Брад Тор
Тайният орден (34)

Глава 33

Това, което вбеси Макгий повече от необходимостта да се подстриже, бе настояването на Райън да обръсне мустаците си. Лидия обаче беше непреклонна. За да му даде пример, тя също подкъси косата си.

Стъпили в големи чували за събиране на листа от градината, за да не разпиляват коси в разкошната баня на Бренда, успяха да свършат добра работа. Макгий се оказа много несръчен и тя реши да хване ножицата вместо него.

Довери му се само за обръсването на мустаците. Щом приключиха, се погледнаха в огледалото. Промяната беше поразителна.

С разрешението на полковника Райън си избра облекло и обувки от гардероба на Бренда. За щастие двете бяха с почти еднакви размери. Макгий се преоблече с резервните дрехи, които държеше в колата си.

Оперативните работници бяха съвсем наясно с това докъде се простират възможностите на технологиите за наблюдение, поради което отдавна бяха изхвърлили клетъчните си телефони. Така поне за известно време щяха да замаскират следите си. Другото, което трябваше да направят, е да забравят за кредитните карти. От тук нататък се налагаше да плащат всичко в брой.

Решиха още, че ще сведат до минимум ползването на интернет. Мрежата беше истински дар божи за разследващите служби. Записваха до най-малка подробност всеки, навсякъде и всички, с които си се свързал. Заедно с кредитните карти и сателитните телефони интернет и имейлите щяха да са първото място, където Фил Дъркин щеше да ги търси.

Налагаше се да прекратят всичките си стари навици. Да прекъснат връзки с приятели, членове на семействата си или колегите, с които обикновено общуваха. Друг източник на информация, който Дъркин щеше да следи отблизо, за да открие местоположението им.

С две думи, отказаха се напълно от това, което бяха правили досега. Лично Райън смяташе, че за тях е голям късмет фактът, че полковник Бренда Дъркин ги беше приютила. В противен случай щяха да търсят необитавана сграда или да прескачат от евтин хотел в евтин хотел, а и в двата случая щеше да им се наложи да се изправят пред множество проблеми.

Поредният страхотен жест, който тя направи за тях, бе, че остави на тяхно разположение своя форд мустанг LX, модел 1990. Освен че беше чудесна кола, тя бе произведена преди откриването на джипиес технологията, което бе идеално, защото щяха да са извън всякакъв достъп.

Първото място, пред което спряха, след като напуснаха Форт Белвоар, беше магазин за канцеларски стоки. Докато Райън купуваше необходимото вътре, Макгий се разходи и заобиколи отзад. Огледа се и щом се увери, че няма охранителни камери или някой от персонала, щателно прерови трите контейнера за смет към магазина. Когато се върна при мустанга, Райън вече го чакаше.

Следващата им спирка беше магазин за мъжка конфекция, специализиран за облекло за бизнесмени. Противопоставяйки се на вкуса на Макгий, Райън му избра евтин сив костюм от намалените, бяла риза и скучна вратовръзка, колан, обувки и чорапи.

— Забравила си само калъф за химикалки — промърмори той, докато тя го насочваше към пробната.

По едно време той се появи отвътре и продавачът оцени добрия му вид. Райън обаче го накара да свали сакото, което беше възтясно и нямаше да свърши работа.

— Не отиваме на кастинг за филм за мафията — заяви тя и изпрати продавача да търси по-голям размер.

След двайсет минути бяха вече готови, платиха в брой и напуснаха магазина. В кафене на няколко пресечки по-нататък седнаха и преговориха отново плана си.

— Ами ако започне да ми задава въпроси, на които не мога да отговоря? — попита Макгий.

— Ти си там, за да го сплашиш. Не да отговаряш на въпроси. Работата ти е да ги задаваш. Очаквам, когато си тръгваме, той вече да е признал всичко, което е правил от завършването на гимназията. Целта на посещението ни е проста. Трябва да го изплашим до смърт и да му покажем изход от положението.

— Но може и да се разприказва. Ако вдигне телефона, щом затворим вратата, тогава?

