Брад Тор
Тайният орден (27)

Глава 26

Бил Уайс изпрати Харват вкъщи с купчина книги. На две от тях му поръча да обърне специално внимание — „Създанието от Джекил Айланд“ и „Икономика в един урок“.

Книгата за Джекил Айланд, посветена изцяло на скритите зад Федералния резерв тайни, беше толкова дебела, че ставаше за подпиране на вратата. За щастие авторът препоръчваше на читателя да не я чете от кора до кора и да пропуска онова, което не го интересува. Харват хареса книгата и ако имаше време, щеше да я проучи от начало до край. Но се задоволи да последва съвета на автора и да прегледа резюметата в края на всяка глава, а сетне да се задълбочи в онези, които го интересуваха най-много.

„Икономика в един урок“ беше съвсем тънка. Също като „Създанието от Джекил Айланд“ тя беше добре написана и лесна за четене. Беше стигнал до средата, преди да е изпил първата чаша кафе. Тъничкото томче беше привлякло погледа му още в началото, защото авторът беше същият Хенри Хазлит, чиито думи за икономиката бяха написани на табелката, намерена на шията на Клер Маркорт. Харват дълбаеше в книгата не само с надеждата да разбере склонностите на убиеца или убийците, но и защото беше много интересна и можеше да научи страшно много.

Макар да не бе заспал до късно след полунощ, той се събуди в пет часа отпочинал и с желанието да излезе да потича. След шест километра почувства болка в илиотибиалната връзка. Беше занемарил упражненията по разтягане и сега тялото му го наказваше.

Насили се да достигне стълба, маркиращ седемте километра пробег, а после се обърна и пое към вкъщи. Беше облачно утро с висока влажност, която подсказваше, че по някое време през деня ще завали. Добре, че беше излязъл да потича сега. Имаше време да прехвърли мислено какво ли не, най-вече за сегашния случай. Отбеляза си наум да се обади след закуска на Бил Уайс, за да види докъде е стигнал.

Като се прибра, взе душ, избръсна се, а когато Стареца позвъни, телевизорът в кухнята беше включен и Харват си приготвяше закуската.

— Трябва да заминеш за Бостън — нареди Стареца направо, без да му каже „Добро утро“ дори.

Харват намали телевизора.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Има втора жертва.

— Кой?

— Хърман Пенинг. Бостън. Искам да си там колкото е възможно по-скоро. Луис каза, че можеш да ползваш самолета на Резерва. Държи го в готовност.

Харват погледна часовника си.

— Ще бъда на входа след петнайсет минути.

— Нека са пет. Искам да си там, докато следите са още горещи и бостънската полиция не е успяла да ги замете. Ще ти пратя имейл по телефона с всичко, което знам. Ще го четеш в самолета.

Харват хвърли почти суровите яйца в боклука и изтича горе, за да се облече. Щом щеше да лети с частен самолет, нямаше нужда да се притеснява, че е въоръжен, затова запаса пистолета и взе няколко допълнителни пълнителя. Грабна ножа си, фенерчето, пластмасови белезници, клетъчния телефон, зарядното устройство и малък дигитален фотоапарат; всичко това нареди на леглото.

Разгледа нахвърляните вещи, докато набързо завързваше връзката си, и помисли, че сигурно е забравил куп неща, за които ще съжалява после, но нямаше време. Трябваше да тръгва.

Извади от гардероба шлифера си „Скот Вест“, натъпка снаряжението в безбройните му джобове, а после взе чантата с дрехи за един ден, която винаги държеше в готовност, и пое към вратата.

Трафикът по Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей беше по-лек от обикновено. Харват бе сигурен, че ако беше излязъл от вкъщи миг по-късно, щеше да се озове в задръстване, а не да препуска към летище „Рейгън“. Понякога му се щеше да вярва, че някъде там горе някой го пази. После, на шест километра от летището, дъждът се изсипа като из ведро и движението сякаш замря.

