Брад Тор
Тайният орден (41)

Глава 40

Райън бе дръпнала Флорентино след себе си на земята и се опитваше да се скрие заедно с него зад контейнера. Пушачите се разбягаха с писъци.

Знаел си! — искаше да изкрещи на Флорентино, но в този миг видя, че той лежи неподвижно на мокрия паваж. На гърдите му и в основата на шията зееха дупки от куршуми. Струя кръв се стичаше от устата му. Когато протегна ръка, за да провери дали има пулс, нови два изстрела проехтяха до контейнера и Райън отскочи назад. Чудесно знаеше, че единственият шанс да се предпазваш по време на престрелка, е като стреляш срещу врага.

Нови два изстрела един след друг, последвани от още два. Нямаше представа колко са нападателите в уличката, но веднага разбра, че единият използва заглушител, а другият — не.

С извадено оръжие се готвеше да надникне иззад контейнера, когато чу гласа на Макгий:

— Идвам към теб. Стой долу. Не стреляй и се готви да тичаш. Разбрано?

— Напълно — отвърна Райън. Оръжието беше плътно до гърдите й, готово за стрелба.

Макгий се приближи безшумно и едва когато бе на крачки от нея, вдигна лек шум с подметките си, давайки й знак за местоположението си. Побутна с крак Флорентино, за да види дали ще помръдне. Без резултат. Най-вероятно беше мъртъв.

Заобиколи контейнера и подаде свободната си ръка на Райън.

— Жив ли е? — попита тя.

— Не мисля — отвърна Макгий.

Райън се наведе, за да огледа обстановката и да провери пулса на бившия си колега.

— Какво стана, по дяволите?

— Поне трима стрелци — отговори Макгий и посочи с пистолета си към телата на земята. Воят на полицейските коли беше вече на по-малко от три пресечки.

— Трябва да тръгваме.

— Провери джобовете им — посочи Райън с глава към телата. — Аз ще видя тези на Флорентино.

— Чиста загуба на време. Да вървим.

— Боб, моля те.

Той само поклати глава и притича до мъртвите мъже. Когато приключи, Райън се присъедини към него. Държеше айфона на Флорентино.

— Това не го взимаме с нас — категоричен беше бившият оперативен на Делта Форс, посочвайки апарата. — Ще ни проследят по него.

Прав беше.

— Искам само да видя какво има в него и веднага го хвърлям.

— Добре. Само да изчезваме час по-скоро.

Райън кимна и последва колегата си, който вече подтичваше по тясната уличка. Малко преди ъгъла той спря и се ослуша.

— По дяволите — промърмори.

— Какво има?

— Полицията ще е тук всеки миг. Ще се наложи да изберем по-дългия път до колата.

На идване поспориха къде да паркират — по-близо до бара или по-далеч. Райън бе настояла за по-близкия вариант, в случай че се наложи по някаква причина да изчезват бързо. Имаха аргументи в полза и на двата варианта, така че се спряха на нещо средно.

Тръгнаха в посока, перпендикулярна на звука на сирените, като се стараеха да не се набиват на очи. Полицаите щяха да се устремят към мястото на стрелбата, като междувременно си отварят очите за възможните стрелци, които вече напускат мястото. Райън беше почти сигурна, че информацията, която е стигнала до служителите на реда, едва ли е била повече от това, че на даден адрес се стреля, но не искаше да поемат излишни рискове. Нямаше начин да стигнат до дъното на тази история с Фил Дъркин, ако попаднат зад решетките.

Нямаше да успеят и ако междувременно ги убият. И въпреки всичко в главата на Райън се въртяха въпроси, чиито отговори би искала да чуе, но предпочете да замълчи. Налагаше се да си отварят очите не само за полицията, но и за възможни преследвачи от страна на стрелците. И двамата с Макгий трябваше да се движат не само бързо, но и безшумно.

Съвсем близо до колата тя извади телефона на Флорентино и прехвърли набързо текстовите съобщения, надникна да види кого бе търсил предишните дни.

— Нещо интересно? — попита Макгий.

— Само лични неща. Нищо, което можем да използваме — отвърна тя и пусна апарата в най-близката канализационна шахта.

— И у труповете в уличката нямаше нищо. Нито лични карти, нито дори боклуци в джобовете. Нищо!

— Още професионалисти.

