Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

26

Високата сива каменна стена се издигаше над нас. Наистина ли спираше слънчевите лъчи, или бях жертва на илюзия? Независимо дали се лъжех или не, се чувствахме вледенени и нищожни под сянката и като изоставени деца. Кубинците, испанците или който там бе построил внушителната Кастийо де лос Трес Рейес дел Моро, явно е знаел как да издигне страховита крепост. На около сто и петдесет години, тя бе построена да векува и изглеждаше, сякаш ще остане непокътната и след още сто и петдесет години. Погледнах към морето и си представих как оръдията на военен кораб бомбардират стените. Почудих се щяха ли да нанесат сериозни поражения? Едва ли, помислих си.

Е, аз нямах военен кораб. Имах търговец на захар. Затова се налагаше да се вмъкна по-незабелязано вътре. Предимството ми бе, че никой с всичкия си не би пожелал да се озове зад тъмните заплашителни стени, защото там испанските войници изтръгваха с мъчения признания от пленниците си и навярно извършваха масови екзекуции. Само глупак би влязъл доброволно там, където слънцето не прониква и никой не ще чуе писъците му. Въпреки това нямаше как просто да прекрачим прага и да попитаме: „Ще ни кажете ли, ако обичате, къде държите плячкосаната стока? Изгубих кесия с важни документи и странен кристал“.

Слава богу, че ги има проститутките. Не защото имах нужда от жена, а понеже бях измислил начин да проникнем вътре — в крепостта, имам предвид. Дамите на нощта имаха основателна причина да бъдат от другата страна на стената. Нямаше по-подходящ съучастник от тях.

— Приятелка ли си търсиш, гринго? — попита ме жена с ярко начервени устни, гърди, преливащи от деколтето, и премрежен поглед, изпълнен с обещания.

Поведох я настрани от стените на крепостта.

— Как ти е името? — поинтересувах се.

— Името ли, сеньор?

— Говориш ли английски?

— Не, не английски.

— Ала разбираш езика на златото, нали? — усмихвах се.

Да, оказа се, че Рут владее езика на златото. Почти до съвършенство. Както и приятелката й Жаклин.

Бонет се навърташе край нас с лукаво изражение. Представих му дамите и след няколко минути крачехме храбро към главната порта на крепостта. На най-горното стъпало се обърнах към стихващата врява и жегата на хаванските улици, смекчени от дебелите камъни и високите наблюдателни кули на крепостта, която излъчваше злост като митичните чудовища от моряшките легенди, таящи се в океанските дълбини — грамадни и смъртоносни. „Престани“, укорих се. Поддавах се на страха. Нали имахте план? Сега бе време да го осъществим.

В ролята на навъсен сводник и телохранител аз наложих с юмрук малката странична врата до портата в зачаках да се отвори. Двама испански войници, въоръжени с мускети с щикове, излязоха и изгледаха бдително от главата до петите мен и Бонет и особено похотливо — Рут и Жаклин.

Аз си изиграх добре ролята, придавайки си заплашителен вид. Рут и Жаклин от своя страна ги възнаградиха с най-неустоимия си чар. Задачата на Бонет бе да говоря — на английско-испански жаргон, част от който разбирах, а останалото научих по-късно.

— Приятелките ми не владеят испански, та ме помолиха да говоря от тяхно име и от името на колегата ми — посочи ме. — Той охранява дамите.

— Лъжа!

Затаих дъх, чувствайки се сякаш размахваме табела, уличаваща измамата ни. Лъжа!

Двамата войници погледнаха към момичетата, които — подкрепени със злато и по няколко чаши ром — им изпратиха кокетни въздушни целувки. Професионалното им изпълнение обаче не убеди напълно стражите. Те понечиха да ни отпратят и да потънат отново в търбуха на дебнещия сив звяр. Бонет обаче произнесе вълшебната дума — Ел Тибурон. Обясни на войниците, че лично екзекуторът е повикал момичетата, и те пребледняха и се спогледаха нервно.

Бяхме го видели как действа, разбира се. Не е необходимо никакво умение да дръпнеш лост, ала се изисква известна — как да се изразя? — безпощадност да дръпнеш лост, който изпраща трима мъже в небитието. Неслучайно самото споменаване на името на Ел Тибурон предизвикваше страх.

Бонет намигна и добави, че Ел Тибурон харесва португалски момичета. Рут и Жаклин продължиха да изпълняват ролите си — разкикотиха се и изпъчиха изкусително гърди.

— Ел Тибурон е дясната ръка на губернатора. Охранява го лично — каза подозрително единият войник. — Защо смятате, че е в крепостта?

