Брад Тор
Тайният орден (20)

Глава 19

Вашингтон, Окръг Колумбия

Стареца нахока Харват за ограничените му познания за Федералния резерв и неговите функции. Макар да се опита да го скрие, невежеството му пролича и по време на срещата с Мънро Луис. Не обичаше да се чувства глупав и не в свои води, но фактът си беше факт. Разговорът му с Бил Уайс беше съвсем друго нещо.

— Не искат да разбираш какви ги вършат — подхвана домакинът му. — Всичко нарочно е направено неясно и объркано. Показват истинска главоблъсканица от таблици и схеми, само и само да изплашат хората, и наистина успяват. Малцина са американците, които са наистина наясно.

Уайс беше истински енциклопедист и Харват започна да разбира защо Стареца искаше да се срещне с него.

— Защо толкова много хора са против Федералния резерв?

Уайс отпи от питието си, сякаш обмисляше откъде да започне.

— На първо място, изобщо не е федерален, а не е и никакъв резерв. Федералният резерв има общо с федералното толкова, колкото и „Федерал Експрес“. Това е група от могъщи банкери, станали причина за кризата в началото на двайсети век, породена, за да убеди американския народ, че държавата се нуждае от силна централна банка, за да се регулира икономиката и да могат затлъстелите котараци от Уолстрийт да стъпят отново на краката си. Това е един от най-успешните контраудари в историята.

— Явно не си техен привърженик.

— Придържам се само към фактите. Избират името Федерален резерв, за да хвърлят прах в очите на американците и да изглежда, че са част от управлението. Те не само не са част от управлението на страната, но дори не се и отчитат пред американския народ. Ние като граждани нямаме правата да изхвърлим когото и да било от тях, нито да им диктуваме как да действат. Работят в пълна тайна и никога не са имали цялостен одит. Изненадващото е, че от създаването на Резерва през 1913 година доларът е загубил деветдесет и шест процента от покупателната си стойност. Резервът определя лихвите и неговата политика наду огромни балони, които в крайна сметка се спукаха и предизвикаха драматични спадове в икономиката. Истината е, че откакто съществува Резервът, спадовете в Америка стават все по-продължителни и по-тежки.

— Защо тогава го държим? Не можем ли да се отървем от него? — попита Харват.

— Америка е ликвидирала две някогашни централни банки. Може да унищожи и тази, стига да иска.

— Там е работата. Американците трябва да го поискат. Нали?

— Именно, но повечето хора нямат представа какво представлява. Всъщност нека те попитам нещо. Колко добре познаваш протокола на американското знаме?

— Много добре — отговори Харват.

— Имаш ли право да закачиш друго знаме над него?

— Не, разбира се. Никога.

— Имаш ли банкнота в джоба си?

Харват кимна.

— Помниш ли какво пише най-отгоре? До „Съединени американски щати“?

Харват поклати глава.

— Извади банкнотата и погледни. Прочети ми.

Той извади банкноти от един долар, от пет и от двайсет долара. Дори и една от сто.

— На всичките най-отгоре пише „Федерален резерв“.

— Един чудесен пример за това как гледат на себе си от Федералния резерв — над правителството на Съединените щати. Банкнотите не се печатат дори от Департамента по финансите. Може да се печатат в сградата, но департаментът изобщо няма думата кога и колко да бъдат напечатани. А за да продължи играта на банкнотите стоят подписите и на ковчежника на Съединените щати, както и на секретаря на Департамента по финансите. Чрез контрола над нашата валута тази група от неизбрани от нас частни банкери доведоха страната до ръба на банкрута. Те не само емитират виртуално повече от сто и петнайсет милиона долара на час, за да покрият рискови заеми и сделки, извършени от техните приятелчета в банките, за които се знае, че са прекалено големи за да успеят, но и…

— Чакайте малко — прекъсна го Харват — сто и петнайсет милиона долара на час? Отпечатват толкова много пари всеки час?

