Брад Тор
Тайният орден (6)

Глава 5

Когато се събуди, в съзнанието на Харват първо изплува образът на Натали. Вероятно защото тя леко чукаше на вратата. С едно-единствено кацане да презаредят бяха взели разстоянието за по-малко от десет часа.

Харват се облече и се възползва от несесера с тоалетни принадлежности, който намери до умивалника. В салона Натали го чакаше с малък поднос с храна. Беше стигнал едва до половината, когато от високоговорителя долетя съобщението на капитана, че е време да се приготвят за кацане.

Важният пасажер бързо преглътна още няколко хапки и благодари на Натали, която сръчно разчисти. Той погледна през прозореца и с изненада забеляза, че слънцето е на почти същото място на небосклона, където го видя и при напускането на Кения. Изумително е наистина как пътуването назад през времевите зони, особено с толкова бърза машина, създава впечатлението, че денят изобщо не е напреднал.

Още по-изумителен беше фактът, че се готвеха да кацнат на националното летище „Рейгън“, а не на „Дълес“, където се приземяваха машините от международните полети. Единствените международни бизнес полети, които имаха право на тази привилегия, бяха от летища, където САЩ имаше митнически и гранични служби. Момбаса със сигурност не беше сред тях. Този, който бе уредил полета на Харват, положително имаше сериозни връзки някъде по високите етажи на властта.

Щом се приземиха и спряха, екипажът се събра, за да изпрати пасажера си. Харват им благодари и получи от втория пилот малка кутия.

— Сувенир от вашия полет — информира го той.

Харват надникна вътре и видя прекрасен макет на свръхзвуковия джет „Еъриън“ с всички подробности, дори и надписа на корпуса отвън.

— Много благодаря.

— Едва ли искате да забравите и това тук — усмихна му се Натали, подавайки несесера, който беше използвал.

За разлика от майка си, както и от многото жени, с които бе излизал, Харват не прибираше сапуните и шампоаните от хотелите, нито пък несесерите, които се полагаха на пътниците от първа класа. Не искаше обаче да засегне Натали, затова прие малкия й подарък с усмивка и благодарности. Можеше да го пусне в първото кошче за смет.

Премина митническия и паспортния контрол и се качи на специалната кола, която го чакаше, за да го отведе в службата, където да уреди останалите формалности, а оттам до „Обслужване на бизнес авиацията“, преди някой от „Карлтън Груп“ да го вземе за срещата му със Стареца във Вашингтон.

Пред „Обслужване на бизнес авиацията“ завари Слоун Ашби, едно от протежетата на своя шеф. С високите скули, тъмносивите очи и опънатата си назад в опашка коса, тя напомняше по-скоро на младата съпруга на провинциален банкер. Би било грешка обаче човек да си създава мнение за тази жена по външния й вид.

Слоун имаше не само превъзходен ум — бе завършила с пълен отличен Нортуестърн Юнивърсити с магистърска степен по математика и химия — но и голям талант в зимните спортове: фигурно пързаляне и сноуборд. Беше и страхотен оперативен работник.

Харват, който беше бивш състезател на Съединените щати по ски спускане, бе споделял с колегите си, че това, което най-много харесва у нея, е смелостта в спорта. Никой не му повярва. Всички предполагаха, че всъщност му допада сексапилът й. С други думи, дори хора, обучени да ценят другите по способностите им, ставаха жертва на привлекателния й външен вид.

Карлтън пък имаше съвсем други основания да я харесва. Освен заради несъмнените й възможности в спорта, той изпитваше огромно уважение и заради факта че въпреки доброто материално състояние на семейството й, тя бе настояла да плаща сама следването си и бе завършила блестящо Колежа за подготовка на офицери за резерва. Още при записването си бе настояла да бъде изпращана на места, където се водят военни действия. Имаше зад гърба си цели две мисии в Афганистан, ликвидирайки повече врагове от всички жени, взети заедно, по време на службата (а и от много от мъжете). Случи се обаче така, че без всякакво разрешение едно списание не само помести снимката й на корицата си, но публикува и обширен материал за нея. Това я превърна в обект на такова внимание, че се наложи да сложи край на кариерата си като професионален войник.

И талибаните, и „Ал Кайда“ предлагаха големи суми за главата й, затова от Департамента по отбраната й отказаха трета мисия. Без да губи време, тя кандидатства за място в групите в Ирак. Получи отказ и оттам.

В крайна сметка се установи във форт Браг в Северна Каролина, където започна работа в женския взвод „Делта“, известен още като Проект „Атина“. Независимо от младата си възраст, тя се оказа чудесен инструктор. Но всички знаеха, че талантът, а и сърцето й са в работата на оперативен работник. Слоун заявяваше на всеослушание, че ако не бяха наградите за главата й и медийната разгласа на нейните резултати по време на мисиите, тя все още щеше да коли и беси терористи. Не вярваше в политическата коректност, нито съчувстваше на командирите си, които се тревожеха за рисковете, на които би била изложена.

