Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Flag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2015)

Издание:

Автор: Оливър Боудън

Заглавие: Орденът на Асасините. Черният флаг

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Експертпринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-280-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1966

История

  1. — Добавяне

10

Така Бристол разбра, че Едуард Кенуей, фермер, който отглежда овце и печели има-няма седемдесет лири годишно, ще се ожени за Каролин Скот.

Развихри се истински скандал — че Каролин Скот ще се венчае за бедняк, бе достатъчна причина да разбуни духовете. А фактът, че е отхвърлила Матю Хаг, наля допълнително масло в огъня. Чудя се дали шумотевицата в крайна сметка не проработи в наша полза, защото макар да се подготвях за ответен удар — известно време се озъртах за Уилсън на всеки ъгъл, а всяка сутрин поглеждах през прозореца със страх — такъв не последва. Не видях Уилсън, не чух нищо от Матю Хаг.

В крайна сметка заплахата за брака ни не дойде отвън — нито от Кобли, нито от Емет Скот, нито от Матю Хаг и Уилсън — а отвътре. От мен.

Имал съм достатъчно време да обмислям причините, разбира се. Проблемът бе, че от ума ми не излизаше срещата с Дилан Уолъс и обещанията му за богатствата на Новия свят. Исках да замина и да се върна при Каролин като богат мъж. Смятах го за единствената ми възможност да преуспея, единствения ми шанс да съм достоен за нея. Защото, разбира се, усетих вкуса на триумфа, почувствах се дори по-издигнат, след като Каролин Скот ми стана съпруга и я измъкнах изпод носа на Матю Хаг, но не след дълго настъпи нещо, което мога да опиша само като застой.

На сватбата Емет Скот нанесе решителния си удар. Редно е да сме благодарни, предполагам, че с майката на Каролин все пак присъстваха на церемонията. Лично аз не изпитвах нито капчица признателност. Бих предпочел да не бяха дошли. Ядосвах се как татко, стиснал почтително шапката си, се кланя и раболепничи пред Емет Скот — нищо и никакъв търговец, а не аристократ, когото само парите, а не потеклото деляха от нас.

Заради Каролин обаче се радвах, че дойдоха. Не одобряваха брака ни, никак даже, ала не искаха да изгубят дъщеря си. Дочух майка й да казва:

— Искаме да си щастлива, Каролин.

Разбрах, че говори само от свое име. В очите на Емет Скот не виждах такова желание. Виждах израза на мъж, комуто са отнели възможността да се изкачи по социалната стълба и да осъществи мечтите си да спечели влияние. Дойде на сватбата ни по принуда или вероятно заради удоволствието да си каже тежката дума в църквата, след като изрекохме обетите си.

Емет Скот имаше черна коса, причесана напред, тъмни изпити скули и устни, присвити вечно надолу като котешки задник. Лицето му всъщност неотменно изглеждаше като на човек, захапал възкисел лимон. С изключение на онзи единствен случай, когато присвитите му устни се извиха в тънка усмивка и изрекоха:

— Зестра няма да има.

Съпругата му — майката на Каролин — затвори очи, сякаш именно от този момент се е страхувала и се е надявала опасенията й да не се сбъднат. Явно бяха разговаряли предварително и последната дума принадлежеше на Емет Скот.

И така, преместихме се в пристройка в татковата ферма. Постегнахме я, но в крайна сметка тя си остана просто пристройка — със стени от клони и кирпич и със сламен покрив, който плаче за смяна.

Връзката ни започна през лятото, когато домът ни бе прохладно убежище от знойното слънце. През влажната и ветровита зима обаче той никак не напомняше убежище. Каролин беше свикнала с тухлената къща и оживения Бристол, с прислуга, която пере, готви и изпълнява всичките й прищевки. Тук не тънеше в охолство. Беше бедна. И съпругът й беше беден. Без перспективи.

Пак започнах да посещавам кръчмите, ала не бях същият като преди — ведър ерген, напорист пияница и шут. Сега носех бремето на ежедневието върху плещите си и седях с гръб към другите маси — попрегърбен, втренчен мрачно в халбата, сякаш всички обсъждат мен и шушукат: „Ето го Едуард Кенуей, който не може да осигури сносен живот на съпругата си“.

