Оливър Боудън
Черният флаг (21)

21.

Март 1713 година

На стотици мили, на място, където не съм бил и навярно никога няма да стъпя — макар все пак никога да не е късно — представители на Англия, Испания, Франция, Португалия и Холандия пишеха договори, които щяха да променят живота ни, принуждавайки ни да сменим посоката и да зачеркнем мечтите си.

Това обаче предстоеше. Първо се приспособявах към новия живот — живот, който харесвах много. Извадих късмет, предполагам, че Едуард Тач ме взе под крилото си. „Кавгаджия“, така ме наричаше. Обичаше да се навъртам край него. Повтаряше, че ми се доверява — с право, защото наистина му служех предано. Едуард Тач ме бе спасил от пиратския живот, на който щеше да ме обрече капитан Долзъл, и от възможността да ме изхвърлят през борда като клетниците, отказали да приемат плана му. Намесата на Едуард Тач и покровителството му ми предоставяха шанс да се върна в Бристол, при Каролин, като състоятелен мъж и с високо вдигната глава.

И да, така е, макар с вас да знаем, че събитията не се развиха така.

Животът в морето беше почти същият като преди, но с няколко благоприятни разлики. Нямаше го Блейни, разбира се. За последно видях въпросния досадник да се плъзва в морето като мъртъв кит. Нямаше го и капитан Алекзандър Долзъл. Британците го осъдиха на смърт през 1715 година. Без тях двамата животът ми на кораба се подобри веднага. Живеех като капер. Нападахме испански и португалски кораби и ги плячкосвахме. Наред с моряшките умения започнах да усъвършенствам бойното изкуство. Тач ме наставляваше. Научи ме да се бия по-умело със сабя и с пистолет.

Усвоих и житейската философия на Едуард Тач, която той на свой ред бе научил от друг стар капер — мъж, на когото Едуард служеше и който също ми стана ментор. Казваше се Бенджамин Хорниголд.

Срещнах Бенджамин в Насау, разбира се. Не мисля, че смятахме пристанището в Насау на остров Ню Провидънс точно за своя територия, защото не действахме така. Ала то ни служеше като убежище със стръмните си скални зъбери от едната страна и дългия хълмист бряг от другата, преливащ в плиткото море — твърде плитко за военните кораби на Нейно Величество — с кея, където разтоварвахме трофеите и провизиите си, с крепостта върху възвишението, кацнала над паянтови къщурки с разнебитени дървени веранди. В залива имаше, естествено, великолепно пристанище, където корабите се приютяваха от стихиите и враговете. Гробището за кораби затрудняваше още повече нападателите — приличните на скелети останки от обгорени или заседнали в плитчините съдове предупреждаваха непредпазливите. Имаше палми, въздухът миришеше на море и смола, гостилниците не пестяха рома. Там бяха и Едуард Тач и Бенджамин Хорниголд.

Харесвах Бенджамин. Той беше менторът на Черната брада, както Черната брада беше мой ментор. Нямаше по-добър мореплавател от Бенджамин Хорниголд. Навярно смятате, че го казвам заради това, което се случи по-късно, но се налага да ми повярвате, защото се кълна, че е вярно. Имаше нещо различно у него. Дали заради осанката и орловия нос на английски генерал? А и се обличаше различно — по-скоро като войник, отколкото като капер.

Бях по-привързан към Тач, ала харесвах и него и го уважавах не по-малко. Все пак с негова помощ бяха създали Насау. Дори да нямаше друго, щях да го харесвам за това.

През юли 1713 година плавах с Едуард Тач, когато убиха кормчията ни на сушата. След две седмици получихме съобщение и капитанът ме извика в каютата си.

— Можеш ли да четеш, синко?

— Да, сър — кимнах и за миг си спомних Каролин.

Едуард седеше в единия край на навигационната маса, а не зад нея. Скръстените му крака бяха обути в дълги черни ботуши, носеше червен пояс и четири пистолета, затъкнати в дебел кожен колан, препасан през рамото. До него бяха разгърнати карти и диаграми, но нещо ми подсказа, че не тях иска да прочете.

— Трябва ми нов кормчия — каза той.

— О, сър, не мисля…

Той избухна в смях и се плесна по бедрата.

— Не, синко, и аз не мисля. Твърде млад си и неопитен за кормчия. Нали?

Втренчих се в ботушите си.

— Ела тук — подкани ме той. — Прочети ми това.

Прочетох на глас краткото съобщение за мирния договор, сключен между англичаните, испанците и португалците.

— Означава ли това… — подхванах, щом приключих с четенето.

— Да, Едуард — отвърна той (за пръв път ме наричаше по име, а не „синко“ или „момко“ — всъщност оттогава спря да използва последните две обръщения). — Означава, че капитан Александър Долзъл е бил прав. Дните на каперите изтекоха. По-късно ще говоря с екипажа. А ти? Ще продължиш ли да ми служиш?

Бях готов да го последвам до края на Земята, ала не го казах. Само кимнах, сякаш имам много възможности. Той ме погледна. Черната коса и брада придаваха на очите му още по-проницателен блясък.

— Ще бъдеш пират, Едуард, престъпник. Сигурен ли си, че го искаш?

Честно казано, не бях, но какъв избор имах? Не можех да се върна в Бристол. Не смеех да стъпя там без сандък с пари, а единственият начин да ги спечеля бе да стана пират.

— Ще отплаваме за Насау — обясни Тач. — Обещах на Бенджамин да се срещнем, ако това се случи. Ще обединим сили, защото и двамата ще изгубим моряци. Искам да си до мен, Едуард. Имаш кураж и сърце и те бива в битка. А и не бих се лишил от помощник, който умее да чете.

Кимнах поласкан. Когато се върнах в хамака си обаче и останах сам, затворих очи от страх да не се разплача. Не тръгнах по море, за да стана пират. О, разбирах, естествено, че нямам избор и съм принуден да поема по този път. Като мнозина, включително Едуард Тач. Ала не мечтаех за това. Не исках да съм престъпник.

Както споменах обаче, не виждах друга възможност. В този момент загърбих плановете да се върна в Бристол като почтен и състоятелен мъж. Оставаше ми единствено да се надявам да се върна богат. Отсега нататък целта ми бе да трупам богатства. Станах пират.