Оливър Боудън
Черният флаг (32)

32.

Събудих се на долната палуба на голям галеон — галеон, който, изглежда, превозваше хора. Железни вериги опасваха краката ми — тежки окови се валяха по цялата палуба, някои празни, други — не.

Недалеч различавах тела в сумрака. Навярно дузина или повече, оковани като мен, ала в какво състояние, се затруднявах да преценя, съдейки по стоновете и ропота, които чувах. В отсрещния край на палубата бяха натрупани вещите на пленниците — дрехи, ботуши, шапки, кожени колани, раници и сандъци. Стори ми се, че виждах сред тях робата ми — мръсна и окървавена от нощта в имението на губернатора.

Описах ви особената миризма на трюмовете. Помните ли? Е, тук миришеше съвсем различно. На отчаяние. На страх.

— Яжте бързо — нареди глас и с глухо тупване пред босите ми крака се появи дървена купа.

После кожените ботуши на войника се отдалечиха, от капандурата, отвеждаща към горната палуба, нахлу светлина и войникът се заизкачва по въжената стълба. В купата имаше суха бисквита и купчинка овесена каша. Недалеч от мен седеше чернокож мъж и също се взираше подозрително в храната.

— Гладен ли си? — попитах го.

Той не отговори, не се пресегна към храната. Улови оковите, пристегнали краката му, и ги раздвижи много внимателно и съсредоточено. Отначало си рекох, че си губи времето, ала пръстите му се спираха — плъзгаха се между краката и железните обръчи. Той ме погледна и макар да не продума, ми се стори, че зървам болка в тях. Ръцете му се вдигнаха към устата и за момент той заприлича на миеща се котка. После обаче бръкна в овесената каша, смеси я със слюнка и намаза краката си и оковите. Сега разбрах какво прави. Наблюдавах го с възхищение и надежда как упорито маже крака си с хлъзгавата смес, докато накрая реши, че е време. Погледна ме, смълча окуражителния ми възглас, преди да изскочи от устата ми, и завъртя и дръпна едновременно. Щеше да извика от болка, ако не бе съсредоточен до краен предел да не издава нито звук. Освободеният му крак бе покрит с гнусен слой кръв, слюнка и овесена каша. Ала беше свободен. А бездруго и двамата не искахме да ядем овесената каша.

Той погледна към въжената стълба и капандурата и двамата замръзнахме, защото ни се стори, че чуваме наближаващ страж. После чернокожият се залови с втория крак и не след дълго освободи и него. Отметнал глава назад, се вслуша в стъпките над нас, които сякаш се насочиха към капандурата, но слава богу, се отдалечиха отново.

За момент се запитах дали ще ме остави окован. Все пак бяхме непознати, не ми дължеше нищо. Защо да губи време и да рискува свободата си заради мен?

В следващия миг обаче — след мимолетно колебание, чудейки се навярно дали е разумно да ми помогне — той се примъкна до мен, подръпна оковите ми, а сетне се шмугна бързо в невидима част от трюма зад мен. Върна се с ключове. Докато отключваше оковите, ми каза името си — Адевале. Благодарих му тихо, разтърках глезени и прошепнах:

— Какъв е планът, друже?

— Да откраднем кораба — отговори кратко той.

Планът ми хареса. Първо обаче си взех робата и скритото острие. Добавих и кожени ръкавици и кожен жакет към ансамбъла.

Междувременно новият ми приятел Адевале започна да освобождава с ключовете и другите пленници. Аз взех втора връзка с ключове от гвоздей на стената и се заех да му помагам.

— Услугата върви с уловка — казах на първия, докато пръстите ми се бореха с веригите му. — Ще плаваш с мен.

— Готов съм да те последвам и в ада, друже.

Повечето мъже на палубата вече бяха свободни и вероятно войниците горе чуха нещо, защото внезапно капандурата се отвори и един страж се заспуска надолу с извадена сабя.

— Хей! — извика той, ала „хей“ се оказа последната му дума.

Аз вече бях закопчал скритото си острие на китката (и за миг си помислих, че макар да съм го носил толкова кратко, ми изглежда познато, сякаш не сме се разделяли години наред) и с едно тръсване на ръката извадих кинжала, пристъпих напред и го забих дълбоко в гърдите на стража.

Не действах безшумно и чисто. Пронизах го толкова силно, че острието изскочи от гърба му и го прикова към стълбата. Издърпах кинжала и в същия момент видях ботушите на втори войник и върха на сабята му — пристигаха подкрепления и този път не се забавих. Прокарах острието под коленете му и той се свлече с писък и изпусна сабята си. С прерязан до костта крак войникът изгуби равновесие и се присъедини към другаря си, пръскайки кръв върху палубата. Бунтът вече се вихреше с пълна сила. Освободените мъже се втурнаха към купчината с конфискувани вещи и прибраха притежанията си, въоръжавайки се със саби и пистолети. Докато си надяваха припряно ботушите, започнаха и да спорят кое на кого е. Нямаше време обаче да играя ролята на справедлив съдник. Издърпах две-три уши да ги усмиря и не след дълго новият ми отряд бе готов за битка. Над нас трополяха крака и се чуваха уплашени викове на испански. Стражите също се готвеха — да потушат метежа.

Тогава се случи още нещо — корабът се разтърси внезапно. Разбрах причината — порив на вятъра. Срещнах погледа на Адевале и устните му оформиха една-единствена дума: „Буря“.

