Брад Тор
Тайният орден (11)

Глава 10

Полицейската снимка бе запечатала ужасяваща картина на обезобразена и явно пребита до смърт жена. Лежеше върху подредени един до друг дънери, ушите й липсваха, през врата беше провесена табелка с някакъв знак.

— Това ли е Клер Маркорт? — попита Стареца с глас, изпълнен с жалост към младата жена.

Шефът по сигурността кимна важно.

— Тялото й беше намерено рано тази сутрин на Джекил Айлънд, на около четирийсет и пет минути от лятната й къща на Сий Айлънд, Джорджия.

— Как получихте копие от снимката? — попита Харват, докато я разглеждаше.

— Имаме известно влияние тук.

— Някаква представа защо са отрязали ушите й? — обади се Карлтън. — Да не е чула нещо, което не е трябвало?

— Доколкото знаем, знакът сочи точно в обратната посока. Някой май е решил, че не е слушала както трябва.

— Имате ли по-ясна снимка на табелката със знака на шията й?

Джейкъбсън извади друга снимка от папката си и я плъзна през масата. Харват я вдигна, а Стареца извади очила от горния си джоб. Още неуспял да ги сложи, той чу как Харват шумно издиша.

— Какво е това?

Харват подаде на шефа си увеличена снимка на знака върху табелката на шията на мъртвата. На него бяха нарисувани череп и кръстосани кости с корона над тях. Образът беше зацапан с кръв, като че ли кървящите пръсти на жертвата бяха минали през него. Карлтън прочете на глас изписаните отдолу думи:

— Дървото на свободата трябва да се подхранва от време на време с кръвта на патриоти и тираж. — Вдигна очи и добави: — Чувал съм това и преди. Кой го е казал?

— Томас Джеферсън — отвърна Харват.

— Точно така — потвърди шефът на сигурността. — Смятаме, че имаме работа с екстремистка група, насочила дейността си срещу Федералния резерв.

— Какво означават буквите отдолу? С.Н.С.?

— С.Н.С. е съкращение с множество значения — скорост на светлината например. Може да означава всичко.

Старецът смени тактиката и зададе друг въпрос:

— Доколкото е известно, госпожа Маркорт е била отвлечена от дома си, нали?

— Това разбрахме по думите на съпруга й. Да.

— Той има ли някакви подозрения, някаква идея кой би могъл да я отвлече и защо?

— Не — отвърна шефът по сигурността. — Той и трите им деца вече спели. Клер останала да допие виното си. Няма следи от нахлуване с взлом. Обичала да седи до късно край басейна. Предполагаме, че е била там, когато са я нападнали и отвлекли.

— Но защо да я отвеждат до Джекил Айлънд?

— Почти сигурни сме, че знаем защо. Джекил Айлънд е мястото, където е изготвен първоначално Законът за Федералния резерв — още през 1910 година на поредица от тежки заседания. Няма да го узнаете, ако слушате смахнатите привърженици на конспиративните теории. Според тях срещите са били само сборища в прослава на дявола с жертвоприношения на животни.

— Много лошо — каза Харват, усетил колко жизненоважен е този въпрос за шефа по сигурността.

— Дали заседанията са били секретни по един или друг начин? Естествено, че са били. Предвид деликатността на задачата им, нищо чудно да е било така. Ако аз бях техният директор по сигурността тогава, щях да ги посъветвам да направят точно това, което са направили, и да стоят колкото е възможно по-далеч от радиолокационните уреди. Пазим в тайна много от оперативните си дейности, защото се налага заради сигурността, но това само подстрекава лудите. Нямате представа какви огромни неприятности си имаме с тези хора. Не минава и ден, без да се сблъскаме с каша, забъркана от тях.

— Мога да си представя — увери го Стареца и добави следващ въпрос: — Имало ли е искания за откуп?

— Не сме сигурни — отвърна шефът по сигурността и плъзна друга снимка през масата. — Намерихме и това на местопрестъплението.

Беше снимка на отрязаните уши на Клер Маркорт, поставени от двете страни на чудновата бележка, на която се четеше: Настъпи утрешният ден, който лошите икономисти ни караха да пренебрегнем.

Харват сложи снимката на ушите с бележката до увеличената снимка на знака. Почеркът беше един и същ.

— Имате ли представа какво означава?

— Предполагам, някой не одобрява начина, по който Резервът третира икономиката. Това е само приблизителен цитат от един мъртъв икономист на име Хенри Хазлит.

Харват се усъмни, че е само цитат. Очевидно беше от съществено значение за онзи, който го беше написал. Сложи снимката на Клер Маркорт от местопрестъплението до другите две и попита:

— А местната полиция? Имат ли някакви улики, които да отведат някъде? Свидетели? Снимки от охранителни камери?

— Нищо — отвърна шефът по сигурността. — Който го е сторил, се е постарал да не остави следи.

И той не можеше да повярва, че е така. Доказателства винаги оставаха. Въпросът беше само дали си достатъчно добре обучен, за да ги откриеш. Харват разглежда внимателно снимките още няколко минути, след което отбеляза:

— Не съм съвсем сигурен защо сме тук. ФБР трябва вече да са проучили всичко.

Усети как Стареца настръхна до него, но му беше все едно. Въпросът трябваше да бъде зададен.

— Да — потвърди Луис. — ФБР вече се намесиха, но искаме да сме сигурни, че сме включили всички ресурси, с които разполагаме, за да предотвратим убийството на някой друг.