— Когато видиш обстановката в кабинета му, ще разбереш защо това няма да се случи.

 

 

Малката общинска банка беше на един час път в северозападна посока от седалището на ЦРУ. Райън паркира колата на няколко пресечки от сградата на банката, а не на паркинга, за да не събуди подозренията на някой бдителен, който при случай да даде номера на превозното им средство и подробното му описание.

Озоваха се в приятен жилищен квартал с широки тротоари и големи стари дървета. Човек веднага си помисляше: какво чудесно място за отглеждане на деца.

Докато крачеха към банката, Райън съжали, че не е взела чадър. Беше топло, а облаците над главите им ставаха все по-плътни. Очевидно се задаваше сериозна буря. Вероятно ще се разрази тъкмо когато напускаме банката.

Прохладният въздух от климатиците ги посрещна от вратата и бе приятно облекчение след горещата влага навън. Следвана по петите от Макгий, Райън се отправи към рецепционистката във фоайето.

— Добро утро — поздрави тя. — Идваме да се срещнем с Ерик Стивънсън.

— Имате ли уговорен час?

— Не, но бихте ли му предали, че Лидия Райън е тук и моли за среща.

Жената се усмихна и вдигна слушалката на телефона пред себе си.

— Бихте ли седнали на столовете отсреща, докато проверя дали е тук.

Райън бе забелязала колата на Стивънсън на паркинга отпред, ето защо бе сигурна, че той е тук. Също толкова сигурна беше, че директорът няма да откаже да се види с нея. Дъркин не беше сбъркал с този човек при подбора си. На Ерик Стивънсън му допадаше мисълта, че е част от ЦРУ. Без значение какво искаха от него членовете на екипа, той оставяше всичко друго, за да се погрижи за тях.

Много скоро — жената тъкмо оставяше слушалката, за да им съобщи, че господин Стивънсън ще е тук след минута — те го видяха да се появява във фоайето. Мъж на средна възраст с кръгло червендалесто лице и корем, който преливаше значително над колана му. Носеше вратовръзка, но беше без сако, устата му бе разтегната в широка усмивка. Явно беше, че се радва да види Райън.

— Лидия — възкликна той отдалеч, — много се радвам да те видя отново! Как си?

Райън установи сериозен тон на срещата от първия миг.

— Ерик, това е Робърт Макгий. Нека да отидем в кабинета ти, за да поговорим.

Макгий нито се усмихна, нито подаде ръка, а само стискаше дебелите папки под мишница.

Стивънсън го изгледа от горе до долу и усетил, че нещо не е съвсем наред, се обърна отново към Райън:

— Да, разбира се. Моля, последвайте ме.

След като настани посетителите си и им предложи кафе, директорът на банката затвори вратата на кабинета си и се настани зад бюрото.

— Наистина мина доста време. Подстригала си се. Отива ти.

— Ерик, не бих искала да съм груба, но трябва да обсъдим нещо много сериозно с теб.

— Разбирам — отвърна мъжът малко по-унило. — Какво мога да направя за теб?

Райън се спогледа с Макгий, след което отново извърна лице към банкера.

— Ако в процеса на разговора решиш, че искаш да повикаш юридически съветник, ще те разберем напълно, но това ще означава, че ще определим време и час за теб и адвоката ти в управлението на ЦРУ.

Стивънсън се облещи.

— Адвокат ли? Защо ще ми е нужен адвокат? За какво става дума, по дяволите?

— Става дума — обади се Макгий — за това, че липсва значителна сума пари.

— Ерик, ако върнеш парите, ще бъде по-лесно за теб — предложи Райън.

Човекът местеше тревожно очи от единия на другия и не знаеше на кого да отговори.

— Нямам представа за какво говорите. Какви пари?

Макгий огледа кабинета и най-вече стените, покрити със семейни снимки — на плажа, на риболов, на къмпинг, дори кадри от лагер на „Къб Скаутс“, където, съдейки по униформата, Стивънсън очевидно е бил ръководител.

— Липсват суми от сметката на „Кеъринг Интернешънъл“, господин Стивънсън.