— Не ги отпечатват, а ги емитират виртуално и депозират тези суми в сметките на банките, които на свой ред сключват договори за рискови заеми и инвестиции, защото все едно колко грешни са стъпките им, за тях няма никакви последствия. Точно за това е и създаден Резервът.

— В случай че толкова много пари се пускат в обращение — продължи да пита Харват, — това не означава ли, че парите, които имам в банковата си сметка, се обезценяват все повече и повече?

— Получаваш звездичка — похвали го Уайс. — Както вече споменах, откакто съществува Резервът, доларът е загубил деветдесет и шест процента от покупателната си стойност. Те налагат най-тежките и съсипващи данъци чрез контрола, който имат над монетарната ни система, и то само за да покрият неразумните вложения на своите колеги, все за сметка на данъкоплатците. Защото кой, мислиш, плаща накрая сметката?

— Ние.

— Именно. Нещо повече, Резервът контролира и размера на лихвите върху твоите пари, както и лихвите върху имотния ти кредит, върху кредита за колата ти и студентския ти кредит. С тези виртуални пари се купуват държавни облигации, та да може правителството да харчи, да харчи, да харчи и да затъваме все по-дълбоко и по-дълбоко в дългове. А дали Резервът купува облигациите директно от държавата? Не, естествено, че не. Това става чрез посреднически фирми от приятелския им кръг в Ню Йорк, така че фирмите да вземат огромни комисиони.

— Тези фирми ли са „затлъстелите котараци“ от Уолстрийт, чиито юзди държи Резервът? — не се сдържа Харват.

— Това е невероятна игра за фасада — кимна Уайс. — От особен интерес за вашия случай е, че някога Великобритания поискала да постави Колониите в зависимост от Банк ъф Ингланд. Този акт бил възприет като напълно неприличен и бил последната капка, довела до Войната за независимост.

Харват беше познавач на американската история, но за първи път чуваше този факт. И направо се изуми.

— Някои от бащите основатели, като Джеферсън например, били против централната банка — продължаваше Уайс, — докато други, като Алекзандър Хамилтън, не само подкрепяли, но и правели всичко възможно за осъществяването на този план. Целта била да се привлекат законодателите от Юга. Хамилтън дал съгласие Конгресът да се премести вън от Ню Йорк, на юг.

— И така се стига до столицата Вашингтон, окръг Колумбия?

— Бинго — рече Уайс. — И всичко за една централна банка.

— Споменахте, че две предходни централни банки са били ликвидирани. Как се оказахме с трета — Резервът?

— Въпреки яростната съпротива на Джеферсън срещу идеята за централна банка, като инструмент на спекула, манипулация и финансова корупция, президентът Джордж Вашингтон подписва документа за създаване на първата централна банка. След като след двайсет години срокът за работата й изтича, хората толкова не са съгласни с нейното съществуване, че Конгресът отказва да го продължи.

Президентът Джеймс Мадисън слага подписа си под документа за създаване на втората банка на САЩ, но щом Андрю Джаксън заема поста, отказва да поднови договора. Той в много отношения прилича на Томас Джеферсън и вижда в централната банка инструмент за корупция. В един момент икономиката се разлюлява и Джаксън предвидливо разпорежда всички федерални земи да бъдат продадени срещу злато и сребро. Много банки възприемат този механизъм и постигат резултати. За съжаление някои от банките така и не успяват да изплатят на клиентите си сумите, които някога са вложили. Това довежда до вълна от фалити в банковата сфера и в резултат се създава сериозен дисбаланс в икономиката. Едно от най-неприятните масови тегления на суми от банките довело до създаването на Федералния резерв.

Харват забеляза пренебрежителния тон на Уайс при споменаването на „теглене на суми от банките“.

— Това е измислената криза, за която споменахте, нали?

Уайс кимна и продължи:

— Чувал ли си за диалектиката на Хегел?

