно в пълно неведение за какво спорим. Аз пък наблюдавах Том Кобли и претеглях шанса си. Спречквал ли се бях с трима досега? Не. Защото да се изправиш срещу трима не се нарича бой, а да си търсиш боя. Хайде, Едуард Кенуей, казах си. Да, трима са, а единият е Том Кобли, който не е жълто перо пиленце, ами връстник на баща ми. Другият обаче беше Сет Кобли, а представите ли си син, склонен да помогне на баща си да напие младо момиче, значи се досещате що за стока е — а именно гнусен червей, който по-скоро ще подмокри гащите, отколкото да отстоява своето в битка. А и бяха пияни.

От друга страна, аз също бях пиян. Да не забравяме и Джулиан, който очевидно не си поплюваше. Имах обаче спасителен план. Ездачът в далечината. Успеех ли да удържа фронта, докато той пристигне, везните вероятно щяха да се наклонят в моя полза. Окажеше ли се добър човек, самотният ездач несъмнено щеше да спре и да ми помогне.

— Е, Том Кобли, имате предимство, очевидно е за всекиго — констатирах, — но как ще погледна майка си в очите, ако ви оставя да похитите горкото момиче?

Извих очи към пътя. Самотният ездач наближаваше. „Хайде“ — поощрих го мислено, — побързай.

— Е, дори да ме превърнете в кървав вързоп — продължих — и да отвлечете девойката, поне ще съм направил всичко възможно да ви затрудня. А нищо чудно да ви понасиня лицата и задниците.

Том Кобли се изплю и ме изгледа безизразно с присвити очи.

— Чудя се само докога ще бърбориш. Заемай се със задачата си, че времето не чака никого — ухили ми се злобно той.

— Аха… А и ако се забавим, клетото момиче току-виж изтрезняло, нали?

— Писна ми, Кенуей. — Той се обърна към Джулиан. — Да му дадем урок, а? О, и още нещо, преди да започнем, мастър Кенуей — не те бива дори да излъскаш обувките на майка си, от мен да го знаеш!

Жегна ме, признавам. Том Кобли, човекът е обноски и ум на бясно куче, успя да бръкне в душата ми, сякаш чувството ми за вина е отворена рана, да завърти палец в нея и да я разлюти още повече… е, ако не друго, така затвърди решимостта ми.

Джулиан се изпъчи и пристъпи напред, оголил зъби. На две крачки от мен вдигна юмруци, сниши се и понечи да ме блъсне с рамо. Не знам с кого бе свикнал да се бие пред кръчмите, но явно досегашните му противници са били по-неопитни от мен, защото аз вече бях забелязал, че е десничар, и бях разгадал намеренията му. Отскочих леко настрани и изпод краката ми се вдигнаха фонтани от прахоляк. Халосах го с юмрук по брадичката и той изкрещя от болка. Ако беше сам, щях да спечеля битката. Том Кобли обаче вече ми налиташе. Зърнах го с ъгълчето на окото си — твърде късно обаче и не успях да реагирам. В следващия момент острите му кокалчета се забиха в слепоочието ми и ме зашеметиха. Олюлях се леко, а юмруците ми се защураха нескопосано във въздуха. Надявах се късметът ми да проработи и да нанеса сполучлив удар. За да поизравня числеността, трябваше да обезвредя поне един. Размаханите ми напосоки юмруци обаче не улучиха целта. Том Кобли отстъпи назад, а Джулиан се съвземаше от първото ми попадение със стъписваща бързина и се накани да ме нападне отново.

Десният му пестник се стрелна напред и срещна брадичката ми. Завъртя ме като пумпал и едва не изгубих равновесие. Шапката ми отлетя, косата ми влезе в очите и ме заслепи. Познайте кой ме връхлетя с ритници. Онзи червей, Сет Кобли, крещейки окуражително на баща си и Джулиан. Кучият му син извади късмет. Ботушът му ме уцели по хълбока, краката ми се преплетоха и паднах. Биеш ли се, най-лошото е да паднеш. Паднеш ли, всичко свършва. През краката им виждах самотния ездач на шосето — единственото ми спасение, а вече вероятно и единствената ми надежда да се измъкна жив от схватката. Сърцето ми обаче се сви. Върху седлото не седеше мъж — търговец, който ще скочи от коня и ще ми се притече на помощ. Самотният ездач се оказа жена. Яздеше по мъжки, преметнала крака от двете страни на седлото, но личеше, че е жена. Носеше боне и светла лятна рокля. Последното, което си помислих, преди ботушите на Кобли да я скрият от погледа ми, беше колко е красива.

Е, и? Красотата нямаше как да ме спаси.

— Хей, вие тримата! Спрете веднага! — чух я да вика.

Те се обърнаха към нея и свалиха шапки, застанали един до друг като стена, та да не ме вижда как лежа и кашлям на земята.

— Какво става? — попита тя. По тона й личеше, че е млада и макар и не аристократка — от състоятелно семейство и твърде добре възпитана, за да язди сама.

— Учим на обноски този младеж — обясни задъхан Том Кобли. Изморително е да риташ някого до смърт.

— Е, нима са необходими трима за целта? — поинтересува се тя.

Виждах я вече — два пъти по-красива, отколкото ми се стори отдалеч. Изпепеляваше с поглед почервенелия от унижение Том Кобли. Слезе от коня.

— А какво прави тук младата дама? — посочи момичето, седнало в пиянски ступор на земята.

— О, мадам, извинете, мадам, приятелка ни е, но пийна повечко…

Лицето на ездачката потъмня.

— Определено не ви е приятелка. Прислужница ни е и ако не се прибере у дома, преди мама да разбере, че я няма, ще бъде прислужница без работа.

Изгледа втренчено мъжете един по един.

— Познавам ви и разбирам какво точно е станало тук. Оставете младежа на мира и се махайте, ако искате простъпката да ви се размине безнаказано.

Кланяйки се раболепно, Кобли и глутницата му се качиха в каруцата си и потеглиха. Жената коленичи до мен и ми проговори с променен мек глас, в който долових загриженост.

— Казвам се Каролин Скот. Семейството ми живее на Хокинс Лейн в Бристол. Позволете ми да ви заведа там и да ви превържа раните.

— Не бива, милейди — изправих се аз и се опитах да се усмихна. — Чака ме работа.

Тя стана, сбърчила чело.

— Разбирам… А правилно ли прецених ситуацията?

Взех си шапката и я заизтупвах от прахоляка. Сега изглеждаше още по-дрипава.

— Да, милейди.

— Значи ви дължа благодарност. Роуз също, щом изтрезнее. Своенравно момиче е, не е от най-сговорчивите прислужници, но въпреки това не искам да страда, задето е лудетина.

В онзи момент реших, че Каролин е ангел, и докато й помагах да се настани на седлото, прегърнала Роуз, която се олюляваше над врата на коня, внезапно ме осени идея.

— Ще ви видя ли отново, милейди? За да ви благодаря, както подобава, когато изглеждам малко по-представително от сега?

Тя ме погледна тъжно.

— Опасявам се, че татко не би ми разрешил — отвърна, дръпна поводите и препусна.

Същата вечер седях под сламения покрив на къщата ни и се взирах в пасбищата, докато слънцето се скриваше зад хълмовете. Обикновено в такива моменти мислех как да избягам от отреденото ми бъдеще.

Онази нощ мислех за Каролин. Каролин Скот от Хопкинс Лейн.