— Извинете — обади се директорът на банката, — но как ви беше името?

— Господин Макгий — съобщи Райън. — Временно е прехвърлен при нас от Главната юридическа дирекция на Управлението.

— Но нищо не съм направил. Защо ми задавате тези въпроси?

Макгий сложи пред себе си дебела папка, пълна с изхвърлени копия от ксерокс, които бе извадил от кофата за смет на магазина за канцеларски материали. Най-отгоре бе написал с главни букви СЕКРЕТНО ДЕЛО. СТИВЪНСЪН, ЕРИК. Следваше позицията му и името на банката. Държеше я така, че човекът да вижда надписа, без да може да погледне съдържанието вътре.

„Кеъринг Интернешънъл“ беше името на неправителствена организация, под името на която работеше екипът за политическа дестабилизация на Райън. Познавайки в общи линии ЦРУ и по-специално Фил Дъркин, ако програмата е била прехвърлена към сенчестата страна на техния бизнес, Райън силно се съмняваше, че вече са измислили ново прикритие. Със сигурност бяха сменили паролите за достъп и кой има право на този достъп, но едва ли бяха направили нещо повече. Беше дошла да се срещне със Стивънсън именно за да се увери дали това наистина е така. Ако имаше някакво движение по сметките, то разследването им щеше да се премести на съвсем друго ниво.

— Ерик, чуй ме — рече тя. — Ако не си направил нищо нередно, няма защо да се безпокоиш.

— Естествено, че не съм — настояваше той. — Аз съм патриот и не мога да си позволя да крада от вас. Тук съм, защото искам да помогна. Държа да правя нещо за своята страна.

Последната забележка прободе Райън между ребрата и тя положи сериозни усилия с нищо да не покаже колко я заболя. Стивънсън беше добър човек. Никак не й харесваше това, което му причиняваше в момента, но животът на много хора, включително и нейният собствен, бяха заложени на карта.

— Колкото по-бързо се съгласиш да ни сътрудничиш, толкова по-скоро ще напуснем тази сграда.

— Готов съм да сътруднича, както винаги.

— Обясни ми тогава защо липсват суми от сметката на „Кеъринг Интернешънъл“.

— Защото ми наредиха да намаля сумата до известно равнище.

— Кой ти нареди?

— Дъркин.

— И защо му е било това?

Стивънсън вдигна ръце нагоре.

— Отварям сметки и прехвърлям суми според нареждането на клиентите. Това е. Всичко останало е във вашите ръце. Като стана дума, имаше нещо не както трябва.

— Кое по-точно?

— Ами ти — отговори Стивънсън. — Навсякъде липсваше твоето име. Лично Дъркин ми се обади и нареди да залича името ти. Местели те на друга позиция или нещо такова. Нямало да работите вече заедно. Затова и толкова се изненадах, когато те видях днес. Ако има проблем със сумите, защо Дъркин не ми се обади?

Подхвърляйки идеята за злоупотребата с фондовете, Райън беше готова да чуе и този въпрос, но Макгий вече беше поел инициативата.

— Точно така, господин Дъркин — повдигна той вежда, докато измъкваше нова папка от купчината пред него. Този път надписът отгоре гласеше: ДЪРКИН, ФИЛИП.

— От колко време поддържате финансови отношения с господин Дъркин?

Стивънсън отново загуби самообладание и започна да се мести в стола си.

— Не помня точно. Около шест години май?

— Питате ли ме, господин Стивънсън — остро попита Макгий, — или ми съобщавате?

— По-скоро ви съобщавам, така да се каже.

— Съдействали ли сте на господин Дъркин през тези шест години за откриване на офшорни сметки на негово име на Кайманите?

— Не, разбира се.

— А в Цюрих?

— Не.

— Андора?

— Не съм откривал лични негови сметки.

Макгий прокара пръст надолу по въображаем списък в папката с надпис „Дъркин“.

— Значи няма сметки в Гибралтар, Гренада, Белиз или Вануату?

— Божичко, толкова много сметки ли има на негово име?

