Оливър Боудън
Черният флаг (33)

33.

Септември 1715 година

— Новият ти бриг се казва „Гарванът“? Като грозното пернато?

Всеки друг щеше да застане пред дулото на пистолета ми или да си глътне думите при вида на скритото ми острие. Не и Едуард Тач. Той още не се наричаше Черната брада. Не бе отгледал черната козина, от която щеше да произтече прочутият му прякор, ала безочието му бе запазена марка, каквато по-късно щяха да станат сплетената му на плитки брада и запалените фитили, пъхнати в нея.

Бенджамин също беше там. Седеше с Едуард под старото платно, служещо за навес на „Олд Ейвъри“ — гостилницата на хълма с изглед към пристанището, едно от най-любимите ми места на света и първото, където се отбивах, щом пуснех котва в Насау. С радост отбелязах, че градът почти не се е променил — пристанът, опасан от най-чисто син океан, отломките от плячкосани кораби по брега, по чиито мачти се вееха английски знамена, палмите, порутените колиби, внушителната крепост форт Насау с флага с череп, плющящ на върха й под напора на източния вятър… Всъщност не казвам истината — градът изглеждаше променен. По-оживен от преди — дом на деветстотин мъже и жени, седемстотин от тях пирати. Сред тях бяха и Едуард и Бенджамин, които обмисляха нападения и пиеха, пиеха и обмисляха нападения — по равно от двете.

Близо до тях седеше сам друг пират — Джеймс Кид, когото някои смятаха за син на Уилям Кид. Сега обаче вниманието ми се насочи към старите ми приятели, които станаха да ме поздравят. Тук не робувахме на формалностите, етикецията и престореното благоприличие, сковаващи другите общества. Страшилищата на Бахамите Бенджамин и Едуард ме посрещнаха по пиратски — с крепки прегръдки на размекнати стари мечки, просълзени да видят предан другар.

— Ела, моряко, седни да пийнем! — подкани ме Бенджамин.

Едуард изгледа Адевале.

— Кой е този, Кенуей?

— Адевале, кормчията на „Гарвана“.

Тогава Едуард взе на подбив името на кораба ми. Не спомена робата ми, но сигурно нямаше да ми се размине. След прегръдките и двамата, разбира се, ме огледаха изпитателно. Запитах се дали съчиняват остроумия за облеклото ми, или преценяват колко съм се променил. Когато ги срещнах за пръв път, бях момче все пак, но лекомисленият арогантен юноша, блудният син и влюбеният, ала безпътен съпруг се бе преобразил — в мъж, белязан и закален в битки, по-предпазлив, по-студен и сдържан, погребал дълбоко истинските си страсти.

Навярно двамата ми стари приятели виждаха това — как момчето е съзряло и се е превърнало в мъж.

Обясних им, че търся хора да попълнят екипажа ми.

— Тук има десетки способни мъже, но бъди предпазлив — предупреди ме Едуард. — Преди две седмици се появи кораб на краля. Моряците му създаваха неприятности и се перчеха, сякаш мястото е тяхно.

Новината не ми хареса. Удс Роджърс ли стои зад това? Авангард ли е изпратил? Или обяснението е друго? Тамплиерите? Мен ли търсеха? Или другиго? Залогът вече беше по-висок. Разбирах го. Лично аз бях допринесъл мизата да се вдигне.

Докато търсех моряци за кораба си, научих туй-онуй за присъствието на англичаните на Бахамите. С Адевале разговаряхме с мъже, забелязали войници в униформи на армията на Негово Величество. Британците искаха да ни унищожат, разбира се — бяхме трън в задника им, мръсно петно върху червения им флаг. Интересът им към нас обаче явно бе нараснал. Затова при следващата ми среща с Едуард, Бен и Джеймс Кид в „Олд Ейвъри“ се оглеждах бдително за непознати лица и говорех шепнешком.

— Чували ли сте за място, наречено Обсерваторията? — попитах ги.

Често мислех за него. При споменаването му очите на Джеймс Кид проблеснаха. Изгледах го втренчено — беше млад, на двайсетина година, по-млад от мен и също като мен — с гореща кръв. Тач и Хорниголд поклатиха глави, но той кимна.

— Да, чувал съм за Обсерваторията. Стара легенда като за Елдорадо и Извора на младостта.

Подканих ги да седнем, огледах се наляво и надясно да проверя за кралски шпиони и пригладих върху масата рисунката, открадната от имението на Торес. И тримата мъже се втренчиха заинтригувано — някои повече, други по-малко или с престорено равнодушие — в поомачканото, ала все пак ясно изображение на Обсерваторията.

— Какво знаеш? — попитах Джеймс Кид.

