Брад Тор
Тайният орден (55)

Глава 54

Бетси Мичъл бе опитала всички познати й трикове, за да запази спокойствие. Условията, при които я държаха, бяха ужасни. Малко неща помнеше от отвличането си. Прибираше се от вечеря с приятели. По пътя видя катастрофа и спря за да помогне. От този миг нататък всичко беше като в мъгла. Най-вероятно я бяха упоили.

Държаха я в голям сандък — нещо като кучешка колиба. Вътре през повечето време беше съвсем тъмно, бяха я и вързали. От време на време на тавана на сандъка се отваряше съвсем малък отвор и оттам пускаха бутилка вода и енергийни блокчета. Не й разрешаваха да се раздвижи, нито да използва тоалетна. Вероятно това беше и целта на найлоновите торбички, които бяха оставени в сандъка. Беше използвала по две и дори три торбички наведнъж, но вътре наистина миришеше ужасно. Можеше само да си представи каква воня се излъчва от нея самата.

Въпреки че бяха я упоили, добре помнеше пронизващата болка в ушите си. Открай време трудно понасяше разликата във височините и когато се налагаше да лети със самолет, винаги носеше специални тапи. Транспортираха я многократно с много спирки. Когато най-сетне стигнаха мястото, което бяха определили, качиха сандъка в някакъв камион. Очевидно с дизелово гориво. Определи го единствено по звука на мотора и миризмата на газовете. Пътува с него известно време до мястото, където се намираше сега.

Без часовник и достъп на дневна светлина нямаше как да определи каква част на денонощието е, нито от колко време я държат тук. Надяваше се да са започнали издирването й, след като не се бе появила на работа в понеделник сутринта. Висш служител на хедж фонд не може да изчезне незабелязано.

Колко пъти се беше проклела, че въпреки настояванията на членовете на борда да й дадат охрана, тя бе отказала. Беше й се сторило нелепо. Да беше Бил Гейтс или Уорън Бъфет, човек да се замисли, но тя беше само Бетси Мичъл. Човек, достъпен за хората, финансово гуру, подкрепящо обществени каузи. Хората не искаха да я нараняват, напротив — по-скоро искаха да я прегръщат. Често дори се шегуваше, че няма спомен кога за последен път висш служител е бил отвлечен в Съединените щати. Ако някой по-осведомен все пак й напомнеше за такива случаи, тя само се засмиваше. Бетси Мичъл се интересуваше единствено от бюджети и крайни сборове, а не от бодигардове. Всичко това бе така до момента, в който не я похитиха.

От малкото, което знаеше за отвличанията, беше сигурна, че щом похитителите ти крият лицата си, това е добър знак. Не желаеха да бъдат разпознати в даден момент.

Когато най-сетне отвориха вратата на сандъка, тя видя над главата си здраво сложен мъж, който бе приклекнал над отвора и размахваше в ръка светеща палка. Беше облечен в гащеризон и на лицето му имаше ухилена маска на Гай Фокс, от онези, които привържениците на антикапиталистическите движения обикновено носят.

Маската беше смущаваща, но все пак беше някакъв знак за това с какви хора вероятно си има работа. Ако бяха се поинтересували с какво се занимава тя, което най-вероятно бяха проучили добре, щяха да знаят, че тя подкрепя много каузи, които не противоречат на техните идеи. Определено не беше техен враг. Беше избрана само защото са разчитали, че нейната фирма ще плати откуп. Не беше сложно да се досетиш. Когато икономиката стигне до отчайващи спадове, средствата, които хората използват, често са отчаяни. Дано да има начин да разберат, че тя оценява високо борбата им. При други обстоятелства със сигурност щеше да има възможност да даде своя принос за каузата им.

Сега обаче това нямаше значение. Тя беше техен пленник. И докато изпечената бизнес дама в нея искаше да види ще може ли да ги уговори да я пуснат, нещо в очите на човека зад маската събуди инстинкта й за самосъхранение и й подсказа, че засега е най-добре да си държи езика зад зъбите и да му се подчинява.

Онзи й даде знак с ръка, облечена в ръкавица, да излезе навън. Тя изпълни заповедта.

В ъглите на помещението бяха разхвърляни други светещи палки, от които вътре цареше призрачен сумрак. Трудно й беше да определи къде е попаднала. Мястото беше мръсно, очевидно индустриална постройка, изградена от тухли и бетон.