Корабът пак се разлюля. И времето се обръщаше срещу нас — трябваше да спечелим бързо битката и да завземем кораба, защото яростните повеи бяха нищо — нищичко — в сравнение с мощта на предстоящия ураган.

Честотата на първите пориви подсказваше кога ще ни удари с пълна сила. Знаех как да определя и посоката. А опитен моряк като мен би могъл да използва бурята в своя полза. Успеехме ли да отплаваме скоро, щяхме да изпреварим преследвачите си.

Да, точно така! Ужасът от урагана отстъпи място на убедеността, че ще съумеем да го впрегнем в наша полза. Бурята щеше да ни помогне да се измъкнем от испанците. Прошепнах няколко думи на Адевале, той кимна и предаде плана ми на другите мъже.

Очакваха да излезем от главната капандура. Очакваха хаотично и неорганизирано нападение откъм квартердека. Щяха да си платят, задето са ни подценили.

Наредих на неколцина мъже да застанат в основата на стълбите и да вдигат шум, сякаш се подготвят за атака, а останалите поведох към кърмата. Минахме през лазарета и тихомълком изкачихме стъпалата към камбуза. След миг се изсипахме на главната палуба и разбира се, сварихме испанските войници неподготвени — с гръб към нас, насочили мускети към капандурата на квартердека.

Идиоти! Нехайни идиоти, не само застанали с гръб към врага, ами и решили да използват мускети в близък бой срещу въоръжени със саби противници. Платиха със стомана в коремите си и в гърлата. Квартердекът се превърна в бойно поле. Безмилостно използвайки предимството на изненадващата си атака, за няколко минути се оказахме заобиколени от телата на мъртви или умиращи испанци, а последните се хвърлиха отчаяно през борда.

Поспряхме да си поемем дъх. Платната на кораба бяха прибрани, ала нов порив на вятъра го разклати заплашително. Ураганът щеше да връхлети всеки момент. По палубите на другите кораби от флотилията наизлязоха войници с пики и мускети, подготвящи се да посрещнат атаката ни.

Трябваше ни по-бърз кораб от галеона, на който се намирахме. С Адевале набелязахме по-подходящ и поведохме хората си по мостика и към кея. Войниците на пристана падаха, съсечени от сабите им. Проехтя мускетен залп и неколцина от мъжете ни загинаха, но ние вече се качвахме на съседния галеон — красив кораб, който скоро щеше да стане мой.

Небето притъмня — подходящ декор за битката и ужасяващото кръвопролитие, което щеше да последва. Вятърът шибаше лицата ни. Ставаше все по-силен, налагаше ни като с чук. Испанските войници изгубиха ума и дума — ужасени както от бурята, така и от избягалите пленници, неспособни да предотвратят напора и на двете.

Сражението беше кърваво и яростно, ала кратко. Завладяхме бързо галеона. За миг се запитах дали Адевале няма да пожелае да поеме командването — при това е пълно право, защото не само ме освободи, ала и предвождаше атаката, с която завоювахме кораба. Решеше ли да стане капитан, щях да уважа желанието му и да поема по своя път. Но не. Адевале поиска да плава с мен и да ми бъде кормчия. Благодарен съм му, че избра да служи на мен, вместо да помага с уменията си на друг. Преданият Адевале никога не би въстанал срещу мен, стига да съм справедлив капитан. Знаех го от самото начало на приятелството ни, както го знам и сега, след всичките години, през които кръстосвахме моретата.

(О, само да не беше Обсерваторията! Обсерваторията ни раздели.)

Опънахме платната и отплавахме под напора на първите бурни талази. Вятърът ни блъскаше от всички посоки, докато напускахме пристанището. Застанал до руля, погледнах назад към другите кораби от флотилията. Ураганът и пороят ги връхлетяха и понеже платната им не бяха подготвени, мачтите им се люлееха като полудели махала и се прекършваха като подпалки. Въздухът застудя. В небето над нас се събираха оловни облаци, движеха се бързо и закриваха слънцето. Вълните под нас растяха ли, растяха — високи водни планини с пенести върхове. Всяка се втурваше да ни погълне, подхвърляйки ни от един бездънен морски каньон в друг. Мъжете се държаха за вратите на каютите. Неколцина нещастни моряци паднаха с писъци зад борда. Огънят в камбуза угасна. Само най-смелите и най-ловките дръзваха да се катерят по въжените стълби, за да се борят с платната. Предната мачта се пречупи. Страхувах се главната и бизанмачтата да не я последват, ала те удържаха, слава богу, и аз се помолих мълком за този бърз храбър кораб, подарен ни от съдбата.

Небето приличаше на платнище от черни облачни кръпки, през които просветваше слънцето, сякаш времето ни предизвиква, държейки в плен светлината. Ние обаче продължавахме — трима управляваха руля, други трима висяха по въжетата на мачтите, все едно се опитват да управляват огромно непокорно хвърчило. Надбягвахме отчаяно бурята. Забавехме ли се, значеше да се предадем. Да се предадем на урагана, означаваше да умрем.

Не умряхме в този ден. Ураганът разби останалите кораби от флотилията в пристанището. Само един успя да избяга — корабът с освободените пленници, които се заклеха да служат на мен и Адевале и приеха предложението ми да се насочим незабавно към Насау. Най-сетне щях да се върна в Насау, да видя Едуард, Бенджамин и пиратската република, която ми липсваше толкова много.

Очаквах с нетърпение да им покажа кораба си. Новият кораб, който нарекох „Гарвана“.