Брад Тор
Тайният орден (49)

Глава 48

Миризмата на изгоряла гума е по-неприятна дори от онази, която се носи след камион с горещ, готов за наливане асфалт. Димът бе оставил черни ивици по фасадата на сградата, над входа и там където пожарникарите бяха счупили прозорците.

Вътре човек можеше да проследи пътя на същия този дим по тавана и горните части на стените до самата баня. Ако нямаше нещо изключително важно и интересно, което се налагаше да види, Харват реши да отложи влизането си там за по-нататък. Това, което го интересуваше най-много, беше жертвата в дневната.

Партньорът на Кордеро ги очакваше — самодоволен, както обикновено, свеж като краставичка, с вчесана коса, избръснат и с лъснати обувки. Едва ли и той бе успял да се наспи.

— Предвиждането ти, че следващото убийство ще се случи във Форт Хил, не се сбъдна — беше първата му реплика.

— Не започвай, Сал — обади се Кордеро.

— Защо не оставиш мозъка си да си почине, Сал — подхвърли Харват и го отмина бързо.

Кордеро го последва в дневната и тихо попита:

— Не може ли да си го спестим?

— Без да видим трупа, как бихме могли да градим каквато и да е теория?

Тя го изгледа за миг й премести поглед към партньора си във фоайето.

— Знаеш за какво говоря.

— Ще се постарая — обеща Харват и пристъпи към металния сандък. С всяка следваща стъпка усещаше и друга миризма.

— На какво мирише? — попита Кордеро, която очевидно също я беше доловила.

— На бор — отвърна той.

— Като препарата за почистване на дървени плоскости ли?

Харват само кимна и се загледа в няколко птичи пера на пода.

— Боров катран.

— И защо, по дяволите… — започна тя, но замлъкна при вида на обезобразеното тяло в сандъка.

Харват стоеше до нея и също гледаше трупа. Няколко секунди и двамата мълчаха.

— Колонистите използвали боровия катран, за да импрегнират дървения материал на корабите и въжетата. Влизал в употреба и когато искали да накажат и унижат някого публично, при което върху него посипвали перушина.

Колкото и да бе свикнал със смъртта и убийствата, дори за него гледката беше мъчителна.

— Мислиш ли, че от това е умрял? Или защото главата му е била приклещена за дъното на сандъка, който после са напълнили с катран? — попита Кордеро и докосна с пръсти стената на сандъка. — Още е топъл.

Харват намери за излишно да го докосва. Прие думите й за верни. Повече го заинтересува написаното с червена боя на обратната страна на капака. Над черепа с костите и короната пишеше: Как онова, което върши тиранинът, променя обикновеното значение на думите! И отново отдолу се виждаше съкращението: С.Н.С.

— Имаш ли някаква представа какво може да означава тази фраза? — попита следователката.

Той не знаеше какъв е историческият контекст, но беше наясно защо е използван от убиеца. Бил Уайс беше споменал нещо от сорта на това, че от Резерва съвсем целенасочено са скрили много информация, за да отклонят общественото внимание. Беше готов дори да се обзаложи. А кой я беше произнесъл — нямаше и най-малка представа.

— Сам Адамс — обади се зад гърба им Сал. Държеше в ръката си смартфона си и прочете от екрана: — В писмо до Джон Питс от двайсет и първи януари 1776 година.

Кордеро не можеше да прецени дали Харват се готви да пусне поредна язвителна забележка и реши да държи разговора във фокуса на събитията.

— Известно ли ни е нещо за жертвата?

Харват знаеше кой е човекът, но реши да не го споделя с никого другиго освен с нея, а щеше да го направи, когато са насаме.

— В момента — обади се партньорът — нищо. Засега е Джон Доу, с неизвестна самоличност. Ще видим дали криминалистите ще успеят да отделят някакви отпечатъци. Ако нямаме нищо в базата данни за него, ще се наложи да пробваме със зъбния статус или реконструкция на лицето.

— А за пожара? — обади се Харват. — Знаем ли нещо?

— Отиди да питаш пожарникарите.

Те се върнаха отново в банята. Харват беше сигурен, че Сал вече е хвърлил поглед на предварителните данни и нищо не му пречи да ги сподели с тях, но си замълча — бе обещал на Кордеро да си държи езика зад зъбите.

Отправи се към банята, но малко преди прага спря. Вонята беше непоносима.

— Какво имате, момчета? — попита той.

— Ти пък кой си? — попита един от следователите.

— Емили Дикинсън — троснато процеди той, смятайки, че това е единственото име, което ще накара човека да млъкне. — Кажете какво открихте?

Партньорът на първия вдигна пластмасово пликче с обгорял, почти стопен предмет, който наподобяваше електрическа запалка.

— Съвсем просто е. Таймер и запалка. Оставено е върху гумата, залята предварително с бензин или керосин. Единодушни сме, че е искал да се вдигне много дим, а не да подпали сградата.

— Смятате ли, че ще успеете да проследите тези части?

— Възможно е, но са много обикновени. Могат да бъдат намерени навсякъде. На твое място бих спрял да задържам дъха си.

Харват правеше точно това и наистина имаше нужда от глътка чист въздух. Прекоси апартамента и махна с ръка на Кордеро да го последва.

Вече навън, напълни няколко пъти дробовете си.

— Добре ли си?

— Да, но не мога да търпя тази миризма.

— Отвратителна е — сбърчи тя нос. — Защо ме повика?

— Мисля, че знам кой е убитият.

— Така ли? Как разбра? Огромна част от лицето му беше размазана, а и беше покрита с перушина.

— Това е Питър Уейлън от Чикаго. В досието, което имам за него, го описват като висок около метър и шейсет. Другият изчезнал — Ренър, е над метър и осемдесет. Не можеш да натикаш толкова висок мъж в този сандък, освен ако не го срежеш на две. Кажи на патолозите да търсят белези по коленете на жертвата, щом почистят катрана и перата. Уейлън е бил скиор. Чупил е и двете си колена и е претърпял операции. Белезите би трябвало ясно да се виждат.

— Ще им предам.

— Това значи, че остават само още двама.

Кордеро кимна.

— Как мислиш, дали убиецът смята да ги ликвидира тук в Бостън?

Подпрян на една от полицейските коли на тротоара, Харват се опита да помисли трезво.

— Честно казано, не знам — въздъхна той.

— Уейлън е отвлечен в Чикаго, нали?

— Да.

— Щом убиецът е успял да докара него тук, какво пречи да направи същото и с останалите?

Въпроса си го биваше, без оглед на факта, че и петимата изчезнали кандидати са били отвлечени в една и съща нощ, което предполагаше различни групи. Една от тях вероятно бе транспортирала Уейлън от Чикаго до Бостън. Дали и другите бяха тук? Всичко е възможно.

— Няма да се изненадам, ако са вече тук — сподели Харват.

— Едно убийство в Джорджия и две убийства, за съжаление, в Бостън. Май би се обзаложил, че са тук.

— Какво предлагаш?

— Първо — кафе — отговори Кордеро.

— А после?

— После ще се помъчим да предположим къде убиецът държи останалите двама, преди да успее да удари.