Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Тайният орден

Преводач: Теодора Давидова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-263-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7995

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Щом видя, че предупредителните светлини на вана за заден ход се включват, Боб Макгий разбра, че ще го разкрият. Нямаше да успее да върне назад джипа си достатъчно бързо, камо ли да обърне и да намери прикритие. Натисна педала на газта до дъно и даде напред.

От силата на удара ванът отхвръкна леко напред, след което се плъзна странично. Преди хората вътре да разберат какво става, Макгий беше изскочил навън, насочил 45-калибровия си пистолет 1911, и тичаше към кабината на вана.

Точно за три секунди стигна до жената зад волана и мъжа до нея, които вече насочваха оръжията си към него. Голяма грешка.

Макгий стреля — улучи единия в гърдите, а другия в главата. Двата откоса един след друг отекнаха в гористата местност като гръмотевици.

Смени пълнителя, потърси по-добро прикритие и се провикна:

— Лидия! Чуваш ли ме? Лидия!

Никакъв отговор. С предпазливи стъпки приближи задната врата на вана, улови дръжката и отвори.

Видя я все така овързана в единия край на купето. Свали качулката и разви тиксото колкото можеше по-нежно.

— Как си? — попита той и извади ножа си, за да освободи ръцете й.

Райън загърна халата си, докато Макгий й помагаше да седне.

— Добре съм — отвърна тя и доразлепи остатъците от лепкавата лента от китките си. — Какво стана? Мъртви ли са?

— Да. И двамата.

— Как ме откри?

— Изпратиха екип и в моята къща. Добре че ставам на всеки два часа да пишкам, иначе и мен щяха да ме хванат. Опитах се да ти звънна.

— Имах нужда от сън и изключих телефона си.

— Не ми вдигна и по най-бързия възможен начин тръгнах към теб. Пристигнах в момента, в който те товареха във вана.

— Защо не направи нещо?

— Трябваше да се уверя, че нямат охрана или някакъв друг вид подсигуровка — протегна ръце Макгий.

— Защо не ги подгони, за да ги избуташ от пътя?

— Не можех да рискувам да преобърна колата им. Нещо ми подсказваше, че може да са забравили да ти сложат предпазния колан. Слушай, свърших си работата. Те са мъртви, а ние с теб сме живи.

Прав беше.

— Но кои, по дяволите, може да са?

Макгий вдигна показалец в знак, че се връща веднага. Слезе от купето за товарене и отиде до кабината. Увери се, че и двамата вътре са мъртви, и започна да претърсва. Върна се при Лидия с черна чанта, която пусна на пода и отвори.

— Два „Хеклер и Кох“ МР5, два глока 19, няколко тазера, тиксо, пет-шест бутилки вода, клетъчен телефон, който най-вероятно е с предплатени минути и със сигурност доникъде няма да ни отведе. Носят муниции за една малка латиноамериканска армия.

— И никакви документи?

— Никакви.

— Значи са професионалисти.

„Бръсначът на Окам“ — най-простото обяснение обикновено е най-вярно. Бяха посетили и двамата. До днешния ден нямаше нищо, което тя и Макгий да са вършили заедно, заради което някой да иска да ги ликвидира. Всичко се промени, откакто тя се противопостави на Дъркин. Не беше просто съвпадение. Тази история спокойно можеше да му бъде пришита. Чувстваше го.

— Видя ли някакви книги?

— Книги ли?

— От онези с меките корици.

— Сега като каза… — подхвърли Макгий и се върна в кабината при убитите.

Райън го чу как отвори врата на колата отпред.

— Дъркин обича да ги използва за шифър — провикна се тя достатъчно високо, за да я чуе. — Преводи от френски са му любимите, като Русо например.

Макгий се върна и пусна в краката й една доста овехтяла книга.

— Балзак.

— Мамка му! Значи е Дъркин.

— Или…

— Или какво?

— Или е нещо много по-голямо от това, което ние с теб си мислим. Според мен и Джонсън е в тази игра.

