Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Тайният орден

Преводач: Теодора Давидова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-263-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7995

История

  1. — Добавяне

Глава 51

Бостън, Масачузетс

Очертаваше се дълъг ден и Харват нямаше намерение да се налива с полицейското кафе, ето защо Кордеро го заведе в кафене „Витория“ на Хановер Стрийт. Беше сред първите кафенета в Бостън, прочули се с истинското си италианско кафе, но поради ранния час не беше още отворено. Все пак се виждаха признаци на раздвижване вътре и Кордеро го увери, че няма да си тръгнат с празни ръце. Тя почука на стъклената витрина с ключа на колата и успя да привлече вниманието на възрастния мъж, който се движеше в дъното на помещението.

Човекът вдигна глава и когато я разпозна, се усмихна широко, отключи вратата и ги пусна вътре.

— Прелестната Лара. Толкова се радвам да те видя — приветства ги той.

— Прелестната Лара, а? — едва чуто прошепна Харват.

— Идвала съм и преди един-два пъти.

— И какво мога да направя за вас, полицаи? — попита мъжът, след като застана от вътрешната страна на плота.

— Той не е точно… — понечи да обясни Кордеро, но реши, че е излишно, и продължи: — Какво имате готово за навън?

С покрития с ламарини таван, старомодните машини за еспресо, старите кафемелачки и черно-белите фотографии по стените, това бе едно от най-очарователните кафенета, в които Харват бе влизал. Ако обстановката и човекът, който ги посрещна, можеха да бъдат гаранция, предчувстваше, че ще пие много добро кафе.

— Имаш ли нещо против да поръчам за двама ни? — попита Кордеро.

Харват кимна в знак на съгласие. Докато приготвяше поръчката им, мъжът попита какво се е случило на няколко пресечки от заведението му на Гардън Корт. Трябваше да се признае, че Кордеро дълго разказва, без да му даде някаква съществена информация, а той остана с впечатлението, че е бил в центъра на събитията благодарение на връзките си с важен следовател от отдел „Убийства“ на бостънската полиция.

Когато кафето и сметката бяха готови, мъжът й каза да изчака малко и пъхна няколко сладкиша в хартиена кесийка, която й подаде.

— Нямаше нужда — опита се да го спре тя.

— За вашия партньор.

Харват понечи да го спре с ръка, но човекът уточни:

— Другият партньор. Италианецът.

— Имате предвид Сал? — усмихна се Кордеро.

— Той хапва само малки дечица — вмъкна уж между другото Харват.

Жената до него поклати глава и извади десетдоларова банкнота.

— Сигурна съм, че ще се зарадва. Колко ви дължа?

— Нищо. От заведението. Безплатно.

— Бяхте достатъчно мил да отворите заради нас. Много ви благодаря, но не бива да взимаме нищо безплатно. Не е редно.

Човекът не знаеше какво да отговори. Най-сетне след кратка въздишка каза:

— Добре, осем долара.

Кордеро му подаде банкнотата и го помоли да задържи рестото. Мъжът ги изпрати до вратата и заключи след тях.

— Благодаря за кафето — обади се Харват след малко.

— Няма защо.

— Малко съм разочарован все пак.

— Та ти дори не си го опитал.

— Вчера ме заведе на закуска — усмихна се той, — където бостънският удушвач е погубил своята последна жертва, а днес в обикновено кафене.

— Ти си мислиш, че е обикновено — поклати тя глава с доза укор. — Излиза, че все пак не си такъв голям експерт по история на Бостън. Но този път става дума за нещо наистина жестоко.

— Знаех си — възкликна Харват, докато сваляше капачката на чашата с кафе. — Вас, полицаите от „Убийства“, жестокостите ви привличат както пламък — нощната пеперуда.

— Уверявам те, тук бяхме заради кафето. Но има ужасна история, свързана със сградата на кафенето.

— Аз съм възрастен човек — рече той и се извърна да огледа тухлената сграда. — Каква е историята?

— Предупредих те. Сам я пожела.

— Поемам цялата отговорност.

— Знаеш ли какво е ферма за бебета?

Беше чувал термина, но предчувстваше, че този път става дума за нещо различно.

— Не — отвърна той, — не мисля, че знам какво е.

— През деветнайсети век жените, които забременявали, без да имат брак, но искали да избегнат скандала, често оставяли децата в така наречената „ферма за бебета“. Там имало кърмачки, които известно време кърмели децата или направо ги осиновявали, стига цената да е добра.

— Предполагам, в този случай не става дума за това.

— В края на деветнайсети век точно тук имало такава ферма за бебета. Жената, която я управлявала, се наричала госпожа Елуд и малтретирала жестоко децата, дори убила няколко от тях.

Харват сбърчи чело. Самата мисъл едно бебе да бъде отделено от майка си беше достатъчно неприятна, но да бъде малтретирано или дори убито от хората, на които е поверено, от това стомахът му направо се сви. В неговата стойностна система нямаше нищо по-отвратително от това да изтезаваш дете или животно.

— Тогавашните собственици на кафенето отворили бар за пури и се носели слухове, че бил обитаван от духове. Завели там някои изследователи на паранормалното, които открили в мазето отвратителна спринцовка, която според мнозина привличала духовете. Щом била изнесена от помещението, шумовете престанали да се чуват.

— Вярваш ли в тези приказки? — попита Харват и отпи от чашата си.

— Говориш за духовете и привиденията ли? Не знам. Била съм свидетел на ужасяващи местопрестъпления, в последните два дни включително. Мога да разбера защо някои души не могат да преминат от другата страна. Мисля си дори, че ако бъда убита, ще бъда страшно ядосана и ще остана тук, докато случаят не бъде разрешен. Но аз съм си инат по рождение. А ти?

— Ако някой се опита да ме пречука, случаят няма да остане неразрешен, защото ще отведа човека с мен в отвъдното.

— Решителен мъж, а? — отбеляза тя.

— Не. Просто съм упорит.

Кордеро се усмихна и предложи да тръгват. По едно време подхвърли с усмивка:

— Питам се…

— Какво?

— Какво ли ще си мислят хората след сто години, когато минават покрай местопрестъпленията, върху които работим сега.

Добър въпрос.

— Надявам се да си казват, че случаите са били заплетени, но ние с теб сме ги разрешили бързо и сме успели да предотвратим следващото убийство.

— Съгласна съм — въздъхна тя и вече до колата, погледна часовника си. — Ще ти кажа какво трябва да направим.