Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

63.

Февруари 1722 година

Поех към Африка, където Черния Барт — най-страховитият и най-прославеният пират на Карибите — продължаваше да напада и да побеждава британците. Знаех как го прави, разбира се — черепът от Обсерваторията беше у него и той го използваше да предвижда ходовете им.

Когато тръгнах с „Гарвана“ по дирите му, Робърте крадеше френски кораби и ги откарваше в Сиера Леоне. „Роял форчън“ оглавяваше флотилията му и той продължаваше да плава на югоизток край африканския бряг — да напада и да плячкосва пътьом, да снаряжава още по-добре корабите си и да се превръща в още по-могъщо страшилище.

През януари се натъкнахме на ужасяващи свидетелства за подвизите му. Попаднахме не на бойно поле, а на касапница — с „Роял форчън“ Робърте бе атакувал дванайсет кораба, закотвени в Уайдах. Всички се предали, с изключение на „Поркюпин“ — английски кораб, пренасящ роби. Отказът им да се предадат разярил Робърте и той наредил на моряците си да вземат кораба на абордаж и да го опожарят. Мъжете му скочили на палубата, полели я с катран и го подпалили. Робите били в трюма, оковани във вериги двама по двама. Акулите разкъсали онези, които скочили в морето, за да се спасят от пламъците, а другите изгорели живи или се удавили. Зловеща, ужасна смърт.

Когато пристигнахме, морето бе осеяно с отломки. Грозен черен пушек се стелеше навсякъде. Корпусът на „Поркюпин“ тлееше над водата като догарящо огнище. Погнусени от видяното, последвахме Робърте на юг към Принсипе, където той бе закотвил кораба си и с група моряци бе слязъл на брега да събере провизии.

Зачакахме. Щом слънцето залезе, дадох заповед на хората си да нападнат „Роял форчън“ след един час. После поех към брега с лодка, надянах качулката на робата и тръгнах по пътека, отвеждаща навътре в сушата. Ориентираха ме крясъците и песните в далечината. Приближих и усетих миризма на лагерен огън. Прокраднах се към него и видях мекото му сияние да мъждука сред пущинака.

Понеже не бях в настроение да вземам пленници, хвърлих гранати. Капитанът им обичаше да повтаря, че няма пощада за никого, та реших да последвам примера му. Експлозиите озариха лагера. Сред крясъци и задушлив черен пушек се насочих към центъра му с извадено острие и зареден пистолет.

Битката беше кратка, защото бях безмилостен. Независимо че някои спяха, други бяха полуголи, а повечето — невъоръжени. Надявах се сред убитите да са мъжете, полели с катран палубата на „Поркюпин“.

Робърте не остана да се бие. Грабна факла и побягна. Сподирян от писъците на агонизиращите му моряци, се втурнах след него към наблюдателна кула, кацнала на върха на скален зъбер, надвиснал над морето.

— Кой ме преследва? — извика той. — Призрак, дошъл да ме сплаши? Или изтлели останки от враг, когото съм изпратил в ада?

Заизкачва се към наблюдателницата. Изкатерих се след него до върха. Робърте бе застанал на ръба, с гръб към бездната под него. Спрях. Скочеше ли, щях да изгубя черепа, а не биваше. Той размаха факлата. Даваше сигнал, но на кого?

— Няма да се бия, момче. Предимството е на твоя страна — каза задъхано.

Захвърли факлата. Приклекна, готов да скочи. Втурнах се напред да го хвана, но закъснях. Пропълзях по корем до ръба на наблюдателницата, надникнах надолу и видях какво е оставало скрито от мен, но не и от Черния Барт. Разбрах кому е дал знак.

„Роял форчън“ се поклащаше в морето под мен. В сиянието на фенерите, запалени по палубата му, забелязах как Робърте, заобиколен от моряците, вече изтупва прахоляка от дрехите си и поглежда към скалата, където съм аз. Отдръпнах се назад точно щом мускетите затрещяха и куршумите заотскачаха от камъните около мен.

После недалеч видях „Гарвана“. Точно навреме. Добри момчета. Взех факлата и я размахах. Не след дълго доближиха дотолкова, че зърнах Ан на руля. С развени коси тя насочваше „Гарвана“ към скалния зъбер, за да успея да скоча.

Скочих.

И гонитбата започна.

