Оливър Боудън
Черният флаг (44)

44.

Ноември 1718 година

Едва когато го видях, осъзнах колко ми е липсвал.

Не подозирах, че скоро ще го изгубя завинаги.

Намирах се на брега на Северна Каролина, в залива Окракоук. Наближаваше изгрев-слънце, а той пируваше — разбира се — и бе будувал цяла нощ — разбира се.

Лагерни огньове блещукаха по целия бряг. Мъжете танцуваха жига в съпровод на цигулка, подаваха си бутилки ром и се кикотеха гръмогласно. Див глиган се въртеше на шиш и изкусителната миризма разбуни стомаха ми. Навярно тук, в залива Окракоук, Черната брада бе основал своя пиратска република и изобщо не възнамеряваше да се върне в Насау и да въдвори порядък.

Чарлс Вейн вече разговаряше с него. Газех по пясъка към тях, предвкусвайки рома и печеното месо. Чарлс Вейн се изправи.

— Разочарова ме, Тач! — изрева той, забеляза ме и добави: — Иска да остане тук. Да върви по дяволите с кучите синове, решили да го последват до бесилката!

Вейн би прерязал гърлото на всеки друг, задето предава каузата. Не и на Черната брада. Черната брада би оковал всеки друг за безочливото ругателство. Не и Вейн. Защо ли? Вероятно от чувство за вина, че е загърбил пиратството. Или понеже, каквото и да мислех за Чарлс, храбростта и предаността му на каузата бяха достойни за възхищение. Никой не се противопостави по-решително на амнистията от Чарлс. Никой не беше по-остър трън в задника на Роджърс от него. Той се насочи срещу британската блокада с брандер, избяга и продължи да организира удари в Ню Провидънс, като подкопаваше властта на Роджърс и се надяваше да получи подкрепа. Въпросното подкрепление се обличаше в черно, когато се сражаваше, и се наричаше Черната брада. Ала когато пристигнах на брега в онова свежо утро, Чарлс Вейн явно бе изгубил и последната си надежда.

Той си тръгна, вдигайки с крака пелени от пясък. Отдалечаваше се от топлината на лагерните огньове, разтреперан от гняв. Изпратих го с поглед, а сетне се взрях в Черната брада. Седеше с разкопчан колан и куртка, а издутото му шкембе изопваше ризата. Той не продума. Махна ми мълчаливо да се настаня на пясъка до него, подаде ми бутилка вино и зачака да отпия.

— Ама че досадник! — възкликна завалено, сочейки далечината, където Чарлс Вейн бе изчезнал.

„Е, проблемът е, че старият неудачник Едуард Кенуей иска същото като досадника“, помислих си.

Макар и отдаден на каузата, Вейн не се радваше на предаността на братството. Жесток открай време, напоследък той бе станал още по-безмилостен и кръвожаден. Разказваха ми как новият му трик бил да измъчва пленниците, като ги завързва за бушприта, пъха кибритени клечки под клепачите им и ги запалва. Дори най-верните му сподвижници започваха да се разколебават. Вероятно Вейн го знаеше не по-зле от мен — че Насау се нуждае от водач, умеещ да вдъхновява. Насау се нуждаеше от Черната брада.

Тач се изправи и ми даде знак да го последвам.

— Дошъл си да ме подканиш да се прибера у дома, Кенуей, знам. — Изглеждаше трогнат. — Вярата ти в мен ме ласкае. С Насау обаче е свършено. Няма връщане назад за мен.

— Не споделям мнението ти, друже — отвърнах искрено. — Но не ти се гневя.

Той кимна.

— За бога, Едуард. Да живееш така е все едно да имаш дупка в корема. Разлеят ли ти се червата, длъжен си да ги събереш и да ги натъпчеш обратно. Когато с Бен създадохме Насау, подцених необходимостта от мъже с характер, които да дадат насока на града. Не грешах обаче за покварата, която ще посеем.

Замълчахме, вслушвайки се във вълните, миещи брега, в мекия плисък на морето. Навярно и той като мен мислеше за Бенджамин.

— Вкусиш ли властта, трудно е да не се полакомиш да завладееш целия свят. — Черната брада посочи назад. — Знам, че тези мъже ме смятат за добър капитан, но аз съм арогантен. Не притежавам уравновесеността да насочвам тълпата.

Разбирах какво има предвид. Разбирах го, но не ми харесваше. Не ми харесваше, че Черната брада се отдалечава от нас.

Продължихме напред.

— Още ли търсиш Мъдреца? — попита ме той.

Кимнах, но не му обясних, че търсенето се свежда до убиване на времето в „Олд Ейвъри“, пиене и мисли за Каролин.

— При един набег преди месец чух, че мъж на име Робърте работи на кораб, превозващ роби. Казвал се „Принцеса“. Поогледай се.

Значи дърводелецът с мъртвите очи, пазителят на древното познание, бе напуснал плантациите, за да служи на търговците на роби. Звучеше логично.

— Да пием за „Принцеса“, Тач!