Брад Тор
Тайният орден (8)

Глава 7

След като направи полагащия се в техния бизнес КОО — кръгов обход за оглед, Ашби спря пред музея на Алберт Айнщайн и пожела късмет на Харват.

— И между другото — подхвърли тя, докато той слизаше от колата и всеки миг щеше да затръшне вратата, — ако все пак шефът реши да те ликвидира, мислиш ли, че мога да взема твоето паркомясто зад офиса?

— Един съвет от мен — наведе се той през отворената врата, — единствените мъжкарани, които мъжете гледат с удоволствие, са кечистките. Имай го предвид и може и да си намериш съпруг.

Ашби направи мимика, все едно ще захапе нещо голямо.

— Според теб ще открия ли някога „яко момче“? Надявам се да се случи.

Харват поклати глава и хлопна вратата, докато младата жена се смееше от сърце на собствената си шега.

Хитруша, помисли си той с усмивка. Това нейно чувство за хумор щеше да й навлече много беди. Искаше му се да й спести бъдещи неприятности, но ако приличаше на него, тя щеше да научи уроците си по трудния начин.

Забеляза Стареца на една от отдалечените пейки, наредени около паметника, огледа се внимателно, за да се увери, че никой не го следи, и едва тогава приближи и седна до него.

— Ти наистина не бързаше да се появиш — процеди Стареца. — От четирийсет и пет минути седя тук като идиот и храня тъпите гълъби.

— Добре съм, сър — рече Харват. — Благодаря, че попитахте.

— Не ми се прави на умник. Какво й е на тази риза? Белите ти да не са на химическо?

Рийд Карлтън беше мъж от старата школа. Винаги носеше костюми на „Брукс Брадърс“, бели ризи и много консервативни вратовръзки. Така беше облечен и сега. Светлокафяво палто лежеше сгънато на пейката до него редом до брой на „Уолстрийт Джърнъл“, чаша кафе и кесийка, от която вероятно вадеше трохи от мъфин за храна на гълъбите.

— Това е избрала Ашби от гардероба ми.

— Жени — кимна пренебрежително Стареца с глава. — Трябваше да изпратя някой мъж да ти вземе дрехи.

Харват знаеше, че Стареца харесва Ашби и думите му не значеха нищо в момента, просто по някаква причина бе в лошо настроение.

— Трябва да тръгваме — рече той.

— Къде? Отсреща в Държавния департамент ли?

Карлтън се изкикоти под нос и си събра нещата.

— Тия момчета са в състояние да провалят дори погребение с един опечален. След всички неприятности, които ми създадоха, докато бях в ЦРУ, няма сума, която да ме убеди да ги приема за клиенти. Дори при сегашното ни положение.

Харват не беше много сигурен, но знаеше, че е най-добре да не спори.

— Щом няма да ходим в Държавния, с кого ще се срещаме?

Карлтън посочи Си Стрийт с брадичка и пое нататък.

— Какво знаеш за Федералния резерв?

— За Резерва ли? Чакай да помисля. Знам, че технически не те печатат парите ни.

— Технически не произвеждат и сладолед, но не за това питах.

Охо! Под задника на Стареца наистина пуши. Харват се изкуши да отбележи, че ако наистина от Резерва са изпратили самолета, с който го доведоха, имат много добра машина, но навреме се усети и додаде:

— Монетарната ни политика се определя от федералния резерв.

— Този отговор е по-добър. И какво означава?

— Определят размера на лихвите, при които банките отпускат заеми.

— И това ли е всичко? — попита Карлтън. — Дотам ли се простират познанията ти?

— Според мен повечето хора и това не знаят. Малцина се интересуват от Федералния резерв.

— А би трябвало.

Харват нямаше възражения. Изобщо американците би трябвало да се интересуват от много неща. Но не беше съвсем сигурен къде точно в такъв един списък би се наредил Резервът.

— Ти каква специалност имаше? Не беше икономика, нали?

Стареца чудесно знаеше какво е образованието му. Това с икономиката беше удар в корема.

— Политология и военна история.

