Брад Тор
Тайният орден (54)

Глава 53

Обаждането от Мънро Луис се оказа конферентен разговор с него и Уилям Джейкъбсън.

Луис държеше да чуе общи впечатления за развоя на случая и защо не са стигнали до някакви следи, но Джейкъбсън го въртя на шиш, докато не научи и най-малките подробности. Искаха да са готови за медийния вихър, който знаеха, че всеки миг ще ги помете.

Най-сетне Луис примирено попита:

— Засега няма искания за откуп, нали?

— Не — отговори Харват. — И не мисля, че ще има. Не и докато инициаторът не се изплаши от публичността.

Луис познаваше Резерва по-добре от всички други. Беше се издигнал до този пост, посвещавайки живота си на тази организация. Нямаше семейство, нямаше и някой достатъчно близък, за да държи на него. Човек можеше да го открие там и денем, и нощем, та дори в уикендите. Знаеше, че за мнозина той е студен и затворен в себе си човек. Винаги когато се опитваше да бъде по-дружелюбен, отстрани изглеждаше някак неестествено. Председателят Сойър беше първият, който се заинтересува по-сериозно от него. Беше станал негов ментор и инициатор на издигането му до поста, който заемаше сега. Бе доверил много тайни на Луис и внезапната му смърт предизвика силен шок. Наложи се Луис да хване бързо юздите не само заради Резерва, но и заради собствената си кариера. Нищо от това не беше лесно и пътят, който бяха поели, бе осеян с рисковани стъпки.

— Според вас има ли шанс тези хора да се стреснат? — попита Джейкъбсън. — След всичко, което извършиха?

— Не зная.

— Какви са шансовете според вас да бъдат заловени?

— Ако трябва да съм честен — започна Харват, знаейки чудесно, че Стареца ще го убие за това, което се кани да каже, — не мисля, че шансовете са много големи. Освен ако не направим някакъв пробив. Това е, на което разчиташ в подобни ситуации.

— Прав сте — съгласи се Луис. — Трябва да продължаваме да вярваме. Ще направим всичко възможно за разрешаването на тази криза.

— Доколкото знаем, последните двама са все още живи.

— Джон и Бетси.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да ги открия.

— Моля ви, господин Харват. И моля ви, дръжте ни в течение за всичко, което се случва.

— Непременно.

Най-сетне разговорът бе прекратен и Харват отиде в банята за един душ, преоблече се и щом слезе във фоайето, си взе още едно кафе. Хотелът се намираше на около три километра от Шрьодер Плаза номер едно и полицейското управление. Улиците вече гъмжаха от коли и хора и няколко души пред входа чакаха за такси, ето защо той реши да тръгне пеша. Чистият въздух и времето насаме с мислите му щяха да му се отразят добре.

Нямаше представа как да стигне до някакви конкретни указания при толкова малко предварителна информация. Беше в този случай от по-малко от четирийсет и осем часа, а се случиха толкова много събития. Никога не беше вярвал в съвършеното престъпление. Няма такова нещо. Престъпниците винаги оставят някаква следа.

Смяташе, че дори отпечатъците, които откриха са безполезни. Убиецът беше като призрак. И което беше по-лошо, Харват непрекъснато се чувстваше изпратен за зелен хайвер. Дори не беше в отбранителна позиция, при която да отбива атаки. Все едно го бяха пуснали в тъмна стая със завързани очи с поне петдесетина души, които държат тояги. Знаеш, че ще те ударят, но нямаш никаква представа откъде ще дойде следващият удар.

Докато крачеше, се опитваше да подреди мислите си и фактите по случая. Председателят на федералния резерв бе починал от инфаркт преди седмица. Ден след това петимата най-сериозни кандидати за неговия пост бяха отвлечени. Това се случи в неделя, а ето че вече беше сряда. Междувременно една жена, Клер Маркорт, и един от мъжете, Хърман Пенинг, бяха брутално убити.

Макар да знаеха приблизителното време през деня и местата, откъдето бе минал убиецът, нито полицията, нито ФБР бяха успели да открият лицето му на някоя от камерите. Сякаш те не бяха способни да запечатат лицето му — все едно беше вампир, чието отражение не може да бъде уловено от огледало. Който и да беше този човек, беше невероятно опитен.

За пореден път мислите на Харват се насочиха към Бил Уайс и твърдението му, че човекът, когото издирват, е много добре подготвен, и то най-вероятно от ЦРУ. Със сигурност не действаше сам, но самата идея, че служители на Управлението са в състояние да подготвят подобни операции, беше нещо, което Харват все още трудно можеше да преглътне. Ясно, че не бяха един и двама, но бяха успели да ги убедят, че подобни убийства са оправдани. Това на него му беше достатъчно, защото, ако някога стигне до тях, щеше да знае как да се държи.

Когато пристигна в полицейското управление, Кордеро вече беше в кабинета си горе.

— Това току-що пристигна — посрещна го тя и му подаде полицейския бюлетин за последните двама изчезнали.

Харват го прочете и й върна листа.

— Очаквало се е някой от тях да оглави Федералния резерв, нали? — попита следователката.

— Как се сети? — попита той.

— Ако не ми беше разказал за Клер Маркорт, можеше и да не се досетя. Но когато ти свърза икономическото й образование, със специалност „Банково дело“, и смъртта на председателя на Резерва, се поразрових в интернет и прочетох какво пише за Джекил Айлънд. Лесно се досетих за какво става дума.

— Не съм ти разказвал за Джекил Айланд.

— Не, каза само остров край бреговете на Джорджия. Един от агентите на ФБР спомена името му тази сутрин. Можеше да ми кажеш, че става дума за Резерва.

— Знам и съжалявам, но изпълнявам заповеди. — Той погледна часовника си. — Ще успеят ли да включат в новините тази сутрин бюлетина за Ренър и Мичъл?

— Със сигурност. Каква смяташ да е следващата ни стъпка?

— Освен да се отбия отново в онази черква и да запаля свещ, има само едно нещо, което ми идва на ум.

— И какво е то?

От гърдите му се откъсна тежка въздишка.

— Да набележим всички исторически места в Бостън и да се опитаме да предположим къде ще е следващия му удар.