Допитах се до Каролин, разбира се, дали да стана капер. Тя не каза „не“, ала не каза и „да“, а в очите й прочетох опасение и безпокойство.

— Не искам да те оставям сама, ала е възможно да тръгна беден и да се върна богат — обясних й.

Заминех ли обаче, щеше да е без благословията й. Оставех ли я сама в разнебитената колиба във фермата, баща й да ме обвини, че съм я напуснал, а майка й — да ме възненавиди, задето съм наскърбил дъщеря й. Нямаше начин да спечеля тази битка.

— Опасно ли е? — попита ме тя една нощ, когато заговорих отново за каперство.

— Нямаше да е така добре платено, ако не беше — отвърнах и тя, естествено, се съгласи неохотно да замина. Имаше ли избор? Не исках обаче да я оставя с разбито сърце.

Една сутрин се събудих от пиянския ступор, примигвайки в светлината на изгрева, и видях Каролин, вече облечена и готова за деня.

— Не искам да заминаваш — каза ми тя, обърна се и излезе.

Друга нощ седях в „Ливид Брус“. Изглеждах неузнаваем — превит над халбата, отпивах големи глътки между черните мисли и наблюдавах как течността намалява. Не отлепях очи от нея. Тъжният факт обаче е, че това всъщност беше истинското ми аз — младият шегаджия бе изчезнал, заменен от угрижен мъж.

Каролин помагаше във фермата. Отначало мама се ужаси. Възрази, че изтънчена дама като нея не бива да работи. Каролин се засмя и настоя. Наблюдавах я как снове из двора, където за пръв път я видях, яхнала коня си, а сега в колосано бяло боне, работни ботуши и престилка, и ме обземаше ту гордост, ту унижение, че се провалям като съпруг. Някак си се чувствах още по-зле, защото Каролин не недоволстваше — сякаш беше единствената, която не смята настоящото си положение за стремглаво спускане по социалната стълба. Усещаха го всички други, а най-остро — аз.

— Искаш ли още една бира? — Познах гласа, долетял иззад гърба ми, и се обърнах към Емет Скот, бащата на Каролин.

За последно го бях видял на сватбата ни, когато обяви, че няма да даде зестра на дъщеря си. Сега предлагаше питие на омразния си зет. Такива са любителите на чашката обаче. В състояние като моето, когато наблюдаваш как бирата в халбата ти намалява и се питаш как да си купиш още, си готов да приемеш почерпка от всекиго. Дори от Емет Скот — най-заклетия ти враг. Мъж, който те ненавижда почти толкова, колкото го ненавиждаш и ти. И така, той поръча по халба бира и издърпа високия стол до мен, като остърга звучно плочника с краката му.

Помните ли как ви описах изражението на Емет Скот? Как изглежда като човек, захапал възкисел лимон. Е, докато разговаряше с мен — омразния Едуард Кенуей — физиономията му беше още по-измъчена. Аз се чувствах като у дома в гостилницата — тук се сливах напълно с обстановката, ала той седеше като на тръни. Току поглеждаше през рамо, все едно се страхува да не го нападнат неочаквано изотзад.

— Така и не успяхме да поговорим — констатира Емет Скот, а аз се засмях горчиво в отговор.

— На сватбата се погрижи да не успеем.

Бирата ми развързваше езика, разбира се, вдъхваше ми смелост. И тя, и фактът, че в битката за сърцето на дъщеря му аз бях победил. Сърцето й все пак принадлежеше на мен. Нямаше по-необоримо свидетелство за всеотдайността й от това, че се е отказала от толкова много, за да бъде с мен. Дори и той явно го разбираше.

— И двамата сме врели и кипели мъже, Едуард — подхвана той.

Личеше си колко се старае да си придаде самоуверен вид. Аз обаче виждах зад маската. Виждах истинското му лице — на уплашен неприятен човек, борещ се да оцелее в бизнеса, който вероятно бие съпругата и прислугата и смята, че хора като мен са длъжни да му се кланят и раболепничат като мама и татко на сватбата (при този спомен веднага ме обзе неудържим гняв).

— Какво ще кажеш да сключим сделка?