Макгий кимна. Една пряка по-нататък чуха да приближава нова полицейска кола и побързаха да влязат в мустанга.

Вече достатъчно далеч от бара, Райън попита:

— Как, по дяволите, попаднаха на нас?

— По-скоро ние попаднахме на тях.

— Искаш да кажеш, че са пратили екип на Флорентино?

Докато правеше поредния завой, за да провери дали някой не ги следи, Макгий само кимна.

— Мисля, че след всеки от бившия ти екип има опашка.

— Но защо убиха Флорентино?

— Не са имали намерение да го ликвидират. По-скоро искаха да ликвидират теб.

Райън мълча известно време, докато думите му отзвучат.

— Уцелиха го в основата на шията и в горната част на гърдите — додаде Макгий. — Точно там където…

— Би била главата ми, ако не бях залегнала — довърши тя изречението му.

— С този късмет най-добре да спрем и да купим лотариен билет.

— Не беше късмет — отвърна тя замислено. — По-скоро инстинкт. Флорентино знаеше, че са там. Очите му го издадоха. Не знам защо, но някакъв вътрешен глас ми подсказа да реагирам така.

— Както искаш го наречи, но е добре да се вслушваш в него. Радвам се все пак, че уцелиха него, а не теб.

Тя мълчеше.

Макгий натисна газта, за да използва зелената светлина на следващия светофар. Щом кръстовището остана зад гърба им, той попита:

— Мислиш ли, че е знаел какво смятат да направят с теб?

— Не — тръсна глава Райън. — Някога бяхме приятели. Ако е знаел, щеше да ми даде знак по някакъв начин.

— Може и да го е направил.

Тя отново потъна в мълчание и Макгий не настоя да продължат разговора.

— Все пак се радвам, че си ме последвал в уличката. Благодаря ти.

— Пак щеше да се справиш — отбеляза той. — С този твой инстинкт.

— Прав си. Чист късмет си беше.

— Не започвай да премисляш и да се губиш в догадки, да анализираш прекалено. Каквото било, било. Свърши. Позна ли някого от стрелците? — реши да смени темата той.

— Не. Никога не съм ги виждала.

— Не знам в каква каца с мед е натопил мръсните си пръсти Дъркин, но определено има достъп до сериозни човешки ресурси. Двама чистачи у дома, двама при теб и сега още двама при Флорентино.

— Ако предположенията ти са верни — рече тя — и той е поставил хора, които да наблюдават останалите от екипа, няма да успеем да ги доближим, камо ли да ги накараме да говорят с нас.

— И въпреки това има един начин — напомни й Макгий.

— Не, Боб, казах ти. Никакви деца.

— Преди стрелбата ти бяха приложили само тазер. Мислех, че след нея ще промениш мнението си.

— Не съм. Ще се наложи да мислим за друг начин.

— Да, но фабриката за идеи на Макгий е затворена за ремонт. Ще трябва сама да измислиш.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да ми помогнеш? — извърна тя лице към него.

— Само казвам, че споделих своята най-добра идея. А тя е и единствената. Нямам повече. Това е.

Не му повярва.

— Само трябва да помислим по-добре.

— Опитам ли се да го направя, от ушите ми ще започне да излиза дим. Виж, познаваш ме, аз съм прост човек. Кариерата ми се гради на преследване на лошите, ритане на вратите им и стрелба в главите. Случвало се е да забавя последната част, за да разменя по някоя дума с тях, но не се е случвало често. Не ме бива в изготвянето на стратегии. Не съм правил сложни планове и заговори. Знам да ритам врати. В кръвта ми е и не се срамувам от това. Доколкото знам, най-краткият път между две точки е правата линия. Обикновено най-простият отговор е най-добрият.

— Чакай малко — прекъсна го тя. — Я повтори това последното.

— Кое? За най-простия отговор ли?

— Не, първата част.

Той отклони поглед за миг от пътя и я погледна.

— Че най-краткото разстояние между две точки е правата линия?

— Ето това е — отвърна Райън и лицето й грейна от задоволство.

— Кое е това?

— Нещо, което Том Къшинг, шефът на екипа, обичаше да повтаря. Че най-краткият път между две точки не е правата линия, а ъгълът.

— Което ще рече?

— Ще рече — започна тя, докато отваряше жабката, за да види дали има карта, — че знам как ще победим Фил Дъркин в неговата игра.