— Познавам доста хора в Бюрото — добави Джейкъбсън — и знам как работят там. Ако има надежда бързо да разрешим въпроса, трябва да разполагаме с човек, който познава системата, който — не знам как по-деликатно да го изразя… Който не се страхува да работи извън нея.

Харват не отговори. Остави думите на Джейкъбсън да отзвучат.

— А и ни трябва някой, който умее да мълчи — добави Луис.

Вече стигаме до същината на нещата, помисли си Харват.

— Необходимо е да разберете — продължи Луис, — че съществуват кръгове, построени в боен ред срещу Федералния резерв, които искат да изчезнем, и това не са само граждански формирования. Срещат се и членове на Конгреса. Със сигурност не са нито много мощни, нито добре организирани, но скандал от тази величина може да довее вятър в платната им, а не това искаме.

— Моите уважения, но как ще го скриете? Имате вече пет отвличания, едно, от които завършва с убийство.

— Правим всичко възможно да държим пресата настрана. Засега успяваме.

— Няма начин да продължи така — отвърна Харват.

— Помолихме семействата и правоохранителните органи за съдействие и до момента те ни подкрепят, но сега със смъртния случай нещата се променят — информира ги Джейкъбсън. — Имаме може би четирийсет и осем или най-много седемдесет и два часа, преди историята да се е разчула.

Луис кимна, а Джейкъбсън извади лист хартия от папката си и го плъзна към посетителите.

— Ето списък на липсващите кандидати.

И Харват, и Стареца се зачетоха в него.

Маркорт, Клер — Ню Йорк

Мичъл, Бетси — Сиатъл

Пенинг, Хърман — Бостън

Ренър, Джонатан — Сан Франциско

Уейлън, Питър — Чикаго

— За първи път чувам тези имена — призна Харват.

— Аз също — обади се Стареца. — Кои са те?

— Хора от частния сектор. Основно от средите на инвестиционното банкиране — обясни Луис. — Заради затрудненията, които търпи икономиката ни, и начина, по който ни сочат с пръст, мислехме да вземем за следващ председател или председателка човек извън Федералния резерв. Нещо като струя свеж въздух.

— Колко души знаеха, че те са начело на списъка с избрани? — погледна го Харват.

— Малцина от организацията.

— А извън нея?

— Самите кандидати и няколко репортери, следящи финансовата сфера, които излизаха с предположения кой би могъл да влезе в списъка, макар че доколкото ни е известно, никой от тях не е успял да се добере до нашите петима.

— Бюрото знае ли това?

— Всичко — потвърди Джейкъбсън. — Започнаха вече да разпитват всеки от нас, който е имал известен достъп до информацията. Първата ни цел е да намерим отвлечените и да сторим така, че похитителите да си получат заслуженото. Затова провеждаме тази среща с вас.

— Да си получат заслуженото? — повтори Харват. — Съжалявам, но според вас с какво точно се занимаваме ние?

— Обърнаха се към нас заради нашия опит в отвличанията и откупите — обясни Стареца и улови ръката на Харват над лакътя.

Харват знаеше, че богатите компании и частни лица често привличат специалисти по отвличания в подкрепа на усилията на ФБР.

— Много хора се занимават с отвличания и откупи — заяви той. — Защо точно ние?

— Защото — отговори Луис — искаме най-добрите, а препоръките за вас бяха получени от най-високо място.

— От кого?

— Мисля, че отговорът, който търсиш — поправи Стареца Харват, — е благодаря.

— Няма нищо — успокои го Луис. — Господин Харват, Стефани Гало е моя лична приятелка от много години. Тя беше близка и с председателя Сойър, преди да почине. Когато отвлякоха дъщеря й, докато бе доброволец в Афганистан, вие бяхте човекът, когото президентът лично й препоръча да наеме, за да прекоси червената линия и да й върне дъщерята, и вие сторихте точно това.

Харват добре помнеше случая. Талибаните бяха пленили Джулия, дъщерята на Гало, и я държаха като заложник, за да я разменят с много опасен член на „Ал Кайда“. Участието на Харват беше известно на малцина, още повече заради факта че той беше тайно препоръчан на семейство Гало от президента.

— Не обсъждаме нашите клиенти или нашите операции — отговори той.

— Което искрено уважавам — заяви Луис. — Както казах, трябва ни някой, който умее да пази тайна.

Стареца отново потупа Харват по ръката.

— Всичко е наред. Семейство Гало са информирани за срещата ни с господин Луис.

— И така да е — отвърна Харват. — Онова беше в Афганистан. Тук сме в Съединените щати. Правилата са различни, много различни. Не казвам, че не можем да помогнем, но без искане на откуп въпросът почти напълно попада в сферата на съобразяване със законовия ред. На екип по отвличанията и откупите не биха позволили да направи нещо повече.

— На ваше разположение ще бъдат предоставени всички наши ресурси — заяви Луис, — в това число и самолетът, който държим в готовност на летище „Рейгън“ с отпочинал екипаж.

Харват се чудеше как да отговори. Имаше още няколко въпроса, никой от които не беше уместно да зададе пред Луис и Джейкъбсън. Трябваше да разговаря със Стареца насаме. Но потенциалните клиенти не биха му дали такава възможност с охота.

— За съжаление не разполагаме с лукса да ви отпуснем време, за да обмислите въпроса — заяви Луис. — Още сега трябва да разбера дали сте в играта или не.

Преди Харват да успее да реагира, Рийд Карлтън отговори от името на двамата:

— В играта сме.