Брад Тор
Тайният орден (28)

Глава 27

Въпреки натоварения сутрешен трафик най-сетне успяха да стигнат до целта — Вашингтон Стрийт 360.

Харват се огледа и не се изненада, че бяха вдигнали тялото. Множество страховити снимки, направени от минувачите, вече бяха качени в интернет. Странно защо, любителите фотографи не бяха хванали огромната метална табела, вградена в червените тухли на фасадата на сградата, за да напомня колко значима е тя.

Известна като сградата на Дървото на свободата, тя бележеше мястото на прочутия бряст, на който в знак на протест през 1765 година бе окачено чучело на Андрю Оливър, назначен от лудия крал Джордж да събира дължимите данъци по Закона за тактовите марки от американските колонии, привлякло много голяма тълпа — първата по рода си, опълчила се срещу краля. Смяташе се, че това е знаменателен момент, довел до Войната за независимост, а хората, провесили чучелото на Оливър, наричаха себе си Синове на свободата. Харват изобщо не се учуди, че са избрали тъкмо това място за следващото символично убийство.

Главният вход беше блокиран от патрул от Бостънското полицейско управление. Докато Харват вземаше чантата си от колата, Монтгомъри тръгна към полицая, показа му картата на ФБР и му поръча да пусне Харват. Младият служител от ФБР вече му беше обяснил, че работи по друг случай и е тук само в качеството на шофьор.

Харват му благодари, че го е докарал.

— Четвърти етаж — махна с ръка патрулът, давайки му знак да влиза.

Харват се изкачи горе с асансьора и попадна в обичайната суетня на трескава дейност. Оперативни работници, униформени полицаи, инспектори, агенти на ФБР, всички късо подстригани, но докато агентите на ФБР бяха спретнати и със стегнати фигури, полицаите, също като колегите си от всички други градове, бяха в разнообразна физическа кондиция.

Патрулът долу се беше обадил по радиостанцията на контролиращия вътрешния периметър на местопрестъплението и му бе съобщил да пусне Харват. Офицерът го насочи към дъното на коридора, където двама оперативни работници, които вероятно бяха фотографирали вече всичко, започваха да разглобяват твърде странно съоръжение. Виждаха се старомодни дървени макари, куки и дълго, очевидно конопено въже.

— Може ли да изчакате няколко секунди, моля, колеги — обърна се Харват към оперативните. — Бих искал да разгледам всички тези неща.

— Точно това му трябваше на разследването — подметна с насмешка един полицай, — поредният федерален.

— Ти получаваш ли нещо за извънреден труд? — попита другият.

Очевидно между Бостънското полицейско управление и ФБР не цареше голяма любов. И нищо чудно. Бостънският отдел „Убийства“ имаше отлични детективи, но като цяло способността им да разрешават случаите на убийство даваше ужасни резултати, и то за съжаление от дълъг период от време. При множество случаи се беше налагало да идва ФБР и да разчиства на сляпо. Това беше източник на тревога за града и полицаите работеха упорито да обърнат нещата. Все пак нямаше извинение за отношението към Харват.

— Аз не вземам извънредните ви — отговори той — Всъщност на драго сърце бих препоръчал и на двама ви постоянна почивка.

— Ти пък кой си, по дяволите? — сопна се първият полицай.

— Уайът Ърп — отвърна Харват, като го стрелна убийствено с очи да не се занася с него, което накара онзи да клекне. — Защо вие двамата не си вземете по чаша кафе и да си починете? — добави и се усмихна. — Ще ми отнеме само няколко минути.

— Нямам нищо против, приятел — подхвърли сприхавият, остави това, над което работеше, изправи се и даде знак на партньора си да го последва.

Харват се зарадва, че ще разполага с няколко минути, за да огледа на спокойствие. Отдръпна се назад и разгледа цялото съоръжение парче по парче.

От инженерна гледна точка то беше истинско изобретение. Всичко беше сглобено пред счупения прозорец. Въжетата и макарите бяха провесени от тръбите на противопожарната пръскачка и служеха да балансират полирана дебела дъска, поставена върху нещо като опорна точка. Дъската всъщност се състоеше от три съединени един с друг елемента, явно за да се улесни пренасянето. Отстрани бяха пробити дупки, през които бе прокарано въжето.

В началото Харват помисли, че водата идва от спукана тръба на пръскачката. Но защо само подът бе мокър? По никакви други повърхности — нито по бюрата, шкафовете с класьори, нито по первазите на прозорците, имаше влага.

Оглеждайки се, той отново забеляза големия пластмасов промишлен контейнер за боклук с колела. Първоначално не му обърна особено внимание, като си мислеше, че принадлежи на хората от чистотата или нещо такова. Сега обаче интересът му се изостри.

Взе фенерчето и освети вътрешността. Стените бяха влажни, а на дъното се виждаше локвичка вода. Забеляза и още нещо.

Прибра обратно фенерчето в джоба си и се наведе да разучи контейнера отвън. Намери това, което търсеше, до самото дъно. Изглежда контейнерът е бил напълнен с вода, но някой бе пробил отвор до дъното, за да й позволи да изтече. Но защо?

Харват се изправи, отиде до дъската и разгледа всичко отново. Тогава се сети. Убиецът или убийците си бяха отишли много преди Хърман Пенинг да издъхне.

Сега всичко си дойде на мястото и онова, което в началото му се бе сторило изобретателност, придоби размера на гениалност.

Шейсетгодишният мъж е бил поставен в примка, сетне сложен на дъската, която бе функционирала като улей. В един момент улеят се беше наклонил напред и земното притегляне бе изхвърлило бащата на две деца и дядо на четири през прозореца. Мъжът бе паднал, но вратът му се беше прекършил чак когато бе стигнал буквално до края на въжето.

Съдейки по размера на контейнера за смет и количеството вода, което може да се побере в него, съдът явно бе служил като часовников механизъм. Закрепен към дъската, беше действал като противотежест и я бе задържал в хоризонтално положение, докато теглото й е било по-голямо от това на жертвата. Щом съотношението се бе променило, гравитацията си беше казала думата.

След като направи по няколко снимки на всичко, Харват взе стол, за да разгледа по-добре макарите. Бяха минали едва няколко секунди, когато чу, че някой се изкашля зад него.

Обърна се и видя мъж и жена със значки на коланите и ръце опасно близо до оръжието им.

— Агент Уайът Ърп, нали? — попита жената. — Аз съм инспектор Ани Оукли, а това е моят партньор Бъфало Бил. Защо не слезете долу? Бихме желали да поговорим.