Оливър Боудън
Черният флаг (51)

51.

Септември 1719 година

Проклет да е. Говоря за Робърте.

Накара ме да чакам два месеца. Цели два месеца! Предложи ми да се срещнем западно от островите Люърд, на изток от Пуерто Рико. Разчитайки само на думата му, отплавах с „Гарвана“ обратно към Сан Инагуа. Там дадох почивка на екипажа. От време на време организирахме набези, сандъците ми с трофеи се пълнеха и май по онова време отрязах носа на готвача.

Когато не нападахме кораби и не режех носове, мислех за дома. Пишех писма на Каролин, уверявах я, че скоро ще се върна богат, и се тревожех за Обсерваторията, защото знаех, че тя е единствената ми надежда да натрупам състояние. А тази надежда се крепеше единствено върху обещанието на Бартолъмю Робърте.

И после какво? За обсебеното ми съзнание Обсерваторията бе потенциална съкровищница. Дори да я открия обаче — и Робърте да удържи думата си — тя си оставаше потенциално съкровище. Помните ли колко недоверчив беше Едуард Тач към идеята ми? Твърдеше, че предпочита златни дублони. Навярно имаше право. Дори да откриех тази удивителна машина, как, по дяволите, щях да я превърна в лелеяното богатство? Все пак ако от нея можеше да се забогатее, защо Робърте не се беше възползвал?

Защото преследва друга цел.

Мислех и за родителите си. Спомнях си опожарената ферма и пак ме обземаше жажда за мъст. Заричах се да нанеса гибелен удар върху тамплиерите, тайното общество, използващо влиянието и могъществото си да изтрива от лицето на земята всеки, нарочен за враг. Все още нямах представа кой е организирал палежа. И защо. Дали защото се ожених за Каролин и унизих Матю Хаг? Или някой конкурент се бе обърнал срещу татко? Вероятно и двете. Някой бе решил да даде урок на семейство Кенуей — дръзките преселници от Уелс.

Зарекох се да разбера със сигурност. Да се върна в Бристол и да отмъстя.

Обмислях и разплатата. Докато настъпи септември, събрах екипажа и подготвихме „Гарвана“ — намазахме със смола кила, закърпихме платната, поправихме мачтите, складирахме провизии и муниции и потеглихме към мястото, където с Бартолъмю Робърте си бяхме определили среща.

Както казах, не знаех какво иска той. Имаше си свои планове, които не смяташе да споделя с мен. Харесваше му да ме държи в напрежение и да тъна в догадки. На раздяла ми спомена, че го чака работа. По-късно разбрах естеството на „работата“ — да се върне с екипажа си в Принсипе и да отмъсти за смъртта на капитан Хоуел Дейвис. Нападнали през нощта, избили, когото успели, и си тръгнали не само с всички съкровища, които смогнали да отнесат, но и с началото на страховитата репутация на Черния Барт — неуловим, храбър и безпощаден пират, любител на дръзките удари. Като този, който се канехме да осъществим например. Робърте настоя „Гарванът“ да плава с него край бразилския бряг до залива Тодос ос Сантос.

Не след дълго разбрахме причината, флотилия от четирийсет и два португалски търговски кораба. Без военен ескорт. Робърте веднага залови един от изостаналите кораби — „да поговори“ с капитана. Не участвах в разпита. Разбрах обаче, че насиненият капитан му казал как на флагмана имало сандък с „кристални стъкленици, пълни с кръв“.

— Сещаш ли се? — попита ме Бартолъмю.

Кристали с кръв. Бих ли могъл да забравя?

Закотвихме „Гарвана“ и аз поведох Адевале и малобройния си екипаж към португалския кораб, откраднат от Робърте. Отначало следвахме флотилията от разстояние, но после тя се раздели и ние съзряхме своя шанс. Флагманът пробваше оръдията си. Наблюдавахме учението от известно разстояние.

— Умееш ли да се прокрадваш тихомълком, Едуард? — погледна ме Бартолъмю.

— Да — кимнах.

