Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

48.

Май 1719 година

След месец се върнах в Инагуа, благодарен, че съм жив и виждам екипажа си. Още повече ме зарадва доволството им от срещата.

— Жив е! Капитанът е жив!

Празнуваха дни наред, пресушиха залива, а аз ликувах.

Мери също беше там, но предрешена като Джеймс Кид. Прогоних спомена за пищната й гръд, наричах я Джеймс, когато наоколо имаше хора — дори пред Адевале, който не се отделяше от мен през първите дни след завръщането ми, сякаш не иска да ме изпуска от поглед.

От Мери научих за смъртта на приятеля ми Стид Бонет — обесили го в Уайт Пойнт. Горкият Стид. Търговецът очевидно си бе променил мнението по отношение на пиратите — дотолкова, че сам заживял като тях. Наричали го „пирата джентълмен“. Носел роба и се подвизавал на север известно време. После срещнал Черната брада. Двамата се съюзили, но понеже Бонет бил негоден за моряк, а още по-малко за пиратски капитан, екипажът му се разбунтувал и се присъединил към Черната брада. Бонет бил принуден да изтърпи унижението да плава като „гост“ на кораба на Черната брада — „Отмъщението на кралица Ан“. Е, предстояло още по-страшно унижение — заловили го и го обесили.

Междувременно в Насау — изтерзания болен Насау — Джеймс Бони станал шпионин на Удс Роджърс и жигосал Ан с по-срамно клеймо, отколкото нейните похотливи погледи му бяха лепнали. Роджърс, естествено, нанесъл смъртоносен удар на пиратите. За назидание и демонстрирайки сила, заповядал да обесят осмина на пристанището в Насау и така смазал съпротивата. Дори заговорът да го убият бил организиран колебливо и лесно предотвратен.

И — за моя радост — заловили Басмения Джак и спасили „Гарвана“. Алкохолът в крайна сметка унищожил Джак. Капери, изпратени от губернатора на Ямайка, го нападнали южно от Куба. Джак и хората му били слезли на брега, потънали в пиянски сън под разпънатите палатки, когато каперите пристигнали. Пиратите побягнали в джунглата и изоставили „Гарвана“. После подлецът се върнал с подвита опашка в Насау и убедил Роджърс да го помилва. Оттогава висял в кръчмите и продавал откраднати часовници и чорапи.

— А сега накъде? — попита ме Мери, след като ми съобщи новините. — Ще продължиш ли да търсиш загадъчното си неуловимо съкровище?

— Да. Близо съм. Чух, че Мъдреца плава на кораба „Принцеса“, който често пускал котва в кингстънското пристанище.

Тя се изправи и пое към дока.

— Използвай по-добре амбицията си, Кенуей. Намери Мъдреца с нас.

Имаше предвид асасините, разбира се. Замълчах замислено.

— Не съм привърженик на твоите мистици… Мери. Блазни ме охолният живот. Искам да живея безгрижно.

Тя поклати глава и подхвърли през рамо:

— На честните не е отредено безгрижие, Едуард. Животът им е изпълнен с болка.

Щом „Принцеса“ отплаваше от Кингстън, значи пътят ми водеше натам.

И мили Боже, колко красив бе Кингстън! Някогашният лагер на бегълци се бе превърнал в най-големия град в Ямайка. Новите, но със запуснат вид постройки бяха заобиколени от зелени хълмове и благословени с прохладата на морския бриз, подухващ откъм Порт Роял. Вятърът отнемаше донякъде силата на палещото слънце — само донякъде обаче. Кингстън ми хареса. Оглеждах се и се питах дали Насау можеше да стане такъв град, ако се бяхме постарали. Ако не бяхме се предали толкова лесно на покварата.

Морето сияеше яркосиньо и корабите, закотвени в залива, сякаш се носеха върху сребриста пелена. За миг онемях пред красотата на водите и си спомних съкровищата, скрити в тях. Спомних си и Бристол — как стоях на пристанището и се взирах в океана, закопнял за богатства и приключения. Намерих приключения. Богатства? Е, докато бях на Провиденция „Гарванът“ не бе бездействал. Моряците ми бяха добавили нови трофеи в сандъците ми. Не бях богат, но не бях и беден. Най-сетне можех да се нарека състоятелен човек.