Преглътнах. Сърцето ми заби лудешки. Стрелнах с поглед Бонет. Информацията му куцаше.

— Друже — усмихна се той, — наистина ли смяташ, че губернатор Торес би одобрил тази среща? Ел Тибурон ще си търси нова работа, ако губернаторът разбере, че има вземане-даване с проститутки. А да ги покани в имението на губернатора… е, би било самоубийство. — Бонет се озърна наляво и надясно, а войниците наостриха слух да чуят още тайни. — Тези сведения ви поставят в деликатно положение, господа. От една страна, знаете нещо за Ел Тибурон — най-опасния мъж в Хавана — за което навярно би платил или убил… — Бонет замълча, за да им даде възможност да обмислят думите му. — Би платил или убил, за да го запази в тайна — повтори. — От вас зависи как ще се възползвате от информацията. Ясен ли съм, господа?

На мен ми прозвуча като безсмислено бръщолевене, ала явно оказа желаното въздействие върху стражите, които най-сетне отстъпиха настрани и ни пуснаха да влезем. И ние влязохме.

— Отидете в столовата — обади се единият войник, сочейки алеята, виеща се над двора, където стояхме. — Кажете им, че търсите Ел Тибурон. Ще ви упътят. И внимавайте дамите да се държат прилично, та да не разкриете истинското естество на посещението си.

Бонет му се усмихна раболепно и се поклони, като същевременно ми кимна коварно. Отдалечихме се от стражите, паднали в капана ни. Заизкачвах се по стъпалата с надеждата, че се сливам достатъчно с обстановката. Крепостта поне изглеждаше притихнала — ако не броим стражите, не се мяркаха почти никакви войници. Повечето явно бяха в столовата. Аз се насочих право към склада с плячката, където едва се сдържах да не издюдюкам възторжено, щом намерих непокътната кесията с документите и кристала. Прибрах я в джоба си и се озърнах. Триста дяволи. Помещението изглеждаше доста празно за склад. Освен кесия с няколко златни монети (които също отидоха в джоба ми) видях само сандъците със захарта на Бонет. Огледах ги. Нямаше как да ги вземем. Съжалявам, Бонет, ще го отложим за друг път.

След няколко минути се върнах при Бонет и жените. Те бяха решили да не рискуват да влизат в столовата и ме чакаха, сновейки нервно по алеята. Успокоен от появата ми, Бонет дори не се сети да попита за захарта — удоволствието щеше да почака. Избърса потта, оросила челото му, и ни поведе надолу към стълбите и двора, където приятелите ни, стражите, се спогледаха, щом ни видяха.

— Бързо се върнахте…

Бонет сви рамене.

— Разпитахме в столовата, но от Ел Тибурон нямаше и следа. Навярно е станала грешка. Сигурно е задоволил желанията си другаде.

— Е, ние ще съобщим на Ел Тибурон, че сте идвали — каза един от войниците.

— Да, но не забравяйте да сте дискретни — кимна одобрително Бонет.

Двамата стражи кимнаха, а единият дори се престори, че си заключва устата — щяха да опазят тайната ни.

По-късно с Бонет отидохме на пристанището. Корабът му се полюшваше до нас. Подадох му кесията с монетите, която отмъкнах от крепостта. Реших, че така е редно — да го възмездя за захарта. Все пак не съм толкова лош.

— Е, не изгубих кой знае колко — сви рамене той, но взе кесията.

— Дълго ли ще останеш? — попитах го.

— Няколко седмици. После се връщам към еднообразното ежедневие в Барбадос.

— Не се предавай на отегчението. Отплавай за Насау. Живей волно — посъветвах го.

Той вече бе стигнал до средата на мостика, а новият му екипаж разпъваше платната.

— В Насау, казват, гъмжало от пирати — засмя се Бонет. Царувала анархия.

— Не, не анархия. Свобода — поправих го, замислен за Насау.

Той се усмихна.

— Е, това би било истинско приключение. Но не. Не. Аз съм съпруг и баща, имам отговорности. Животът не е само развлечение и авантюри, Дънкан.

За миг бях забравил мнимата си самоличност и ме обзеха угризения на съвестта. От самото начало Бонет ми помагаше всеотдайно. Не знам какво ме прихвана. Вина, предполагам. Както и да е, казах му.

— Хей, Бонет. Истинското ми име е Едуард.

— Аха — подсмихна се той. — Дънкан е тайно име за тайната ти среща с губернатора.

— Да, с губернатора — кимнах. — Точно така. Доста дълго го оставих да чака.