— Много пари липсват, господин Стивънсън.

— Лидия, трябва да ми повярваш — обърна се директорът на банката към нея. — Нямам нищо общо с липсата на тези пари. Сметката на „Кеъринг Интернешънъл“ беше намалена и бе открита нова.

— На чие име? — попита тя.

— Същият екип, но без твоето име.

Бинго.

— А хрумвало ли ти е някога, че Дъркин може да не е оторизиран да води такива разговори с теб?

— Лидия — стъписа се човекът, — вие дойдохте при мен, не аз при вас. Управлявам малка общинска банка. Един ден при мен пристигат няколко агенти на ЦРУ, мисля си, че ще искат бизнес кредит, а те ме питат готов ли съм да служа на страната си, без да напускам дори кабинета си. — Той замълча за миг. — Жена ми ме предупреди, че може да се случи подобно нещо. В какво съм се забъркал?

— В голяма неприятност — увери го Макгий.

— Чакай малко — намеси се Райън. — Ако Ерик ни казва истината, в такъв случай разследването трябва да се насочи към Дъркин.

— Така си е — побърза да се съгласи Стивънсън.

Макгий обаче не изглеждаше убеден, макар че мълчеше.

— На чие име е открита новата сметка? — попита тя.

Стивънсън включи компютъра си и след малко сподели с тях:

— Запазена е същата структура на неправителствена организация, само името е сменено с „Хендс ъф Пийс Интернешънъл“.

— Кога за последен път са преведени пари по тази сметка?

— Преди две седмици.

— Кредитни карти, преводи, все през тази сметка, нали?

Директорът на банката натисна още няколко клавиша.

— През поредица от клонови сметки.

Райън погледна Макгий. Време беше да дадат шанс на Стивънсън да се измъкне.

— Мисля, че знам как Дъркин е криел суми — обади се тя.

— Това не променя отговорността на господин Стивънсън — намеси се Макгий.

Човекът започна да протестира, но Райън вдигна предупредително длан, за да го накара да замълчи.

— Боб, Ерик доказа, че е готов да съдейства.

Макгий потупа папката на Дъркин в бедрото си и се направи, че размишлява.

— Може да не се окаже достатъчно.

— Как така не е достатъчно? — възкликна Стивънсън. — Какво друго очаквате от мен?

— Най-големият ми проблем е вашата безопасност, господине.

— Моята ли?

— И на семейството ви.

Очите на директора на банката станаха огромни.

— И защо може да сме заплашени?

— Достатъчно е да кажем, че откакто започна разследването ни, в някои страни по света работата в банка стана доста опасно занимание. Особено ако Дъркин е ваш клиент.

— Божичко! И какво да правя? Ами жена ми и децата? Ако Дъркин ми се обади? Какво да му кажа?

— Дръж се естествено, все едно нищо не се е случило — посъветва го Райън. — Правиш каквото поиска от теб и това е всичко. Отнасяй се професионално и любезно.

— Ще разбере, че знам нещо.

— Не, няма. Успокой се.

— Ами семейството ми? Как ще ни защитите?

— Единственият начин да ви помогнем е, ако вие ни помогнете.

— Ще ви дам каквото пожелаете — разпери ръце Стивънсън. — Само кажете.

Час по-късно двамата напуснаха банката, стиснали картонена кутия, която съдържаше банкова разпечатка, дълга поне километър и половина.

— И сега какво? — не се сдържа Макгий, докато се качваха в мустанга, а първите капки дъжд затупкаха по предното стъкло.

— Сега, когато знам кой слага месото в клетката — отвърна Райън и пъхна ключа в таблото, за да запали, — е време да я разлюлеем.

Някъде в далечината проехтя трясъкът на първата гръмотевица в добър унисон с рева на колата, която се отдалечаваше от ръба на тротоара. Райън потегли към Форт Белвоар. Беше решила каква ще е следващата им стъпка. На Макгий тя нямаше да му хареса повече от идеята да потърсят подслон при Бренда Дъркин. Колкото и опасна да беше тази стъпка, те наистина нямаха друга възможност.