— Директорът на националното разузнаване? Шегуваш се. Мислех, че му имаш доверие.

— В този момент нямам доверие на никого другиго освен на теб. И вероятно така ще бъде, докато не стигнем до дъното на тази история.

Райън отлепи и последното парче тиксо от ръката си и примигна от болка.

— Защо тогава ме докараха чак тук?

— Добро място за изхвърляне на труп или дори два. Докато следвах вана, видях, че дадоха сигнал с фаровете, но не видях да им отговарят. Почакаха известно време и вероятно или са се изплашили, или са решили да минат към план Б.

— На кого, мислиш, са сигнализирали?

— Нямам представа. Може би на екипа, който дойде в моето жилище.

— Тези при теб имаха ли оръжие? — попита Райън. — Или тазер?

— И двете. Защо?

— Ако искаха да ни ликвидират, щяха да го направят веднага. Защо им е да използват първо тазер за мокра поръчка?

— По много причини.

— Не — категорична беше Райън. — Това има някаква връзка с йорданците. Няма друга причина да подгонят и двама ни. А аз разказах на Дъркин абсолютно всичко. Той знае цялата информация.

— Ами ако е искал да разбере на кого още си я разказала?

— Можеше да ме попита. Виж, единствената причина Дъркин да иска да ме заловят жива е, че е решил да ме ликвидират някъде другаде, извън жилището ми. Очевидно не е искал да умра сама на пусто място, което обяснява защо са погнали и теб.

— Спомена ли пред Дъркин, че смяташ да се срещнеш с мен? — попита Макгий.

— Не.

— Което означава, че ти е пуснал опашка. Така вече знае не само че си говорила с мен, но и с Джонсън. Как се надява наистина, че няма да го свържат с убийството ни?

— Неприятно ми е да го кажа, но или си прав, че и Джонсън е замесен, или Дъркин е с толкова висока протекция, че е убеден, че може да обясни убийството ни, без дори директор Джонсън да задава въпроси. И в двата случая според мен е най-добре да не напускаме това място тази нощ.

— Май си права. И какво ще правим?

— Първо да се отдалечим — отвърна Райън, взе един пистолет от торбата на похитителите и се насочи към вратата.

Макгий й подаде ръка, за да скочи на земята, и прибра торбата.

— Какво да правим с вана и телата им? — попита той.

Райън надникна в кабината. Труповете на двамата лежаха на седалките, а цялата кабина бе опръскана с кръв и парченца мозък.

— Ако имахме достатъчно време, щях да предложа да почистим и да направим така, все едно сме взели хората им за заложници. Но при това положение най-добре да подпалим колата.

Макгий кимна, хвърли чантата в джипа си и го отдалечи на безопасно разстояние. Докато той подготвяше запалването, Лидия отиде на мястото, откъдето беше стрелял, и започна да търси с фенерче гилзи от неговите патрони.

Отне й няколко минути, но откри и шестте.

— У мен са — съобщи тя. — Ти готов ли си?

— Напълно — вдигна той палец.

Бяха вече почти вън от гората и се движеха по посока на магистралата, когато чуха избухването на вана и в огледалото за задно виждане видяха огнената топка. Малко преди да стъпят върху настилката, Макгий попита:

— На юг или на север?

Не можеха да се върнат в домовете си. Трябваше да мислят за сигурно убежище. Някъде, където да преценят положението и да направят план за действие.

Райън взе пътната карта и започна да я изучава.

— На юг — отсече след няколко минути.

Макгий даде газ и направи завой върху вече здравата настилка.

— Къде отиваме?

— Колко време ще ни трябва, за да стигнем до форт Белвоар?

— Около двайсетина минути, защо? Какво има в Белвоар?

— За момента убежище — вдигна очи към него Райън.

— Какво означава според теб убежище?

— Едно от малкото места на света, където Дъркин не може да ни потърси.

— Доколкото го познавам, ще обърне всеки камък на света, за да ни открие.

— Не и там. Повярвай ми.