Брад Тор
Тайният орден (35)

Глава 34

Бостън, Масачузетс

Търпението не беше сред добродетелите на Харват, но тренировката при тюлените го бе дисциплинирала до голяма степен. Бе извървял дългия път от хлапе, което иска всичко да се случи сега, в момента, до разсъдлив, преценяващ риска, фокусиран в целта на мисията млад мъж, който бе в състояние да стои скрит на възможно най-тясното място или да лежи с дни почти неподвижно, докато не настъпи най-подходящият момент. Нито едно от тези неща не беше лесно, да не говорим, че на моменти бе дори мъчително, но той се бе научил да поставя мисията над собствените си преживявания и това отбеляза важен момент в израстването му. Никога в живота си не се бе чувствал толкова горд, както когато стана морски тюлен на Съединените щати.

Още при първата мисия стана ясно защо инструкторите в школата бяха толкова строги с него и останалите курсисти. Когато те спуснат далеч зад фронтовата линия на врага, нещата едно след друго започват да се объркват, апаратурата и съоръженията едно след друго отказват да работят, а ти знаеш, че трябва да завършиш мисията. Провалът не е вариант. И както тюлените обичаха да казват, лесен е само вчерашният ден.

В този момент Харват не можеше да прави нищо друго, освен да чака. Кордеро бе изпратила гривната в лабораторията по криминалистика за отпечатъци с молба да й съобщят резултатите при първа възможност. Колегите й разбираха, че тя преследва възможен сериен убиец и бяха обещали веднага да се заемат.

Междувременно патрулни полицаи и агенти от ФБР кръстосваха надлъж и шир центъра на града, включително района около сградата на Дървото на свободата и гробището „Гренъри“. На друга група бе възложено да прегледа всички записи от камери, до които успяха да се доберат, от последните четирийсет и осем часа, включително от камерите на летището, на гарата и автогарата.

Маркорт беше убита в нощта, в която бе отвлечена. Съдейки по начина, по който бяха отрязани ушите й, както и тези на Кели Дейвис, Харват бе убеден, че извършителят е един и същ. Все беше успял по някакъв начин да пропътува разстоянието от Джорджия до Бостън.

С описанието, което Британи беше дала на мъжа, нападнал я на гробището, както и това, което Агнес даде на клиента на Кели Дейвис, Харват се надяваше, че ще попаднат на нещо — или от записите на камерите, или от хора, които ще си спомнят да са го срещнали.

Трябваше да се признае, че от полицията в Бостън, както и от ФБР успяха да прикрият подробностите около убийството на Пенинг, за което Харват беше искрено благодарен. Нищо повече от това, че млада жена от Южен Бостън е намерена в река Чарлс, не излезе в пресата. Предполагаше се убийство.

Еднообразието във всекидневието на едно полицейско управление дойде в повече на Харват. Един от инспекторите отскочи до „Потбели“ за обяд, но това беше преди часове. Имаше нужда да излезе навън, да се разходи, да подиша чист въздух.

Започваше да вали, но това не го смущаваше. Няколко пресечки след управлението телефонът му иззвъня и като видя, че номерът е скрит, реши, че може да е Кордеро с новини от лабораторията. Оказа се Бил Уайс от Вашингтон.

— Какво шуми така около теб? — попита той.

— Тук вали — отвърна Харват, — а аз съм на улицата. Почакай секунда. Наблизо има вход, ще се скрия в него. Сега би трябвало да е по-добре — рече той вече на по-тихо място.

— Направих някои проучвания след снощното ти посещение и мисля, че попаднах на нещо интересно. Кога ще наминеш към мен?

— Не мога да кажа. В момента съм в Бостън.

— Какво правиш там?

— Дълга история. Кажи ми твоите новини първо.

В ухото му прозвуча шум от прелистване на страници, сякаш Уайс ровеше в записките си.

— Нали ти бях споменал, че когато постъпих на работа в Управлението, заварих да се провеждат някои много интересни програми? — рече той най-накрая.

— Спомням си.

— Говореше се, че една от тях върви успоредно на моята. Наместо да използват оперативни работници, които да обучат как да станат по-добри убийци, те подбираха убийци, които обучаваха в оперативни умения.

В първия миг Харват не повярва на ушите си.

— Като психопати например, така ли?

— Психопати, социопати, с две думи — антисоциални типове. В програмата можеха да се намерят хора от целия спектър на психологическите дисфункции.

— И защо?

— Трябваха им стабилни оперативни работници, които биха убивали без колебание, без вътрешна съпротива, които няма да се разкайват, нито ще имат морални скрупули. Управлението се нуждаеше от скалпел, който никога няма да затъпее от прекалена употреба. С две думи, опитваха се да създадат съвършения убиец.

— С тези откачалки ли се занимаваха през 60-те години? — доста объркан попита Харват.

— Само през 60-те ли? Хвърлят милиони долари в бездънни ями още от 50-те с надеждата да изкоренят чрез медикаменти или по хирургичен път моралните скрупули на хората. Едва благодарение на успеха на проекта за човешкия геном и огромния скок на науката за невроните през 2000-та и след това, Управлението напипа своя път напред.

