Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

42

Е, знам, че бях в Насау в началото на 1718 година — къде другаде да бъда, Насау бе моят дом — но честно казано, помня само откъслеци. Защо ли? Задайте въпроса на вътрешния ми глас. На онзи, който нашепва, че имате нужда от още едно питие, макар да съзнавате, че сте пили достатъчно. Тихият гласец упорстваше и не ми позволяваше да подмина „Олд Ейвъри“. Настояваше да се отбия и да убия деня, а после да се събудя на другия ден — махмурлия донемайкъде — с чувството, че само едно ще ме ободри: халба, сервирана от Ан Бони, барманката в „Олд Ейвъри“. А сетне? Сетне целият кръг — проклетият порочен кръг — се повтаря отново.

Да, вече разбирам, че пиех, за да удавя неудовлетворението, но така е с пиенето — често не съзнаваш причината, докато не стане късно. Не проумяваш, че пиенето е симптом, а не лекарство. И така, седях и пиех, докато Насау се рушеше пред очите ми. Бях толкова пиян, че дори не изпитвах отвращение. Ден след ден висях на любимата си маса в „Олд Ейвъри“ и се взирах в омачканата избледняла рисунка на Обсерваторията или се мъчех да съчиня писмо до мама или до Каролин. Мислех за татко. Питах се дали пожарът във фермата не ускори кончината му. Питах се дали не съм виновен аз и разбирах, че отговорът е причината писмата ми до мама да се озовават смачкани на топка на пода в кръчмата.

Признавам, че не бях толкова обсебен от проблемите си, та да забравя да си плакна очите с красивия задник на Ан Бони, макар тя да беше недостъпна (на думи, имам предвид; обаче обичаше компанията на пиратите, ако схващате накъде бия).

Ан пристигна в Насау със съпруга си Джеймс — пират и проклет късметлия, че е женен за нея. Тя обаче не се свенеше да хвърля изкусителни погледи на мъжете, та се питах дали Джеймс Бони не си е взел и беля с нея. Обзалагам се, че да сервира бира в „Олд Ейвъри“ не беше негова идея.

— В този град има само пикня и насекоми — оплакваше се тя, издухвайки кичурите коса от лицето си.

Имаше право, но въпреки това оставаше — отблъскваше задявките на повечето и приемаше ухажването на малцината щастливци.

Горе-долу по онова време, докато се валях в самосъжаление и по цели дни се борех с махмурлука, подхранвайки следващия, чухме за пръв път за кралската амнистия.

— Торба с лайна!

Каза го Чарлс Вейн. Думите му пробиха пелената на предобедното опиянение, върху което работех.

Кое е торба с лайна?

— Измама е — изрева той. — Искат да ни размекнат, преди да нападнат Насау! Ще видите. Запомнете ми думите!

Каква измама?

— Не е измама, Вейн — възрази Черната брада с необичайно сериозен глас. — Чух го от устата на бермудския капитан. Ще помилват всеки пират, който пожелае.

Помилват… Аха…

Хорниголд също беше в кръчмата.

— Измама или не, ясно е, че британците ще се върнат в Насау — отбеляза той. — Въоръжени, разбира се. Понеже няма по-добри идеи, съветвам ви да се снишите. Никакво пиратство, никакво насилие. Да не рошим перушината на краля засега.

— Хич не ме е грижа за перушината на краля, Бен! — отсече Черната брада.

Бенджамин се обърна към него.

— Ще се загрижиш, щом изпрати войниците си да прочистят острова ни. Огледай се, човече, струва ли си да умреш за тази клоака?

Имаше право, разбира се. Насау вонеше все повече с всеки изминал ден — на гнусна смесица от лайна, канавки и гниещи скелети. Въпреки това — колкото и да ви е трудно да повярвате — тази гнусна смесица си беше нашата воня и ние бяхме готови да се сражаваме за нея. А и когато си пиян, не смърдеше толкова нетърпимо.

— Да, това е нашата република, нашата идея — настоя Черната брада. — Свободна земя на свободни хора. Забрави ли? Изглежда мърляво, вярно. Но нима не си струва да се биеш за идеята?

Бенджамин сведе очи. Решил ли беше вече? Беше ли направил своя избор?

— Не съм сигурен — каза той. — Погледна ли плодовете на дългогодишния ни труд, виждам развала… лентяйство… глупост.

Помните ли как ви описах Бенджамин? Споменах, че се облича и държи различно, по-скоро като военен. Хвърляйки поглед назад, мисля, че никога не е искал да бъде пират; амбицията го дърпаше към другата страна — към военния флот на Негово Величество. Не обичаше да напада кораби — рядко срещана неохота сред нас. Черната брада веднъж ми разказа как кораб под негово командване завладял едномачтов платноход, но Бенджамин откраднал само шапките на пътниците. Само толкова — шапките. Навярно смятате, че възрастта го е размекнала и не е искал да тормози хората. Вероятно имате право, факт е обаче, че от всички нас Бенджамин Хорниголд приличаше най-малко на пират и изглежда не искаше да приеме, че е пират.

При това положение случилото се по-късно не би следвало да ме изненадва.