Преследвахме ги из тесните скалисти проливи край брега и стреляхме с оръдията при всяка възможност. В отговор моряците на Робърте ни обстрелваха с мортири, а моите отвръщаха с мускети и гранати.

После долетя вик: „Платно зад нас!“, обърнах се и видях британския военен кораб „Лястовица“. С ужас осъзнах, че и той преследва Робърте. Погнусен не по-малко от нас, тежковъоръженият целеустремен военен галеон явно бе решил да сложи край на злодеянията на Черния Барт. Да му позволя ли? Не. Не биваше да потопят „Роял форчън“. С Робърте щеше да потъне и черепът от Обсерваторията и да изчезне завинаги на морското дъно.

— На „Роял форчън“ има нещо, което искам да взема — казах на Ан. — Трябва да се кача на кораба.

Оръдията бумтяха. Трите кораба се сражаваха яростно. „Гарванът“ и „Лястовицата“ имаха общ враг, но не бяха съюзници. Обстрелваха ни от всички страни. Британските гюлета надупчиха корпуса ни и разтърсиха платната ни. Дадох заповед на Ан да се отдалечи бързо.

Аз щях да поплувам.

Не е лесно да се доплува от един кораб до друг, особено по време на битка. Повечето плувци обаче не притежават моята воля. Тъмнината играеше в моя полза, да не говорим колко зает бе екипажът на „Роял форчън“. Качих се на палубата, където царуваше безпорядък. Съвършена възможност да остана незабелязан, докато я прекосявам.

Пътьом взех достатъчно скалпове, прерязах гърлото на помощник-капитана и убих кормчията, преди да открия Черния Барт, който ме поздрави с извадена сабя. Забелязах почти развеселен, че се е преоблякъл. За срещата с англичаните се бе наконтил в най-представителната си униформа: ален мундир и бричове, шапка с червено перо, два пистолета, втъкнати в копринени колани, препасани през раменете му. Очите му обаче не бяха променени. Тъмните му ириси както винаги бяха огледало на черната му проядена душа.

Бихме се, но двубоят не беше нищо особено. Черния Барт беше жесток и коварен мъж — вероятно и мъдър, ако мъдростта може да съжителства с безчовечността.

— За бога, Едуард Кенуей — извика той, докато си разменяхме удари. — Впечатлен съм от вниманието, което ми отделяш!

Отказах му любезността да му отговоря. Биех се ожесточено, уповавайки се не на уменията си — това подобаваше на някогашния Едуард Кенуей — а на вярата, че ще изляза победител. Така и стана. Той падна най-сетне върху палубата. Тялото му повлече острието ми и ме принуди да клекна до него.

Усмихна се, а пръстите му се насочиха към мястото, където бе забито острието ми.

— Щастлив живот, но кратък, както предвидих — отрони. — Колко добре се познавам. — Очите му се впиха в моите. — Ами ти, Едуард? Откри ли умиротворението, което търсеше?

— Целите ми не са толкова високи — признах. — Умиротворението е само смут между две войни.

По лицето му се изписа мимолетна изненада, сякаш бе смятал, че съм способен само да ругая и да жадувам злато и ром. Останах доволен, че в сетния си час Бартолъмю Робърте съзря промяната у мен и разбра, че смъртта му не е предизвикана от алчност, а от нещо по-благородно.

— Стоик си, значи — подсмихна се той. — Вероятно съм те подценил. Все пак тя навярно щеше да извлече полза от теб.

— Тя ли? — обърнах се. — За кого говориш?

— О… За нея. Чака в гробницата. Надявах се да я намеря, да я видя отново. Да отворя вратата на храма и да я чуя пак да произнася името ми. Аита…

Отново врели-некипели. Поредната проклета порция.

— Говори понятно, човече.

— Родих се твърде рано. Като мнозина други преди мен.

— Къде е черепът, Робърте? — попитах го.

Гатанките ми бяха дошли до гуша, макар да им се виждаше краят. Той извади черепа от пазвата си и ми го подаде с треперещи пръсти.

— Унищожи това тяло, Едуард — промълви със сетни сили. — Ако тамплиерите ме заловят…

И умря. Не заради него и за покоя на духа му изхвърлих тялото му през борда. Погребах го в морските дълбини, за да не го открият тамплиерите. Който и да беше — каквото и да беше Мъдреца, най-сигурното място за тялото му беше под водата.

А сега, Велики майсторе Торес, е твой ред.