— Не ви ли дадоха да четете нещо от Джон Адамс в Калифорния?

— Да, разбира се. Войната за независимост и историята на републиката бяха темите на основните четива. Произведенията на всички бащи основатели също бяха в програмата.

— В такъв случай ще можеш да кажеш каква според Адамс е една от най-големите слабости на Америка, за която той говори с Джеферсън.

— Една от най-големите слабости на Америка… — повтори замислено Харват, за да има време да помисли. — Като имам предвид къде се намираме, съм готов да предположа, че има нещо общо с банковото дело.

— Така е. Адамс вижда пълното невежество на хората, когато става дума за пари, кредити и обращение на парите, което според него е голям минус.

— Не го знаех. И какво общо има с нашата среща във Федералния резерв все пак?

— Не ти ли е попадал вестник, откакто замина? — попита Стареца.

— Там, където се намирахме, нямаше много будки за продажба на вестници.

Изражението на Карлтън внезапно омекна.

— Извинявай, не ти казах дори колко добре се справи там.

Не го биваше в изказването на похвали, нито кратки, нито по-обстойни.

— Така е, сър.

— А би трябвало. Задачата беше трудна и ти се справи забележително добре. С отвличането на капитана на брега ти връчиха грамадна кошница с лимони, но ти все пак успя да направиш лимонада от тях. Но пък ти и хората ти оставихте много убити сомалийци зад гърба си.

— Не, сър. Оставихме много мъртви пирати.

— Разбирам — кимна Стареца. — И по-добре всички тях, вместо когото и да било от вас. Но сега имам проблем с френска организация по правата на човека, която научила за акцията и се опитва да разплете случая и да го превърне в инцидент от международно значение. Ако всичко беше останало в рамките на танкера, щеше да е едно, но слизането на сомалийския бряг и влизането в селото създава нова поредица от неприятности.

— Нямахме никакъв избор. Бяха убили щурмана и имахме всички основания да смятаме, че възнамеряват да направят същото и с капитана — поясни настойчиво Харват.

— Така е, разбира се, но не ме слушаш внимателно. Избрал си верния път. Ако беше оставил капитана, щяха да му видят сметката. На всички ни е ясно. И въпреки всичко собствениците на „Сиена Стар“ са неспокойни. Не искаха да се стига до слизане на брега и сега са разтревожени, че инцидентът ще се стовари на техните глави. В момента са ни заклещили в ъгъла и отказват да преведат парите, докато шумът не стихне.

Едва сега Харват разбра каква е причината за лошото настроение на Стареца.

— Не знам какво да кажа.

— По-добре си мълчи.

— Чувствам се отговорен за това, че задържат плащането.

— Дадох ти картбланш да слезете на брега — вдигна ръка Карлтън. — Ще се оправя с тях. Междувременно обаче трябва да обсъдим онова, което ни предстои.

— Питахте ме дали съм виждал вестник, откакто заминах — кимна Харват. — Не съм. Какво става?

Шефът му подаде броя на „Уолстрийт Джърнъл“, който бе прегънат на статия от вътрешните страници.

— Можеш да я прочетеш, но има страшно много подробности. Преди седмица председателят на Федералния резерв получи инфаркт и почина.

Харват се взря в снимката. Познаваше този мъж от новините по телевизията и от пет-шест статии от последните няколко години.

— Съжалявам за семейството му.

— Аз също, но не това е причината, поради която ни поканиха на тази среща.

— А коя е?

— Във връзка със създалото се положение президентът на Съединените щати съставил много таен, според някои свръх секретен списък на хора, един от които ще бъде следващият председател на Федералния резерв. Снощи всички те са изчезнали.

— Как така? — изуми се Харват. — Всичките ли? Просто така?

Карлтън кимна.

— Тялото на една жена от списъка — Клер Маркорт, бе открито тази сутрин.

— Къде? Какво се е случило?

Стареца спря за миг. Намираха се до сградата на Федералния резерв от бял мрамор, която заемаше цяла пресечка.

— Точно това ще обсъдим тук сега — посочи възрастният мъж един не много набиващ се на очи вход.