Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Тайният орден

Преводач: Теодора Давидова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-263-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7995

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Феърфакс, Вирджиния

Райън придружи Макгий до фермата, за да прибере колата си. Щеше й се на път за вкъщи да се отбие в магазина за продукти, но биологичният й часовник още не се беше приспособил към промяната във времевите зони. Сега мечтаеше единствено да облече халата си, да си налее чаша вино, да се изтегне на канапето и да се приспи с една хубава книга.

Естествено, не каза нищо от това на Макгий. Той никога не спеше и дори обичаше да се шегува, че това е една от неговите слабости. Ето защо подхвърли, че се прибира направо у дома, за да състави поне началото на някакъв план за бъдещи действия. Да застане на старта. Идеята се хареса на Макгий.

Зави към жилищния комплекс и паркира колата на своето място пред сградата, където живееше. Пощата щеше да почака до утре. Изкачи стъпалата до втория етаж, където се помещаваше двустайното й жилище, и по коридора стигна до своята врата. Щом прекрачи прага, хвърли ключовете в купа на плота в кухнята. Денят беше дълъг и тя въздъхна с облекчение, че най-сетне е у дома.

За правителствен чиновник, който рядко си стои вкъщи, бе обзавела с вкус малкото си жилище. Сама го боядиса и пак сама постави гипсовите ръбове на тавана и праговете на пода. По стените висяха в рамки илюстрации в паспарту, изрязани от стар учебник по ботаника, който бе открила на битпазара. Всичко тук бе добре обмислено и съвсем не скъпо. Единствената й сериозна инвестиция беше стереоуредбата, инсталирана около скъпа въртяща се маса, върху която бе наредила колекцията си от плочи с блусове, достойна за всеки музикален музей. Събираше ги от студентка.

Включи уредбата, избра една дългосвиреща плоча на Нина Симон, извади я от обложката и я постави на диска. Сетне спусна вилката с иглата отгоре.

В главата й се оформи дилема от типа „яйцето или кокошката“ — първо да си облече халата или да си налее вино. Спечели виното. Влезе в кухнята и извади бутилка „Уан Хоуп“.

Нина Симон вече започваше „Блу Прелюд“, когато Райън отвори чекмеджето, където държеше любим свой сувенир от Франция — тирбушон с дървена резбована дръжка с формата на виеща се змия — Лайол. Много от френските келнери използваха такива. Кутията беше там, но — празна. Тирбушонът липсваше.

Провери и в другите чекмеджета. Последния път бе изпила повече чаши вино от обикновено и нищо чудно неволно да го бе оставила някъде другаде. Това не беше типично за нея. Винаги оставяше нещата на мястото им, но беше отсъствала дълго и сега не помнеше къде може да го е прибрала.

Най-сетне се отказа и извади комбинирания туристически нож от чантата си за дълъг път с предмети от първа необходимост.

Отвори бутилката, намери малко сирене и крекери и занесе всичко до ниската масичка в дневната. Наля си пълна чаша с вино и отиде да се преоблече.

Върна се с последния трилър на Нелсън Демил, изключи мобилния си телефон и се намести на канапето.

След две чаши и девет глави клепачите й натежаха. Лидия остави книгата на масичката и реши да затвори очи само за секунди, но преди да отзвучат последните ноти на „Солитер“, вече беше заспала.

 

 

Бам, бам, бам! Изстрели? Съвсем наблизо. Тя почти скочи от канапето от оглушителните звуци. Какво, по дяволите, става?

Райън се мъчеше да изтръска паяжините от сънената си глава, когато ударите закънтяха отново. Някой чука на вратата.

— Идвам! — извика тя с надеждата онзи да я чуе и да спре да блъска, за да не събуди съседите. Кой може да е?

Притегна колана на халата си и погледна през шпионката. Млада блондинка някъде около двайсетте стоеше отвън и пристъпваше от крак на крак. Тъкмо вдигна юмрук да удари отново, и Райън отключи врата и отвори, преди момичето да успее да я докосне.

— Не знам кого търсите — скастри я Райън, — но сте сбъркали апартамента.

Момичето остана замаяно за миг, сякаш се чудеше какво да каже, после се съвзе и попита:

— Вие ли карате нисан алтима?

— Мамка му! Какво се е случило?