— Като прибавим и потоците пари, които се наляха в разузнаването след единайсети септември — допълни Харват, — предполагам, че ще могат да финансират почти всяка откачена програма, която им хрумне.

— Точно така. Милиони безотчетни се вливат от неясен източник, без контрол от Конгреса. Единственото оправдание е да се направи Америка „по-безопасно място“.

— Много неща можеш да накичиш на това коледно дърво.

— Не ме разбирай погрешно. Имаше десетки чудесни програми, които Управлението провеждаше. За съжаление често имаше и не толкова чудесни.

Харват се замисли за Клер Маркорт и всичко, което сега се случваше в Бостън.

— Програмата, за която говориш, има ли си име? — попита той.

— Кодовото й название беше „Клуб на плувците“. Носеха се слухове, че било измислено заради стремежа на Управлението да провери колко дълбок ще се окаже психологическият вир за тези кандидати. Първоначално започнали да използват щатски институции за душевноболни, но после осъзнали, че им е нужна много по-мащабна мрежа. Създадоха една от първите софтуерни компании за електронен медицински регистър, която даваше достъп до здравна информация за хората, но и това не им се видя достатъчно. Не можеха да монополизират електронната медицинска индустрия, затова просто проникнаха в базата данни на застрахователните компании, на психиатричните заведения и на психологическите практики, на центровете по наркомании и рехабилитационните им институции, дори и в тези на отделенията за ядрено-магнитен резонанс. Попаднаха на страхотен източник на информация, но най-сериозен удар направиха, като проникнаха в базите данни на военните чрез подставена консултантска организация, занимаваща се не само с лабилни кандидати за постъпване в армията, но и със служители, които в резултат на престоя си там бяха с разбити нерви и вече се налагаше да бъдат уволнени.

„Канадска ливада“ — прелетя през съзнанието на Харват определението на Британи, „като в армията“. Стисна телефона по-здраво.

— Искаш да кажеш, че ветерани, които се нуждаят от консултации със специалист, нарочно не ги получават, така ли?

— Напротив, ако надникнеш в регистрите на тези програми, ще видиш, че там изобилства от консултации. Проблемът е, че в същото време текат оценки за това вписваш ли се в „Клуба на плувците“.

Харват не беше сигурен дали е чул добре.

— Излиза, че е възможно Управлението да стои зад атаките срещу Резерва.

— Защо не? В Управлението може да има много бюрократи, но там работят и достатъчен брой американци, на които не им е безразлична съдбата на държавата им.

Харват пет пари не даваше за бюрократите в разузнавателните служби и познаваше стотици изключителни патриоти, които всеки ден рискуваха живота си, защото обичаха Съединените щати. Но да избиваш невинни хора само защото не си съгласен с действията на Федералния резерв? Това му се струваше безумство.

Ами ако Уайс се окажеше прав? Ако елементи вътре в Управлението стояха зад атаките към Резерва?

— Спомена, че това са слухове. Може ли данните ти да се потвърдят? Легитимен ли е „Клубът на плувците“? Програмата действаща ли е?

— До миналата година — да. Действала е, макар и в сянка. Новият директор на Управлението обаче не я харесвал твърде. Освен всичко друго, сериозно се опасявал, че изтече ли информация за нея, може да има пагубно влияние върху авторитета на ЦРУ, ето защо предпочел да я закрие. Екипите или били прехвърлени към други проекти, или направо били освободени — съобщи Уайс.

— Ти как стигна до всичко това?

— Обадих се тук-там, но всички ме насочваха към един мой стар колега Джеймс Гейдж. Има магистратура по философия и работеше по моя проект известно време, преди да го преместят. Рядко се срещахме след това, но знаеш ли къде е бил прехвърлен?

— Към „Клуба на плувците“ — предположи Харват.

— Точно така. Освободиха го оттам и той беше доста сърдит тогава. На моменти говори повече, отколкото трябва, но между стари приятели това често се случва, знаеш как е.

Харват беше много предпазлив при споделянето на класифицирана информация, но имаше за какво да помисли след чутото от Уайс. Мнозина се разприказваха от време на време. Не виждаше защо учените и изследователите да са по-различни от останалите хора. Старите приятели, особено онези, които имаха някои общи тайни, наистина споделяха.

— Джим попълни някои липси в информацията ми — продължаваше Уайс. — За онова, което премълча, лесно се досетих. За някои неща разбрах само по израза на лицето му. Мълчанието му по определени въпроси ми даде купища сведения.

— Я чакай малко, ти лично ли се срещна с него? — попита Харват.

— Разбира се. Защо не?

— Видя ли ви някой? Знае ли някой друг, че си се виждал с него?

Уайс усети, че нещо не е съвсем наред.

— Не, никой не ни видя. И никой не знае за срещата ни. Нещо те тревожи обаче. Какво има? Какво става там при теб?

— Нашият убиец отново се прояви снощи — отвърна Харват. — Два пъти.