Оливър Боудън
Черният флаг (70)

70.

Оказах се принуден да не отлагам.

— Вие сте Едуард Кенуей, нали? — попита ме тя. Хазяйката ми. Казваше се Едит. Почука на вратата на стаята ми и застана на прага. Не посмя да го прекрачи. Лицето й белееше като платно, гласът й пресекваше, а пръстите й блуждаеха по ръба на престилката.

— Едуард Кенуей? — усмихнах се. — Защо смяташ така, Едит?

Тя прочисти гърло.

— Говорят, че някакъв мъж пристигнал с кораб. Облечен като вас, сър. Бил Едуард Кенуей, роден в Бристол.

Лицето й си възвърна цвета. Поаленяла, тя продължи:

— Други казват, че Едуард Кенуей се върнал у дома да отмъсти, а враговете му се скрили. Били обаче влиятелни мъже и повикали подкрепления срещу вас… така де, срещу него.

— Разбирам — кимнах предпазливо. — И що за подкрепления са извикали?

— Военен отряд препуска към Бристол, сър. Войниците щели да пристигнат тази вечер, сър.

— Ясно. И несъмнено ще тръгнат право към мястото, където Едуард Кенуей е отседнал. Ще го принудят да се защитава и ще последва кървава битка с много жертви и поражения.

— Да, сър — преглътна тя.

— Е, не бой се, Едит. Нищо подобно няма да се случи тук тази вечер. Сигурен съм, че Едуард Кенуей ще се погрижи. И знай, Едит, навремето той наистина бил пират и делата му били недостойни, но сега е избрал друг път. Разбрал е, че за да виждаме другояче, трябва да мислим другояче. И е променил възгледите си.

— Добре, сър — изгледа ме объркано тя.

Върху леглото бях оставил вързопа с вещите си. Преметнах го през рамо, но размислих и взех само най-необходимото — черепа и малка кесия с монети. Отворих я и подадох златна пара на Едит.

— О, сър, много сте щедър!

— И ти беше много любезна с мен, Едит.

Тя отстъпи назад.

— Има задна врата, сър.

Отбих се в гостилница, където ме чакаше кормчията на „Гарвана“.

— Бъртуисъл!

— Да, сър.

— Тази нощ докарай „Гарвана“ на пристанището. Ще отплаваме.

— Да, сър.

После тръгнах към складовете. Движех се дебнешком по тесни улички и по покривите. И си мислех: „О, Мери, да можеше да ме погледнеш отнякъде сега!“.

Складът на Скот се намираше сред много други край доковете. Над покривите се виждаха мачтите на закотвените кораби. Повечето постройки явно пустееха, залостени през нощта. Само в неговата имаше признаци на живот — запалени факли, оцветяващи товарната рампа в мъждукащо оранжево. Край празните щайги пред затворената входна врата стояха двама стражи. Не бяха войници — дали отрядът бе пристигнал вече в града? — а местни бабаити с осеяни с белези лица. Потупваха длани с тоягите си, мислеха колко лесна работа са им възложили и вероятно предвкусваха бирата, с която ще се почерпят по-късно.

Прислоних се в сенките, впил очи във вратата. Тук ли беше Скот? Чудех се как да избера момента за нападението, когато Роуз се появи. Носеше същия шал както преди и кошницата, пълна с дрехи за омразния господар Емет Скот. Двамата стражи пред вратата се спогледаха похотливо и пристъпиха напред да я спрат. Прилепен към стената на съседния склад, аз се прокраднах по-близо, за да ги чувам.

— Тук ли е господин Скот? — попита тя.

— Е, зависи кой пита, драга — ухили се единият грозник.

— Нося му дрехи.

— Прислужницата си, значи.

— Да.

— Тук е, влизай.

Видях я как подбелва очи, докато двамата отстъпват настрани да й направят път.

Е, разбрах поне, че Скот е вътре.

Пробвах в тъмното механизма на скритото острие. Не бива да прибързвам, рекох си. Не бива да го убивам веднага. Първо щяхме да си поговорим.

Притиснат към стената, се промъкнах по-близо до входа на склада. Стражите бяха на няколко крачки от мен. Щях да издебна най-подходящия момент и…

Отвътре долетя писък. Роуз. Нямаше за кога да чакам. Време бе да запрятам ръкави. Изскочих от мрака, извадих скритото острие и прерязах гърлото на първия страж, преди викът на Роуз да е заглъхнал. Вторият изруга и вдигна тоягата, но аз го улових за ръката, притиснах го в стената на склада и го довърших с острие в гърба. Преди тялото му да се плъзне по стената, аз бутнах вратата и я отворих приклекнал.

Куршум от мускет изсвистя над главата ми. Претърколих се вътре и огледах бързо склада, пълен със сандъци с чай. Под тавана се издигаше платформа с кабинети. На рампата зърнах три силуета — единият висеше над парапета, сякаш се кани да прелети двайсетте стъпки до земята.