— Не съм виновна — рече момичето и бързо добави: — И приятелят ми не е виновен. Някой ни засече.

— Как ви засече? За какво говорите? И коя сте вие, какво се е случило с колата ми?

— Казвам се Криси — усмихна се блондинката с леко пиянска усмивка, примесена с изражение на очакване, сякаш самото споменаване на името й би трябвало да произведе фурор или поне овации. — Живея в съседната сграда.

Протегна ръка, която Райън се направи, че не вижда. Придърпа реверите на халата си напред, огледа коридора на стълбището и отново се обърна към непознатата.

— Какво се е случило с колата ми?

— Както казах, не бяхме виновни.

— Това вече го чух, Криси. Приятелят ти ли удари колата ми? Пострадала ли е?

Криси направи опит да покаже с леко раздалечени палец и показалец, че вредите са малки, но изведнъж се оказа, че й е малко трудно да пази равновесие. Момичето беше пийнало и на Райън не й се мислеше какво е станало с колата й.

Грабна ключовете от купата в кухнята, нахлузи чехлите, които стояха до външната врата, и подкани момичето.

— Да вървим да погледнем.

— Добре — изломоти Криси, все едно я бяха поканили да обиколи магазините. — Да ти покажа ли къде е?

— Не — сряза я Райън. — Помня къде паркирах.

— Нали не си забравила, че обеща да не се ядосваш? — подхвърли Криси, докато крачеха към стълбите.

Не беше обещавала такова нещо, но нямаше смисъл да спори. Момичето видимо беше пияно.

Прекосиха паркинга и се насочиха към нисана на Райън. Задният десен панел беше смазан. Перпендикулярно над него се беше забил друг, но бял панел, с назъбена броня, която трябва да беше от вана на приятеля на Криси. Само това й липсваше точно сега.

Докато Райън приближаваше колата си, за да разгледа по-добре пораженията, приятелят излезе от вана.

— Това вашата кола ли е? — попита той. Изглеждаше далеч по-трезвен от момичето. За Райън това трябваше да послужи като предупреждение, но мисълта за пострадалата кола, добавена към яда от други подобни случки с младите обитатели на жилищния им комплекс, притъпиха иначе тренираното й чувство за предпазливост.

Фаровете на вана светеха право в мястото на сблъсъка. Поправката щеше да й струва поне хиляда долара, а съдейки по вида на тия двамата, те заедно нямаха и сто. Най-вероятно нямаха и застраховка. С всяка следваща секунда гневът на Райън нарастваше.

— Как стана? — попита тя, долавяйки с периферното си зрение, че младежът приближава от лявата й страна, докато тя се навеждаше да разгледа по-добре изкривения панел. — Имаш ли представа колко ще струва ремонта? Искам да видя веднага шофьорската ти книжка и картата за застраховка.

Дясната ръка на момчето, което вече бе на крачка от Райън, не излизаше от десния му джоб.

Едва сега тя различи очертанията на електрошоковия тазер под плата. Главата патрон бе свалена, което означаваше, че той не иска да остави миниатюрни следи от изгаряния, които биха могли да послужат като доказателство. Означаваше също, че не се боеше да я доближи и да притисне устройството в тялото й и да пусне тока.

Човекът или беше много добър в близък бой, или нямаше представа с кого си има работа. Райън не изчака да настъпи яснота.

Завъртя се на палеца на левия си крак, стрелна се към нападателя си и замахна с лявата ръка. Удари с нея китката на младежа и от удара тазера излетя встрани. Ритна го в чатала и присвивайки се от болка, той отстъпи няколко крачки.

Без да чака младежът да възстанови равновесието си, тя изсипа върху него градушка от удари с юмрук и лакът. Всичко стана толкова бързо, че той успяваше само да се прикрива.

Годините тренировка си казваха думата. Лидия удряше сръчно и системно, все едно дишаше. Пропусна обаче да направи нещо важно — да се огледа.

Ако го беше направила, щеше да види, че Криси я приближава в гръб. Щеше да отметне рязко глава назад и да смаже носа на момичето. Можеше и да го просне в безсъзнание. Или поне да го замае. Поне щеше да спечели няколко безценни секунди и да му попречи да приближи достатъчно, да притисне своя тазер до шията й и да натисне спусъка.