Неслучайно отношенията между Слоун Ашби и армията на Съединените щати бяха отношения на любов и омраза. От една страна, на военните им харесваше, че могат да се похвалят с една успяла, свръхпривлекателна и атлетична млада американка, ала в същото време им бе неприятно, че тя не спира да намеква и да подхвърля на всеослушание, че те нямат куража да я върнат на бойното поле.

Имаше си неприятности с хората от Департамента по отбраната, но пък много други във Вашингтон искрено й се възхищаваха. За голямо огорчение на висшестоящите Ашби бе желан гост на много частни партита, където биваха канени хора от висшите кръгове, с които тя свободно споделяше своите мисли. На такова събиране се запозна и с Рийд Карлтън.

Побъбриха повече от час са събитията в света, за политика и за военните. На следващия ден обядваха заедно и този път срещата им продължи цели три часа. До края на месеца Стареца бе успял да я омагьоса. Ашби бе освободена с почести и само четирийсет и осем часа по-късно бе наета в „Карлтън Груп“.

Обикновено не я изпращаха да посреща някого на летището, но този път обстоятелствата очевидно бяха извънредни и всеки даваше своята лепта. Въпреки славата си на особнячка, Ашби чудесно работеше в екип.

— Здравей, старче — поздрави тя.

Старче ли? Вярно, че бе прехвърлил четирийсетте, но все още нямаше нищо общо със старостта, още повече че и двамата работеха за истински възрастен мъж, какъвто беше Рийд Карлтън. Въпреки всичко Ашби не пропускаше случай да го закачи на тази тема. Харват не се чувстваше стар и въпреки това се дразнеше, когато тя се заяждаше така.

— Донесох ти нещо от Африка — рече той.

— Така ли? — изражението на Ашби изведнъж стана по-дружелюбно, почти детинско. — Какво?

— Ето това — показа й той средния пръст на едната си ръка.

Тя се засмя от сърце. В гласа й нямаше и нотка на гняв или обида. Умееше да оцени добрия майтап дори когато беше за нейна сметка. Подобно нещо не бе в състояние да засегне егото й. Самата тя имаше достатъчно добро чувство за хумор.

Имаше и око и ухо за интересни хора и ситуации. Човек се стъписваше от бързината, с която Ашби анализираше нещата и съобразяваше какво става. На Харват му беше неприятно да си признае, но тя вероятно беше по-бърза и по-умна от него.

— Поне ще имаш на какво да закачиш ето това тук — отбеляза Слоун, пресегна се през прозореца на колата си и измъкна обвит в калъф костюм.

— Откъде го взе? — попита той и пристъпи напред.

— Мисля, че е задигнат от някой сутеньор или от говорител по телевизията, който съобщава прогнозата за времето.

— Много смешно — отбеляза Харват с крива усмивка и протегна ръка да поеме закачалката. — Как влезе в дома ми?

Тя вдигна десния си крак и силно ритна напред.

— Използвах „шперца“ си „Маноло“ номер шест.

Дръзко. Харват харесваше дързостта. Почти толкова, колкото и стюардесите от „Скандинавските авиолинии“ с шалче около врата. Но само почти. Освен че Слоун Ашби беше твърде млада за него, тя беше и колега. Нещо повече, Рийд Карлтън, който очевидно й бе дал ключа и кода за алармата на дома му, беше пределно ясен, че очаква от Харват да поддържа строго професионални отношения с нея. Някой ден тя щеше да направи невероятни неща за тяхната агенция, може би по-велики, отколкото бе направила за собствената си държава. С Божията помощ щеше да докладва на Харват. Карлтън не искаше усложняване на отношенията им да попречи по някакъв начин на работата.

— Ако щом се прибера — отбеляза Харват, докато поемаше закачалката, — открия, че плочите ми на „Кул енд дъ Генг“ липсват, ще стане голям скандал.

— Никой не се е доближавал дори до скъпоценния ти фонограф, деденце — бавно и високо произнесе тя, все едно говореше на човек с отслабващ слух. — Не се тревожи. Всичко си е на място. Твоите „Кул енд дъ Генг“ ще са си там, щом автобусът те върне у дома след бингото.

Беше ред на Харват да се засмее. Слоун Ашби бе наистина остроумна и човек рядко можеше да я хване натясно. Напомняше му много за самия него на нейната възраст — вироглав и уверен в себе си. И въпреки всичко той с радост общуваше с нея. Заради категоричното настояване на Стареца да не се забърква с Ашби, Харват гледаше на нея като на по-малка сестра и се държеше подобаващо.

— Заповядай — подаде й той кутийката с макета на свръхзвуковия джет „Еъриън“, — наистина ти нося малък подарък.

Слоун вдигна капака и вдигна вежди от изненада.

— Охо! Гледай ти. Знаеш какво харесват жените. Чудя се как някоя не те е пипнала досега.

— Не че е нямало опити — отвърна Харват, пъхна несесера под мишница с усмивка и се насочи към сервизните помещения на „Обслужване на бизнес авиацията“, за да си вземе душ и да се преоблече.