Щом главата й се подаде над отвора, той сграбчи кичур от гъстата й кестенява коса, изви го и дръпна с такава сила, че тя буквално чу как скалпът й се откъсна от черепа. Извика и мъжът я удари през лицето със светещата палка.

После залепи главата й за пода, след което плъзна някакъв предмет под брадичката й. Трудно й беше да определи какво е това, докато не усети пръстите му да ровят под косата й и да затварят закопчалка. Беше й сложил яка. Защо? Дали не се опитваше да я унижи още повече? Дали нямаше да снима клип, който да изпрати с искането за откуп? Хиляди въпроси жужаха в ума й, но тя не смееше да зададе нито един от тях. Мястото, където беше ударил лицето й, още гореше. Нямаше намерение да предизвика отново гнева на мъжа. Засега предпочете да запази въпросите за себе си. Който и да беше този човек, за него това беше работа.

Вътре в сандъка тя можеше да се размърда, но сега, с яката на шията, той я изтегли навън и стегна ръцете й зад гърба с белезници. Поне краката й бяха свободни. Това повдигна нови въпроси, кой от кой по-ужасяващи, ето защо се опита да ги изтика назад в съзнанието си. Много скоро щеше да разбере намеренията му.

След дългото време, прекарано в сандъка, ставите й се бяха вдървили. Трудно й беше да пристъпва дори, това ядоса мъжа с маската на Гай Фокс и той буквално я повлече към отсрещната стена на помещението, където бе забита халка, от която висеше не много дълга верига.

Мъжът закачи металната й яка за края на веригата. Нямаше начин да се освободи, особено с извитите зад гърба ръце. Можеше само да пристъпва леко встрани. Все пак й беше приятно, че е отново на крак, а не прегъната в онзи тесен метален сандък.

Онзи отстъпи няколко крачки и я огледа преценяващо. Бавно протегна ръце напред и започна да прави гимнастика. Сетне приклекна няколко пъти и й даде знак да го последва. Подкани я да се раздвижи. Защо? Да не би да смяташе да я пусне да си върви? Твърде хубаво беше, за да е истина, но вместо да прогони мисълта от съзнанието си, тя се вкопчи в нея. Ще ме пуснат! — повтаряше си отново и отново.

По едно време, сякаш доволен от резултата, той спря и извади от джоба си портативно дигитално записващо устройство. Протегна го напред, за да може тя да го види добре, и го включи.

Разнесе се малко драматичен мъжки глас, който, като произнасяше отчетливо всяка дума, каза: „Моля повторете след мен: Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита“.

Бетси нямаше представа каква откачена игра играеше този тук. Мълчанието й явно го ядоса. Върна записа, тикна устройството в лицето й и отново го пусна.

„Моля, повторете след мен — произнесе отново гласът: — Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита.“

Тя съвсем естествено беше изплашена и мозъкът й не работеше много адекватно.

— Сали Фишър кесийката изпусна — запелтечи.

Мъжът с маската протегна свободната си ръка и я перна през лицето. Върна отново записа в началото и го поднесе пред устата й за пореден път.

„Моля повторете след мен — започна гласът: — Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита.“

Усети кръв в устата си. Ударите на мъжа я изплашиха. Сега вече знаеше какво бе онова тревожно проблясване в погледа му, което видя. Той беше убиец и ако преценеше, че трябва да отнеме живота й, щеше да го направи без никакво колебание.

Нека този път успея да го кажа, моля те, Боже, нека да успея. Искам само да си отида. Само да си отида у дома.

— Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита — произнесе тя, спазвайки дори скоростта на диктора. Мъжът с маската й даде знак с ръка да го повтори отново.

Тя се подчини и този път с повече увереност издекламира:

— Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита.

Мъжът с маската пъхна записващото устройство в джоба на гащеризона си, протегна облечените си в ръкавици ръце и изръкопляска бавно. Приглушеният шум отекна в студеното помещение.

Стоеше там и я съзерцаваше почти одобрително. Вдигна лявата си ръка и я отпусна леко върху рамото й.

Тутакси в съзнанието й се оформи мисълта: Опитва се да ми вдъхне кураж, ще ме пусне да си вървя. В следващия миг обаче ръката му се дръпна рязко и отнесе блузата й.