Оливър Боудън
Черният флаг (34)

34.

Март 1716 година

Насочихме се на югоизток. Едуард твърдеше, че е забелязал галеона да плава край бахамските плитчини. Докато чакахме да го зърнем, разпитвахме Джеймс Кид за произхода му.

— Незаконен син на Уилям Кид, а? — намигна му Едуард Тач. — Истинска история ли е или небивалица?

Тримата стояхме на кърмата и си подавахме далекогледа, все едно е бутилка ром. Мъчехме се да видим нещо през мъглата на ранната вечер, толкова гъста, сякаш се взирахме през мляко.

— Така знам от мама — присви устни Кид. — Резултат съм от една страстна нощ точно преди Уилям да напусне Лондон.

Трудно бе да се прецени от тона му дали въпросът го подразни. Беше особняк. Едуард Тач например носеше сърцето си на ревера. В един момент е гневен, в следващия се смее гръмогласно. Независимо дали размахва юмруци, или раздава трошащи ребрата пиянски прегръдки, Едуард беше ясен като бял ден.

Каквито и козове да държеше, Кид ги пазеше в пазвата си. Спомних си разговора, който проведохме неотдавна.

— От хаванско конте ли открадна този костюм? — попита ме той.

— Не, сър — отговорих. — Свалих го от труп, който се перчеше и дрънкаше глупости минути преди това.

— Аха — проточи той и по лицето му се изписа неразгадаемо изражение.

Не скри обаче възторга си, когато най-сетне видяхме испанския галеон.

— Истинско чудовище е! Гледайте колко е голям! — възкликна Кид, а Едуард се изпъчи самодоволно: „Казах ли ви?“.

— Голям е — съгласи се той. — И няма да устоим дълго, ако се изправим лице в лице с него. Чуваш ли, Кенуей? Стой далеч, за да ударим, когато съдбата ни се усмихне.

— Под прикритието на тъмнината най-вероятно — кимнах, пристиснал око към далекогледа.

Тач имаше право, че корабът е красив — наистина щеше да украси пристанището ни и същевременно да ни служи като непробиваем защитен вал. Галеонът се отдалечи към петно на хоризонта, което ми заприлича на остров. Остров Инагуа, ако бях запаметил вярно картите, където малък залив осигуряваше отлично място за хвърляне на котва — идеално за снабдяване с провизии от изобилния растителен и животински свят. Едуард потвърди предположението ми.

— Познавам острова. Естествено укрепление, използвано от френски капитан на име Дюкас.

— Жулиен Дюкас? — попитах, неспособен да прикрия изненадата в гласа си. — Тамплиерът?

— Така се казва — кимна разсеяно Едуард. — Не знаех, че има титла.

— Познавам го — признах мрачно. — Виждал е кораба ми в Хавана. Забележи ли го, ще се почуди чий е сега. Не искам да рискувам.

— А аз не искам да изгубя галеона — поклати глава Едуард. — Да помислим… Най-добре е да почакаме да се стъмни съвсем, преди да скочим на борда му.

По-късно използвах възможността да се обърна към хората си. Покатерих се на мачтата и погледнах към мъжете, събрали се на главната палуба. Едуард Тач и Джеймс Кид също бяха там. Запитах се, докато ги наблюдавах отвисоко, чакайки гълчавата да стихне, дали менторът ми Едуард изпитва гордост от младото си протеже. Надявах се, защото той ме бе въвел в света на пиратите.

— Джентълмени! Както повеляват законите ни, ние не следваме сляпо заповедите на едновластни безумци, а действаме, подтиквани от всеобщото си безумие!

Възнаградиха ме с бурен смях.

— Набелязали сме внушителен галеон и го искаме за благото на Насау. Предлагам ви да гласувате. Които са „за“ да нападнем залива и да завземем кораба, да затропат с крака и да извикат „Да!“.

Мъжете изреваха одобрително, стопляйки сърцето ми.

Никой не възропта.

— Който е „против“, да изхленчи „Не“!

Никой не гъкна.

— В кралския съвет никога не е царувало такова единомислие — извиках и мъжете под мен нададоха възторжени възгласи.

Джеймс Кид и Едуард Тач също се усмихваха доволно.

Не след дълго навлязохме в залива. Тогава ми хрумна, че трябва да се погрижа за Жулиен Дюкас. Видеше ли „Гарвана“ и най-вече мен и успееше ли да избяга, щеше да осведоми съмишлениците си тамплиери къде съм, а това не ме устройваше. Не и ако продължавах да се надявам да намеря Обсерваторията, а въпреки възраженията на приятелите ми аз не бях се отказал. Обмислих възможностите и накрая се реших на неизбежното — скочих през борда.

Е, не веднага. Първо споделих плана си с Джеймс и Едуард — как искам да изненадам Дюкас, преди да започне истинската атака — и тогава скочих през борда. Изплувах на брега, където се запромъквах като видение в мрака. Спомних си за Дънкан Уолпоул и за нощта, когато проникнах в имението на Торес, и се помолих днес събитията да не се развият по същия начин.

Подминах няколко групи войници. С оскъдния си испански долавях откъслечни думи. Хората на Дюкас недоволстваха, че се налага да ловуват, за да снабдят с провизии галеона. Слънцето бе залязло, когато стигнах до лагер и се сниших в гъсталака, вслушан в разговора, долитащ иззад платнен навес. Познах един от гласовете — принадлежеше на Жулиен Дюкас.