Отпих дълга глътка от бирата и го погледнах право в очите.

— Какво имаш предвид?

Лицето му се изопна.

— Да се махнеш от нея. Да я изгониш. Каквото и да е. Да я освободиш. Да ми я върнеш.

— И ако го сторя?

— Ще те направя богаташ.

Пресуших халбата до дъно. Той кимна въпросително към нея. Казах „да“ и зачаках да ми донесат нова. Пресуших и нея почти наведнъж. Стаята започна да се върти.

— Е, знаеш какво да направиш с предложението си, нали?

— Едуард — приведе се напред той, — и двамата знаем, че не си в състояние да осигуриш добър живот на дъщеря ми. И двамата знаем, че се криеш отчаян в кръчмата, защото не можеш да й осигуриш приличен живот. Обичаш я, знам, защото навремето и аз бях неспособен като теб.

— Неспособен ли? — процедих през зъби.

— Да — просъска той и се облегна назад. — Ти си овчар, момче.

— Къде отиде „Едуард“? Мислех, че говорим като равни.

— Като равни? Никога няма да си равен с мен и го знаеш отлично.

— Грешиш. Имам планове.

— Чух. Искаш да станеш капер. Да натрупаш богатства в морето. Ала нямаш необходимите качества, Едуард Кенуей.

— Имам.

— Липсва ти характер, морал. Предлагам ти изход от дупката, която сам си изкопал, момче. Обмисли го много внимателно.

Допих бирата.

— Какво ще кажеш да го обмисля над още една халба?

— Както желаеш.

Пред мен се появи нова халба и аз се заех да я изпратя в историята. В ума ми кръжаха смутни мисли. Той имаше право. Това беше най-пагубното в целия разговор. Емет Скот имаше право. Обичах Каролин, ала бях неспособен да й осигуря приличен живот. Съпружеският дълг повеляваше да приема предложението му.

— Тя не иска да заминавам — отбелязах.

— А ти?

— Искам да подкрепи плана ми.

— Няма да стане.

— Не съм изгубил надежда.

— Ако те обича наистина, няма да те подкрепи.

Макар и пиян, разбирах логиката му. Съзнавах, че е прав. И той знаеше, че е прав.

— Имаш врагове, Едуард Кенуей. Много врагове. Някои — могъщи. Защо не си отмъщават според теб?

— От страх?

Пиянската арогантност си казваше думата.

— Не, разбира се — изсумтя презрително той. — Щадят те заради Каролин.

— Значи ако приема предложението ти, вече нищо няма да ги спира.

— Нищо, освен моята закрила.

Не бях сигурен. Изпих още една халба, взрян в унилото му лице. Не си тръгваше — самото му присъствие ми напомняше колко оскъдни са възможностите ми. Станах да си вървя, но краката ми се подгънаха и се наложи да се уловя за масата, за да не падна. Бащата на Каролин ме подхвана с отвратено изражение и ме поведе към къщи — не за да не пострадам, а за да се увери, че Каролин ще ме види в какво състояние съм. Така и стана. На влизане плетях крака и се кикотех пиянски. Баща й изпъчи гърди и отсече:

— Този мъж е развалина, Каролин. Негоден да живее на сушата, камо ли по море. Замине ли за Новия свят, ще ти причини само страдания.

— Татко… татко…

Тя се разхлипа. Аз се строполих върху леглото и видях как ботушите му се отдалечават и той излиза от стаята.

— Дърт червей — проломотих. — Не е прав за мен.

— Надявам се — отвърна тя.

Тласкан от пиянска самонадеяност, възкликнах:

— Вярваш ми, нали? Не ме ли виждаш, застанал на палубата на кораб, плъзгащ се към пристанището? Горд, достоен капитан с джобове, препълнени с дублони. Аз си го представям.

Погледнах я. Клатеше глава. Не си го представяше.

На другия ден, щом изтрезнях, не си го представях и аз.

Беше въпрос на време, предполагам. Липсата на перспектива се превърна в трети член на семейството ни. Прехвърлях отново и отново възможностите. Парите на Емет Скот в замяна на дъщеря му. Мечтите ми да отплавам.

И двете означаваха да разбия сърцето на Каролин.