Реши да рискува и въпреки виещите клаксони и издигнатите сякаш за поздрав средни пръсти на пиковия час се качи на банкета. В опит да се представи за официално лице в своя шевролет „Тахо“, той продължи да свети с фаровете. Никой не му обръщаше внимание. Чуваше как наоколо хората натискат клаксоните, а когато погледна в огледалото за обратно виждане, видя дълъг боен строй от леви ръце с издаден среден пръст, протегнати през прозорците на редица коли. Хубаво беше поне това, че никой не забелязваше нито него, нито какви ги върши, докато премина. С други думи, нямаше друг нахалник, минал преди него на банкета, който да го засече.

Светът, за съжаление, беше пълен с хора, които вярваха, че правилата не се отнасят за тях. Тук всеки си мислеше, че има право да върши каквото си иска и Харват беше сигурен, че поне неколцина, закъсняващи за полета си от летище „Рейгън“, също са опитали маневрата по банкета. Още по-сигурен беше, че транспортно средство, движещо се бързо към летището в разрез с пътните правила, представлява заплаха от гледна точка на закона.

Харват остана на банкета колкото можа, а после, след поредния оперетен пирует от клаксони и средни пръсти, си проправи път обратно в пълзящия поток на трафика и премина в дясното платно, за да излезе напред. Паркира пред „Обслужване на бизнес авиацията“, чекира се и бе отведен навън до свръхзвуковия „Еъриън“. Екипажът го чакаше строен в подножието на стълбата и той с прискърбие установи, че стюардесата не е Натали, макар че това навярно бе скрит добър знак.

Екипажът, както може да се очаква при такъв скъп частен самолет, беше съставен от изключителни професионалисти. Харват, стараейки се да бъде възможно най-учтив, ги помоли да оставят формалностите и да излетят по най-бързия начин. Трябваше да бъде на мястото „вчера“. Разбраха го добре.

Тъй като проверката преди полета беше извършена, а от кулата за управление на въздушното движение бяха обещали да ги преместят начело на списъка, щом са готови, Харват беше помолен да заеме мястото си и да закопчае предпазния колан, което и направи. След по-малко от петнайсет минути вече бяха във въздуха.

Полетът до летище „Логън“ в Бостън беше по-бърз от полетите на совалките, с които бе летял от столицата. Едва се бяха издигнали и полетели над Атлантическия океан, преминаха над Ню Йорк и започнаха да се снишават, за да се приземят. Стюардесата се извини, че не може да му предложи друго освен кафе и понички. На нея също не бяха отпуснали време и не беше успяла да се обади на фирмата за кетъринг, обслужваща летището.

Харват й каза да не се безпокои. Макар да не бе запален по поничките, кафето му хареса и беше доволен, че стомахът му не е съвсем празен. Докато преглеждаше текста на информацията, която му беше изпратил на телефона Стареца, Ана, стюардесата, му доля чашата с кафе.

Когато лъскавият свръхзвуков самолет се приземи на летище „Логън“, Харват беше готов за действие, както на всяко местопрестъпление. Карлтън му беше написал, че пътуването до града е вече уредено. Вероятно някой, може би не толкова привлекателен колкото Слоун Ашби, щеше да го посрещне в „Обслужване на бизнес авиацията“ и да го откара.

След като отвориха главната врата на кабината и спуснаха стълбата, стюардесата отново се извини за липсата на закуска. Предложи му няколко понички за из път, ако желае, но той се усмихна.

— Не, благодаря.

Щом стъпи на пистата, забеляза гладко избръснат мъж в морскосин костюм до обикновен седан, който говореше по клетъчния си телефон. Това трябва да е шофьорът ми.

Когато пътникът му приближи, човекът махна телефона от ухото си за миг и попита:

— Харват?

Харват кимна и мъжът приключи разговора си. Плъзна телефона в джоба и подаде ръка.

— Аз съм специален агент Монтгомъри. Бостънското бюро.

— Късметлията — отбеляза Харват, докато подаваше ръка. — Благодаря, че дойдохте да ме вземете.

— Няма проблем. Бездруго бях тръгнал на работа. Освен това за пръв път ми се случва да използвам сирена и запалени фарове в Бостън. Искате ли да се отбием някъде, преди да тръгнем?

— По-добре да потегляме — поклати глава Харват.

Монтгомъри хвърли чантата му в багажника и щом Харват се настани на пътническото място и закопча предпазния колан, пусна фаровете и сирената и изхвръкна от летището в посока центъра на града.