Сниших се зад купчина сандъци, надникнах иззад ръба и се отдръпнах тутакси. Втори куршум се заби в дървото до мен, обсипвайки ме с трески. Бързият ми оглед обаче потвърди, че на платформата над мен наистина има трима — Уилсън, насочил пистолет към скривалището ми, Емет Скот, потен и с треперещи пръсти зареждащ нов пистолет, за да го подаде на Уилсън. Над тях беше Роуз — олюляваше се нестабилно върху парапета с ужасено лице. Устните й кървяха. Наказание за предупредителния й вик несъмнено. Ръцете й бяха вързани, а около врата й бе провесена примка. Единствено Уилсън я възпираше да не падне от импровизираната гилотина. Държеше я, но отместеше ли ръка, Роуз щеше да полети надолу.

— Не мърдай оттам, Кенуей — извика Уилсън, докато прахолякът се слягаше. — Или ти ще си виновен за смъртта на прислужницата.

Искаха да ме разоръжат, да ме убият и да обесят Роуз за предателството.

Не и мен!

Извадих пистолет от колана си, проверих барута и куршума.

— Ти беше там през онази нощ, нали, Уилсън? Ти предвождаше подпалвачите. Ти беше човекът с качулката.

Исках да разбера, да съм сигурен.

— Да. И ако зависеше от мен, всички щяхте да умрете още тогава.

Почти се усмихнах. Пропусна шанса си.

Роуз изхлипа върху парапета, но се овладя.

— Хвърли скритото острие, Кенуей. Не мога да я държа вечно — каза Уилсън.

— А ти, Емет? — извиках. — Беше ли там?

— Не — отвърна уплашено той.

— Но щеше да отпразнуваш смъртта ми, нали?

— Беше трън в задника ми, Кенуей.

— Гордостта ще те убие, Скот. Гордостта ти се оказа гибелна за всички ни.

— Не знаеш нищо…

— Знам, че остави любимата ми да умре.

— И аз я обичах.

— Що за любов, Скот?

— Не би разбрал…

— Разбирам, че амбицията ти и жаждата ти за власт причиниха смъртта на мнозина. Разбирам, че сега ще платиш.

Измъкнах кама изпод робата си и я претеглих с длан. Да се прицелваш в дървесни стволове определено не е същото.

Изправих се и се плъзнах към ръба на купчината със сандъци, поемайки си дъх бавно и дълбоко.

Готов ли бях?

Да.

— Хайде, Кенуей — извика Уилсън, — няма да те чакаме цяла…

Претърколих се настрани, скочих на крака, прицелих се, стрелях с пистолета и същевременно хвърлих камата.

И двете оръжия стигнаха целта. Емет Скот се олюля назад с дупка в челото, а пистолетът падна безполезен върху дъските на платформата. Уилсън успя да отвърне на огъня, преди камата ми да се забие в рамото му. Той извика от болка, залитна и се свлече по стената на кабинета, протегнал напразно пръсти към пистолета.

Куршумът му също уцели. Усетих как се забива в рамото ми, но не успя да ме повали. Дори не ме забави. Защото Уилсън бе пуснал Роуз и тя падаше, отворила уста в писък, заглушен от екота на изстрелите и бученето на болката в главата ми. Роуз падна и въжето се изопна зад нея. Тялото й се залюля и вратът й се изопна назад.

Не!

Използвах като трамплин сандъка, изпречил се на пътя ми, отблъснах се, подскочих нагоре и с измъчен вик прерязах въжето със скритото острие. Подхванах Роуз през кръста и двамата се строполихме тежко и болезнено върху каменния под на склада.

Ала бяхме живи.

Чух как Уилсън ругае горе. Извадих втория пистолет от колана си, прицелих се през гредите на платформата, зърнах мъждукаща светлинка и стрелях. Горе проехтя нов вик и Уилсън се скри с трясък в кабинета.

Изправих се на крака. Раната ме болеше свирепо, старата рана в хълбока също пламтеше. Куцукайки, изкачих стъпалата към платформата. Блъснах вратата на кабинета, нахлух вътре и видях отворен заден вход, водещ към стълбище. Изкатерих и него и на върха си поех дъх, облегнах се на парапета и огледах покривите на складовете.

От Уилсън нямаше и помен. Чувах само далечното потропване на корабите в дока и крясъците на чайките. Съсредоточих се, уповавайки се на шестото си чувство. Долових нещо. Ала не Уилсън. Чух маршируващи стъпки да наближават пристана.

Войниците идваха.

Изругах и изкуцуках в склада да нагледам Роуз. Щеше да оцелее. Втурнах се обратно да проследя кървавата диря, оставена от Уилсън.