— Да, когато група хора създават проблем, съзнавайки добре как останалите ще реагират. Групата създава суматоха за решаване на проблема, подканя към действия за промяна. Щом масите са вече достатъчно изморени и отчаяни, те са готови да приемат някакво решение и то бива предложено от групата избрани. Хората се радват, че е намерен изход, че има план, и започват да настояват той да бъде приведен в действие. Така и не разбират, че са били манипулирани, че така не само не постигат желаната промяна, но се оказват въвлечени в още по-лоша схема от преди, само дето опаковката е различна. Точно това се случи с приемането на Резерва. Проблемът бил изфабрикуван от неколцина с власт, които стояли отстрани и чакали паникьосаните тълпи да ги помолят за решение. Щом молбите станали достатъчно гръмогласни, манипулаторите само курдисали машината, тя заработила и нещата били представени така, сякаш са нещо естествено.

— В този случай — продължаваше лекцията си Уайс — групата е от банкери от Ню Йорк, замислили да създадат трета централна банка, която ще им даде власт над банковата система. Скоро след настъпването на новата 1907 година в „Ню Йорк Таймс“ се появява статия от известния в банковите среди Пол Варбург, в която той заявява, че американците трябва да възстановят централната банка, ако искат да избегнат по-нататъшни масови тегления на суми. Един от партньорите на Варбург пък произнася реч в Търговската камара на Ню Йорк, в която предупреждава, че ако не се създаде централна банка, страната е заплашена от една от най-съкрушителните катастрофи в историята. Небесата ще се сринат. Остава им само да дадат и доказателство са всичко това. Идва ред на Дж. П. Морган. Масирани допълнителни залагания на фондовата борса довеждат почти до срив в пазара с ценни книжа на компанията „Юнайтед Копър“ — един от големите конкуренти на Дж. П. Морган. Страхотна паника обзема пазара — все едно цялата вода от морето се е събрала на единия бряг и всеки момент ще се превърне в гигантско цунами. Всички са единодушни, че искат промяната.

Банките на Ню Йорк от кръга на Дж. П. Морган и Варбург изтеглят активите си, стоковата търговия спада наполовина и третият по големина тръст на Ню Йорк е сринат. Паниката се разпространява и в другите части на страната, защото гражданите се втурват да теглят парите си от банките. Хората започват да крещят за помощ. В играта отново се включва Дж. П. Морган, който заявява, че ще даде свои средства, за да помогне на банковата система да се стабилизира. Призовавайки и други собственици на банки от Ню Йорк да се присъединят, някои от които участват в плана му, Морган като с магическа пръчка спира кървенето и постепенно тревогата утихва. На нейно място обаче идват призивите да се направи нещо, за да не се повтори отчайващата ситуация.

— Не позволявай една добра криза да отиде напразно, прав ли съм? — подхвърли Харват.

— Именно — усмихна се Уайс. — Хората обвиняват банкерите, а те — системата, и в резултат се чуват предложения за реформи. Конгресът реагира на мига и създава специална комисия. Като с магия за председател на комисията е избран сенаторът на Роуд Айлънд, който се оказва приятел на Морган и Варбург, а същевременно е набъркан сериозно в тютюневата и каучуковата индустрия. Името му е Нелсън Олдрич. Тъй като Съединените щати са една от малкото големи нации без централна банка, Олдрич решил, че неговата Национална комисия по монетарните въпроси е добре да проучи централните банки в Европа, ето защо той, заедно с целия си антураж, прекарал близо две години в обикаляне из Европа, което струвало на американските данъкоплатци триста хиляди долара.

— Излиза, че и тогава политиците са били мошеници — отбеляза Харват.

— Още по-лоши дори. След близо две години „изучаване“ и изхарчени над триста хиляди долара сенатор Олдрич и неговата група не представили нито един доклад за това какво са научили, нито предложили някакво решение за реформите в банковата система на Америка.

— Бил е изпечен мошеник.

— Не сме стигнали до най-отвратителната част — вдигна ръка Уайс.

— И по-лошо ли има?

— Много по-лошо. И мисля, че ще ти даде известна идея защо някой може да е толкова ядосан, че да иска да избие хората във Федералния резерв.