Той се втренчи в португалския галеон, закотвен недалеч от сушата. Повечето моряци бяха на оръдейната палуба и стреляха към острова. Нямаше по-подходящ момент да се промъкна на борда. Барт Робърте ми даде знак и аз скочих в морето и заплувах към галеона, решен да изпълня гибелната си мисия. Изкатерих се по въжената стълба, провесена над планшира, и пропълзях към първия постови. Прокарах светкавично скритото острие по гърлото му, подхванах тялото му да не се строполи шумно върху дъските и затиснах с длан устата му, докато умираше.

През цялото време следях другите стражи и съгледвача на върха на мачтата. Обезвредих втория постови по същия начин и се закатерих по въжетата към наблюдателницата. Далекогледът на съгледвача обхождаше хоризонта — насочи се към кораба на Робърте, подмина го и пак се върна. Огледа внимателно кораба и аз се почудих дали не се е усъмнил. Вероятно. Сигурно се чудеше защо мъжете по палубата не приличат на португалски търговци. После очевидно взе решение. Свали далекогледа и гърдите му се издуха, сякаш се кани да извика. В същия момент се нахвърлих върху него, сграбчих го за ръката и забих острието под мишницата му. Стиснах го за гърлото да заглуша виковете му. Изпод ръката му бликна кръв, той си пое сетен дъх и се отпусна безжизнено в наблюдателницата.

Корабът на Барт наближи флагмана и докато се спусках от мачтата, корпусите на двата съда се сблъскаха и хората на Барт наскачаха по противниковата палуба. Португалците заизлизаха през капандурата на квартердека, но нямаха шанс. Политаха в морето с прерязани гърла. Обучението по стрелба им изигра лоша шега. След няколко кървави минути моряците на Барт Робърте завладяха галеона.

Плячкосаха всичко, годно за плячкосване. Един моряк довлече сандъка на горната палуба и се усмихна на капитана си, надявайки се да го похвалят. Робърте обаче не му обърна никакво внимание. Посочи безмълвно да прехвърлят сандъка на откраднатия кораб. После от наблюдателницата долетя вик:

— Платно на хоризонта!

Втурнахме се обратно към откраднатия кораб. Неколцина по-бавни дори паднаха в морето, докато се отдалечавахме от флагмана. Два португалски военни кораба ни бяха забелязали. Загърмяха мускети, но бяха твърде далеч да нанесат поражения. Слава богу, че бяхме на португалски кораб. Не посмяха да използват оръдията. Не още. Навярно се чудеха какво, по дяволите, става.

Докато напускахме залива с изопнати от вятъра платна, моряците се спуснаха на долната палуба да заредят оръдията. Пред нас бе закотвен „Гарванът“. Помолих се мълком Адвеале да е нащрек. Благодарих Богу, че помощникът ми е той, а не Басмения Джак. Адевале не би пропуснал да постави съгледвачи. Надявах се в този момент те да му докладват, че корабът на Робърте се движи към тях, преследван от два португалски военни кораба. И да, моряците ми вдигнаха котва и заеха позиция до оръдията.

Макар да ни преследваха, отделих миг-два да се възхитя на една от най-красивите гледки в морето — поне според мен. „Гарванът“ разпъна изящно платната си с плясък, който се понесе над вълните и стигна чак до мен.

Движехме се бързо обаче и настигнахме „Гарвана“ точно когато набираше скорост. Разменихме си няколко припрени думи с Робърте и застанах на кърмата. Засилих се, отблъснах се от палубата на кораба на Робърте и се върнах на своя. Приземих се и незнайно защо се замислих за Дънкан Уолпоул, от когото започна цялото пътешествие.

— Няма по-хубаво нещо от горещия вятър в ушите! — извика ми Робърте, докато корабът му се отдалечаваше от „Гарвана“.

Дадох заповед на моряците да подготвят оръдията на кърмата. Португалците вече не се колебаеха дали да открият огън, но двоуменето отпреди им струваше скъпо, защото „Гарванът“ ги изпревари. Оръдията ни избумтяха. Видях как нажежените метални кълба прелитат над морската повърхност и се забиват в първия португалски кораб. От пробойните на носа му и по кила се разлетяха трески.