Знаех, че Дюкас има имение на острова, където несъмнено си отдъхваше след усилните битки за завладяването на света. Щом не се бе прибрал там, значи посещаваше острова за кратко, колкото да се снабди с провизии. Имаше проблем обаче. В палатката бившият ми побратим тамплиер бе заобиколен от стражи — свирепи, вероятно несговорчиви стражи, недоволни, че са длъжни да изтърпят снабдителната експедиция и на всичкото отгоре — острия език на Дюкас. Ала все пак стражи. Огледах лагера. Огънят в отсрещния край догаряше. Близо до мен имаше щайги и бурета. Огледах ги, погледнах и огнището и разбрах, че са оставени там нарочно. Надникнах — буретата наистина бяха пълни с барут. Извадих пистолета си — бях го прибрал, за да не се намокри. Барутът беше влажен, разбира се, но на разположение вече имах достатъчно муниции.

В средата на лагера стояха трима войници. На пост вероятно, ала всъщност мърмореха неразбираемо. Сигурно ругаеха Дюкас. Други войници идваха и си отиваха, увеличавайки купчината с провизии — предимно с дърва за горене, подпалки и каци с питейна вода от близък кладенец. Не точно пиршество с дивеч и прясна изворна вода, за каквото Дюкас безспорно копнееше.

Прислонен в сенките и следейки с периферното си зрение движението на войниците, аз пропълзях до буретата и пробих дупка в най-долното, достатъчно голяма да напълня шепи с барут и да насипя малка пътечка от тях до огъня, прокрадвайки се в полукръг около лагера. В другия край на полукръга се намираше палатката, където Дюкас седеше, пиеше и кроеше мащабни тамплиерски планове за завладяване на света — и крещеше на своенравните си войници.

Да. Имах огън. Имах барутна диря, водеща от огъня до гъсталака и буретата. Имах и кого да вдигна във въздуха, както и Жулиен Дюкас, очакващ момента на разплата. Оставаше ми само да избера подходящ момент, та никой от стражите да не забележи импровизирания ми фитил, преди да взриви барута.

Промъкнах се до огъня и подхвърлих разжарен въглен към барутната диря. Подготвих се за звука, който последва — стори ми се оглушителен в нощта — и благодарих Богу, че войниците също вдигат врява. После, докато съскащият пламък се отдалечаваше от мен, се помолих да не съм прекъснал неволно пътя му. Надявах се да не съм поръсил барута върху нещо влажно и никой от войниците да не се върне точно когато…

Опасенията ми се оправдаха. Войникът носеше купа, пълна с нещо — плодове, предполагам. Ала или миризмата, или шумът го сепнаха. Той спря в края на поляната и се втренчи в ботушите си, пред които тъкмо пробягваше огнената змия. Вдигна глава и устните му оформиха „О“. Преди да изкрещи за помощ обаче, аз издърпах камата от колана си и я хвърлих. За пореден път благодарих на Бога за ленивите следобедни часове, когато изтезавах дърветата у дома в Бристол, защото ножът ми го улучи някъде над ключицата — не съвършено точен удар, ала свърши работа. Вместо да вдигне тревога, войникът издаде приглушен, задавен стон и падна на колене, стиснал се за гърлото. Мъжете на поляната чуха как тялото му тупва на земята и купата с плодове се търкулва. Обърнаха се към източника на шума. Наостриха сетива и посегнаха към мускетите си, препасани през рамо, но нямаха представа какво ги чака. Така и не разбраха какво става. Свих се на топка и запуших уши с длани. Експлозията проехтя над поляната. Нещо ме удари по гърба — нещо меко и лепкаво, за което предпочитах да не мисля. Чух викове и разбрах, че прииждат войници. Прекосих тичешком поляната, обвита в гъст черен пушек, през който прелитаха живи въглени. Прескачах обезобразени и осакатени тела — повечето мъртви, други молещи се да умрат.

Дюкас изскочи от палатката като ругаеше на френски и крещеше някой да угаси пожара. Кашляше, плюеше и размахваше длан пред лицето си да пропъди мъглата от дим, жар и сажди. Присвил очи, се взря през черната пелена и видя мен. Знам, че ме позна, защото каза:

— Ти…

Една-единствена дума, преди да забия острието си в него. То не издаде нито звук.

— Помниш ли подаръка, който ми даде? — Кинжалът сякаш примлясна тихо, когато го извадих от гърдите му.

— Е, действа безупречно.

— Кучи син.

Той се разкашля и капки кръв оросиха лицето му. Около нас валеше сатанински дъжд от подпален барут.

— Смел като куршум и още по-безмозъчен — успя да проломоти той, докато живецът го напускаше.

— Съжалявам, приятелю. Не бива да рискувам да разкажеш на тамплиерите, че още съм в играта.

— Жалко, пирате! След всичко, което видя, след всичко, което ти показахме за Ордена си, ти продължаваш да живееш като невеж и заблуден бандит.

Около врата му видях нещо, което не бях забелязал преди — ключ на верижка. Дръпнах го и той се плъзна леко в шепата ми.

— До дребните кражби ли се простират амбициите ти? — присмя ми се той. — Неспособен ли си да разбереш колко са високи нашите? Да сринем всички империи! Да създадем свободен свят без паразити като теб.

Той затвори очи. Последните му думи бяха:

— Нека гориш в ад, създаден от самия теб!

На поляната зад мен се втурнаха мъже. Разбрах, че е време да тръгвам. В далечината отекнаха викове, гърмежи и трясък на стомана. Другарите ми бяха пристигнали, заливът и галеонът скоро щяха да станат наши и нощната ни мисия щеше да приключи. Скрих се в гъсталака, повтаряйки си последните думи на Дюкас: „Нека гориш в ад, създаден от самия теб!“.

Ще видим, помислих си. Ще видим.