Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Тайният орден

Преводач: Теодора Давидова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-263-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7995

История

  1. — Добавяне

Глава 44

Вашингтон, Окръг Колумбия

Плешивият оперативен работник, който наблюдаваше къщата, бе дебеловрат, с широки рамене и пръсти на ръцете, които напомняха по-скоро свързани в единия си край наденици. Определено не бяха ръце на хирург или пианист, но въпреки това той умееше да борави с тях доста сръчно. Иначе нямаше да достигне до позицията, която заемаше сега.

Посегна към телефона, който вибрираше на седалката до него, и апаратът заприлича на детска играчка, попаднала в бейзболна ръкавица.

— Самюъл на телефона — лаконично се представи той.

— Промяна в назначението. Приоритет едно — съобщиха отсреща.

— Същите цели? — попита Самюъл, без да сваля очи от къщата.

— Не.

— Може ли да попитам коя е новата?

— Всичко е в плика. Знаеш къде да търсиш.

— Кога?

— Сега — рече гласът. — Изпращам хора да те сменят. Ще бъдат там всеки момент.

— Разбрано — отвърна Самюъл и прекъсна връзката. След по-малко от десет минути друг черен линкълн „Таун Кар“ спря до отсрещния тротоар и изгаси фаровете си. Светлините се включиха миг след като бяха изгасени. Смяната му беше пристигнала. Самюъл запали колата, огледа се и потегли.

 

 

В трета кола малко по-нагоре по улицата седяха двама души, които станаха свидетели на пристигането на смяната.

— Видя ли ги? — попита Макгий. — Няма: Здрасти, Игор, как си? Какво правят Наташа и малкият Игор? Нищо. Шофьорите на лимузини вече не са като едно време. Стегнати, пристигат от една и съща част на света, насочват се към едни и същи компании. Така всичко става много бързо.

— Прав си — съгласи се Райън. — Не е тук за някой късен полет от летището. Включили са всички членове на екипа в наблюдения. Следят дали Тара ще се появи.

— Или да я последват, ако тръгне нанякъде — отбеляза Макгий и погледна часовника на таблото. — Твой ред е. Какво искаш да правиш?

Нямаше нужда Райън да обмисля следващата им стъпка. Чудесно знаеше каква да е тя.

— Следвай го.

— Разбрано — отвърна Макгий.

Пусна две коли да минат пред тях и тръгна след черния линкълн.

Това бе единственият им ход в този момент. Само него Фил Дъркин нямаше как да предвиди.

Има много сходни черти между шпионажа и играта на шах — освен да си най-добрият, съзнанието ти трябва да е тренирано така, че да виждаш полето на действие във всичките му измерения. Повече от очевидно бе, че от всички бивши свои колеги от екипа Райън ще избере да се свърже именно с Флорентино. Не само го бяха предвидили, но и се бяха подготвили за това. И двамата с Макгий си дадоха сметка каква голяма грешка бяха допуснали.

В този случай Макгий, изглежда, не бе научил докрай урока си. Настояваше да потърсят някой друг от екипа, като се постараят да са по-внимателни. Що се отнася до Райън, „по-внимателни“ не беше решение. Трябваше да са по-хитри. Никакъв смисъл нямаше да се опитват да уловят още една газела от опашката на стадото, ако хищник се крие в храстите в очакване да скочи при следващия ти ход.

Планът на Райън бе да изчака, докато хищникът напусне укритието си, и едва тогава да скочи. Но дали човекът зад волана на черния линкълн беше техният хищник? Не можеше да е сто процента сигурна, макар че вътрешният й глас подсказваше, че са на прав път, а той рядко я подвеждаше.

Шофьорът пред тях направи множество обиколки, за да се увери, че не го следят.

— Този тип не е съвсем бос в занаята — отбеляза Макгий.

— Още едно потвърждение, че не сбъркахме, като го последвахме — съгласи се Райън. — Само гледай да не го изпуснеш.

На три пъти за малко да се случи точно това. Човекът беше наистина добър, но Макгий и Райън бяха още по-добри.

Отведе ги в квартал с бурен нощен живот в северните райони на града, известен като Адамс Морган. След като обиколи карето, той най-сетне спря на Осемнайсета улица, недалеч от денонощен ресторант, чиято табела гласеше само „Закусвалня“, и остави колата си със запалени светлини.

— Какво ще прави? — промърмори Макгий, докато намаляваше, за да спре мустанга в забранена за паркиране зона в края на карето. — Едва ли идва тук заради кафето.

— Защо не? — поиска да знае Райън, която вече се бе извърнала назад и следеше какво става през задното стъкло.

— Защото съм ял тук. Кафето е добро, но не си заслужава да прекосяваш половината град, при това да рискуваш да те глобят за неправилно паркиране заради него.

Според Райън бяха подминали поне три места, където шофьорът можеше да си вземе кафе със свободно място за спиране.

— Може да иска да си вземе нещо за ядене.

— Може, но вероятно причината да напусне наблюдението и да дойде чак тук е друга.

След няколко минути мъжът се появи със стиропорена чаша и се качи в своя линкълн.

— За мен това е дивотия — рече Макгий.

— Все едно какво е за теб, но се готви, защото този се кани да направи обратен завой.

— Къде тръгна пък сега? — не се сдържа Макгий, докато следеше насрещното движение и се чудеше как да направи същата маневра, без да привлече вниманието на преследвания.

— Нямам представа — отвърна Райън, — но според мен той не знаеше къде ще ходи, докато не влезе в ресторанта.

 

 

Самюъл остави чашата с горещия чай в държана в колата и се зае да направи обратния завой. Едва бе поел и телефонът му иззвъня.

— Самюъл на телефона — рече той, след като активира разговора.

— Взе ли плика? — попитаха отсреща.

— Да.

— Прочете ли съдържанието?

— Да.

— Разбирам, че възникват лични причини, поради които тази задача може да се окаже проблемна. Надявам се няма да позволиш те да ти попречат да я изпълниш. Прав ли съм?

— Напълно — отвърна Самюъл. Беше извадил листа от плика, скрит в специален тайник в тоалетната, бе прочел съдържанието, бе го запомнил и беше пуснал водата отгоре. Текстът бе написан на водоразтворима хартия, която много скоро щеше да се превърне в каша в тоалетната чиния.

Наистина познаваше човека, при когото го изпращаха. Имаха общи преживявания. Те обаче нямаше да го спрат да свърши каквото трябва. Работата му беше да действа, не да задава въпроси. Щеше да е работа като всеки друг път.

Щом разговорът приключи, той остави телефона на седалката до себе си и взе чашата си с чай. Вдигна капачето и провери дали е прекалено топъл. Така се и оказа, но със сигурност, докато стигнеше дома на Бил Уайс, температурата щеше да е добра.