Мъже и части от мъже се присъединиха към отломките, осеяли водата. Носът на португалския кораб се стрелна надолу като птица с криле от пяна. Представях си как моряците в трюма се опитват да изпомпят нахлулата вода, ала не успяват, защото корабът е погълнал безнадеждно много, и не след дълго…

Корабът полегна настрани и платната му увиснаха безпомощно. Хората ми нададоха победоносен вик, но вторият кораб се появи иззад първия. Тогава Бартолъмю Робърте реши да изпробва оръдията си. Гюлетата му улучиха целта и вторият португалски съд последва примера на първия — заби нос във водата с корпус, надупчен сякаш от зъбите на гигантска акула. Скоро и двата португалски кораба започнаха да потъват — вторият по-бързо от първия. Моряците спускаха лодки и скачаха през борда. Засега португалската военна флота бе забравила за нас.

Отплавахме и няколко часа празнувахме победата. После Робърте даде знак да пуснем котва и аз застанах на квартердека, питайки се: „А сега какво?“.

Бях заредил пистолетите си и острието ми беше готово за действие. Заръчах на Адвеале да предаде на екипажа, че ако забележат признаци за двойна игра, трябва да се борят за оцеляване. Наредих им да не се предават за нищо на света — бях видял как Робърте се отнася с враговете и пленниците си.

Той ме повика на своя кораб. Заповяда на моряците си да ми хвърлят въже и първо аз, а после и Адевале се прехвърлихме на кораба му. Застанах на палубата с лице към него. Във въздуха тегнеше осезаемо напрежение — ако Робърте възнамеряваше да извърши предателство, сега бе моментът.

Каквото и да планираше обаче — а той несъмнено планираше нещо — явно не смяташе да го осъществи сега. Той даде знак и двама от моряците му донесоха сандъка, откраднат от португалския флагман.

— Това е трофеят ми — заяви Робърте, без да отлепя очи от мен.

Сандък, пълен с кръв. Не така си представях голямата награда. Но да видим, да видим…

Моряците оставиха сандъка и отвориха капака. Целият екипаж се събра около нас. Припомних си деня, когато се бих с Блейни на галеона на Едуард Тач. Както тогава, моряците се покатериха по мачтите, въжетата и планшира, за да виждат по-добре. Капитанът им бръкна в сандъка, извади стъкленица и я огледа срещу светлината.

Наблюдателите замърмориха разочаровано. Никакво злато за вас, момчета. Никакви сребърни монети. Жалко. Само стъкленици, които за неопитното око навярно изглеждаха пълни с вино. Аз обаче знаех, че съдържат кръв.

Без да обръща внимание на разочарованието на екипажа и несъмнено, без да го е грижа, Робърте огледа стъклениците една по една.

— Тамплиерите не са си губили времето… — отбеляза, вдигайки поредния блестящ кристален куб със сръчни пръсти.

Безутешните мъже около нас заслизаха от мачтите и въжените стълби и се заловиха за работа.

Присвил очи, Робърте поднесе следващата стъкленица към светлината.

— Кръвта на Лорънс Принс — отбеляза и ми я подхвърли. — Вече безполезна.

Втренчих се изпитателно в кристала, докато Робърте изреждаше име след име:

— Удс Роджърс, Бен Хорниголд, Торес дори! Малки количества за специални цели!

Нещо, свързано с Обсерваторията. Ала какво? Времето на обещанията и протакането бе изтекло. Усетих как в гърдите ми се надига гняв. Хората му си вършеха работата. Кормчията и първият помощник-капитан стояха до Робърте, но аз имах Адевале. Навярно бе назрял моментът да покажа на Бартолъмю колко съм сериозен и колко ми е писнало да ме разиграва. Запитах се дали не е ударил часът да го принудя с помощта на острието си да ми каже каквото искам.

— Заведи ме в Обсерваторията, Робърте — подех без увъртане. — Настоявам да ми покажеш къде е.

Робърте трепна.

— Нима? За да ми я измъкнеш под носа и да я продадеш? Или ще работиш с мен, за да получим повече?

— Което се окаже по-добро за благосъстоянието ми — отвърнах предпазливо.

Той захлопна капака на сандъка и облегна длани върху него.

— Живей щастливо, макар и кратко. Това е мотото ми. Звучи оптимистично, нали?

Очевидно се замисли. Затаих дъх. Пак се запитах: „А сега какво?“. После той вдигна глава и шеговитите искри в очите му угаснаха.

— Добре, капитан Кенуей — впи безизразен поглед в мен. — Заслужи си да хвърлиш един поглед.

Усмихнах се.

Най-сетне!