Но успеех ли да намеря Обсерваторията…

(Алчността, читателю, е погубила мнозина.)

Завързани на кея се поклащаха рибарски лодки и едномачтови кораби, но аз не се интересувах от тях. Спрях и се взрях през далекогледа, търсейки на хоризонта кораб, пренасящ роби — „Принцеса“. За миг спрях да се насладя на „Гарвана“, после продължих нататък. Подминаваха ме забързани граждани, търговци и войници. Испанци в сини туники и тривърхи шапки, преметнали мускети през рамо. Двама се шляеха с отегчен вид и разговаряха.

— Каква е тази суетня? Днес всички търчат, сякаш са им напъхали фитили в задниците.

— Под пара сме заради някакъв испанец. Тореадор или Торес. Или нещо подобно.

Тук бяха значи. Той и Роджърс. Бяха ли разбрали и те, че Мъдреца е на „Принцеса“?

Следващите думи на войника привлякоха вниманието ми.

— Знаеш ли какво чух? Губернатор Роджърс и капитан Хорниголд се включили в тайно общество. В Ордена членували французи, испанци и дори турци.

Тамплиери, помислих си и в същия момент забелязах Адевале да ми маха. Придружаваше го потен, нервен моряк. Работел, както се оказа, в Кралската африканска компания. Камата, притисната дискретно в ребрата му, го убеди да си развърже езика.

— Обясни му какво ми каза — подкани го Адевале.

Той ме погледна уплашено — като всеки на негово място, предполагам.

— Не съм виждал „Принцеса“ от осем седмици — каза. — Сигурно скоро ще доплава.

Пуснахме го и аз обмислих информацията. „Принцеса“ не беше тук… все още. Реших да останем. Да пусна моряците на брега, предупреждавайки ги да се държат прилично и да не привличат внимание.

Адевале ме дръпна настрани.

— Омръзна ми да преследвам фантазиите ти, Едуард. И на екипажа му писна.

Точно това ми трябваше. Брожение сред проклетия екипаж.

— Търпение, човече, близо сме — опитах се да го успокоя.

Междувременно ме осени идея. Да намеря Роджърс и Бенджамин.

Пообиколих пристана и ги открих. Тръгнах след тях, припомняйки си наученото от Мери. Стоях на разстояние и подслушвах разговора им с помощта на интуицията.

— Предупреди ли мъжете? — попита Удс Роджърс. — Нямаме време.

— Да — отговори Хорниголд. — Двама войници ще ни чакат на кръстопътя.

— Много добре.

А, телохранители. Къде ли се криеха?

Озърнах се. Не исках да ме изненадат. Хорниголд заговори отново:

— Ако не възразявате, сър, любопитен съм защо са ни необходими кръвните проби?

— Торес твърди, че са нужни, за да функционира Обсерваторията.

— Как така, сър?

— Поискаме ли да шпионираме… крал Джордж, да речем, ще ни трябва капка от кралската кръв. С други думи, малко количество кръв ни дава достъп до всекидневието на всеки.

Врели-некипели. Не им обърнах особено внимание, за което щях да съжалявам по-късно.

— И мен ли ще шпионира Торес? — поинтересува се Бенджамин. — Защото ми поиска кръв?

— И аз му дадох, капитан Хорниголд. Както и всички тамплиери. Предпазни мерки. Но не бой се, Торес изпрати нашите проби с кораб в Рио де Жанейро. Ще ги съхраняват в тайник. Няма да сме първите, наблюдавани от Обсерваторията, уверявам те.

— Да, сър. Плащам нищожна цена, предполагам, за всичко, което получих от тамплиерите.

— Именно.

Тогава забелязах телохранителите — ще ги нарека Главорез номер едно и Главорез номер две.

— Имаш ли нужда от помощ? — осведомиха се.

А, рекох си, за тези двамата, значи, става дума.