— Било храм или гробница. Вътре имало съкровище.

— Врели-некипели! — възкликна Едуард Тач. — Приказки ли предпочиташ или истинско злато?

Едуард не искаше да участва в откриването на Обсерваторията. Така и предполагах. Знаех го, преди да си отвори устата, по дяволите. Той предпочиташе съкровища, които да сложи на везните — сандъци, пълни с монети, ръждясали от кръвта на предишните си собственици.

— Съкровището в Обсерваторията струва повече от злато, Тач. Десет хиляди пъти по-ценно е от плячката от всеки испански кораб.

Бен също се колебаеше. С искрен интерес явно ме слушаше само Джеймс Кид.

— Крадем от краля, момче, за да храним сиромасите му, момче. Така се издържаме тук — тросна се Бен и заби мръсния си сбръчкан показалец в рисунката ми. — Това не е съкровище, а фантасмагория.

— Разкрием ли тайната, ще сме подсигурени до края на дните си — възразих.

Старите морски вълци бяха солта на земята, най-добрите моряци, с които бях плавал, но им липсваше прозорливост. Обмисляха удари, които да ни напълнят джобовете за няколко месеца, а аз им говорех за трофей, който ще ни уреди за цял живот! Да не споменаваме, че щеше да ме направи джентълмен — състоятелен и многообещаващ мъж.

— Още ли бленуваш за фустата в Бристол? — подкачи ме Бен, щом споменах Каролин. — Исусе, забрави я, момче! Насау е по-добро място от Англия!

Известно време се опитвах да се убедя, че е прав и се налага да се задоволя с по-реални трофеи. През дните, докато планирахме нападения, пиехме и осъществявахме плановете, после пиехме в чест на успеха и планирахме нови удари, имах достатъчно време да размишлявам върху иронията — как, застанал край масата с тамплиерските си „приятели“, ги смятах за заблудени глупци и копнеех да се върна при събратята си пирати, които говорят направо и мислят свободно. В Насау обаче се върнах при тесногръди мъже, чиито претенции за свободолюбие бяха в разрез с действителността, с думите им и дори със символиката на черния флаг, който ми подариха един следобед под палещите слънчеви лъчи.

— Тук не развяваме знамена. Възхваляваме липсата им — заяви Едуард, взрян в „Гарвана“, където Адевале стоеше до флагщока. — Нека черният флаг е знак за предаността ти към природната свобода на човека. Вземи го! Развявай го гордо!

Черният флаг запърха, подет от вятъра, и наистина ме обзе гордост. Гордеех се с ролята си в това, което той представляваше. Бях помогнал да се създаде нещо ценно, издигащо в култ свободата — истинската свобода. Ала в сърцето ми зееше празнина. Мислех за Каролин и за злото, което ми бяха сторили. Разбираш ли, читателю, в Насау се бе завърнал друг мъж. Помниш ли погребаните надълбоко страсти? Чаках деня, в който да ги извадя наяве.

Междувременно имах и други грижи — особено заплахата за начина ни на живот. Една нощ седяхме около лагерен огън на брега. Във водата наблизо се поклащаха закотвените ни кораби — „Бенджамин“ и „Гарванът“.

— Да пием за пиратската република, момчета! — вдигна наздравица Тач. — Благоденстваме и сме свободни, недосегаеми за кралските духовници и бирници.

— Почти петстотин мъже се кълнат във вярност на насауското братство. Не е зле — вметна Джеймс Кид и ме стрелна с остър поглед, който се престорих, че не забелязвам.

— Вярно е — оригна се Тач. — Но защитата ни не е на ниво. Нападне ли ни кралят, ще ни срине.

Взех бутилката с ром, която ми подаде, вдигнах я и под лунната светлина я огледах, да не би в течността да плува утайка. Отпих, доволен от проверката.

— Тогава да намерим Обсерваторията — предложих. — Ако тамплиерите са прави и съкровището в нея наистина е толкова могъщо, ще бъдем непобедими.

Едуард се пресегна към бутилката с въздишка. Не за пръв път повдигах темата.

— Стига, Кенуей! Не подхващай пак детинската си история. Имах предвид истинска защита. Да откраднем галеон и да подредим оръдията от едната му страна. Представете си само как ще украси пристанището ни!

— Не е лесно да се открадне снаряжен испански галеон — обади се Адевале с ясен, но замислен глас. — Имаш ли някой предвид?

— Да, сър — отвърна задавено подпийналият Едуард. — И ще ви го покажа. Хубавец е. Грамаден и бавен.

Така решихме да нападнем испанския галеон. Тогава не подозирах, но така се натъкнах отново на старите си приятели — тамплиерите.