Брад Тор
Тайният орден (33)

Глава 32

Форт Белвоар, Вирджиния

Боб Макгий бе прекарал по-голямата част от живота си зает с рисковани операции, но в мига, в който Лидия Райън му съобщи плана си, той заяви, че е нечувано тъп. Едно беше да се провалиш и да накараш Фил Дъркин да гадае къде си, и съвсем друго — да го поканиш открито да дойде и да те убие, а Боб смяташе, че Райън прави точно това.

В мига, в който лампата на верандата светна и ако не й се причуваше, защото бе слушала това вече сто пъти, той каза:

— Планът ти ще се провали точно както става с всички лоши идеи.

— Надценяваш уменията си в тази област — отвърна тя, докато отвътре отключваха вратата.

— Така си е — беше последната забележка, направена от Макгий, преди да се отвори вратата. Бе решил да застане зад Райън не толкова за да й даде предимство, а защото ако стопанинът на дома беше въоръжен и ги посрещнеше с дъжд от куршуми, Райън щеше да бъде сполетяна от съдбата, която с право си беше заслужила заради тази идея, и щеше да ги поеме, а той да избяга. Оказа се, че греши, но не и за това, че човекът е въоръжен.

Полковник Бренда Дъркин беше отворила вратата така, че нейният „Берета“ М9 да не се вижда отвън. Последният човек, когото бе очаквала да съзре на прага си посред нощ и по халат, беше Лидия Райън.

— Имаме сериозен проблем. Може ли да влезем?

Жената погледна застаналия зад Райън мъж, сякаш решаваше какво да предприеме, а после се отмести назад и отвори вратата докрай.

— Разбира се.

Седнаха в кухнята, където освен кафе Дъркин можеше да предложи на гостите си само диетична кола. И Райън, и Макгий приеха. Дъркин взе три бутилки от хладилника, донесе ги на масата и седна.

— Когато те питах има ли нещо, което мога да направя за теб — каза тя, — не си представях, че ще се появиш у дома. Мислех си, че ще се обадиш или ще пратиш имейл.

— Знам — отговори Райън, докато отваряше кока-колата си. — Нямаше да дойда така, ако не беше сериозно.

— Чакай малко — намеси се Макгий. — Вие двете всъщност се познавате май?

Бренда погледна Райън, преди да отговори:

— Трябваше да осмисля брака си или това, което беше останало от него. Единственият начин беше да се срещна с Лидия. Когато я видях, бях убедена, че двамата имат връзка. Искам да кажа, само я погледни!

— Да — отвърна Райън, като издърпа кичур от разрошената си коса и прихвана ревера на мръсния си халат. — Погледни ме!

Дъркин се засмя.

— После седнахме и започнахме да говорим. Исках да повярвам, че тя спи с Фил, защото тогава можех да го обвиня за всичко, да си тръгна и никога да не призная, че и аз имам заслуга за разпадането на този брак. Ти свърши работа, Лидия. Всъщност ме накара да се вгледам дълбоко и сериозно не само в брака си, но и в самата мен. Да се разведа беше едно от най-трудните неща, които ми се е налагало да правя, но това беше правилното решение. Фил Дъркин е колосален задник. Ако Данте беше познавал този кучи син, щеше да измисли цял нов кръг на ада за него.

— Искаш да кажеш, че си се махнала — ухили се Макгий. — И сега всичко е зад гърба ти.

Бренда Дъркин се засмя.

— Мисля, че се дължи на шотландската ми кръв. Имаме ли зъб на някого, нямаме равни на себе си.

— Ако ще се почувстваш по-добре, напълно съм съгласен с теб. Не за зъба, а за това, че твоят бивш съпруг е колосален задник. Казах на Лидия, че е трябвало да го хвърли в плитък гроб. Всъщност дори предложих да го изкопая аз.

— Много пъти едва не го изкопах аз, но накрая той сам се погрижи. И така трябва да бъде.

Макгий и Райън кимнаха. Бренда Дъркин беше права.

— Защо не кажеш защо сте тук — предложи полковникът и тогава Райън й разказа случилото се.

Разговаряха почти до зори. Разбраха, че щом се налага да останат в дома й, Бренда Дъркин трябва да се държи, сякаш всичко е постарому. Това значеше да не пропуска сутрешния групов крос и със сигурност да не телефонира на своята част в Американското военно разузнаване, че е болна. Единственото, което реши да промени, беше да паркира колата си в алеята, така че да скрият джипа на Макгий в гаража далеч от любопитни погледи.

Райън искаше да поспи няколко часа, но сънят ту идваше, то бягаше от нея. Накрая тя се отказа и слезе в кухнята, където установи, че Макгий е бил споходен от същия проблем. Завари го до масата с една диетична кола, голяма чаша кафе с мляко, пълна с овесени ядки „Лъки Чармс“, и телевизор, настроен на някакво предаване по „Енимал Планет“.

— Само да видя как оня дребосък, подтичващ подир стадото — помоли той, докато Райън си взимаше диетична кола и сядаше до него, — ще попадне в устата на лъва.

— Съобщиха ли нещо за случката от снощи?

Макгий взе дистанционното и превключи назад към един местен новинарски канал.

— Всъщност не. Споменаха бегло за запалена кола, но толкова. Според мен местните органи на реда не са допуснали пресата твърде близо и не са я захранили с много подробности.

— Което означава, че и те самите не разполагат с такива.

— Или са им казали да не говорят.

Тя пое глътка от питието си и сложи бутилката обратно на масата.

— А мъжете, които уби у вас?

— Това едва ли ще е новина.

— Защо?

— Защото живея сам. Ако съседите ми бяха чули изстрелите, щяха вече да са извикали полицията.

— Но някой ще потърси тези хора.

Макгий пое още една лъжица от зърнената закуска и после попи млякото от мустака си.

— Разбира се. Щом не се върнат, ще бъде изпратен екип да претърсва за тях. Ще отидат до нас, дегизирани като унищожители на вредители, работници от комуналните услуги или доставчици. Ще са снабдени с голям микробус с фирмено лого и телефонен номер, написан с едър шрифт отстрани, така че да приспи подозренията на съседите. Ще обиколят наоколо и ще надникнат през прозорците. По някое време ще съберат смелост и ще ги разбият, за да влязат. Тогава ще намерят телата и ще се наложи да решават какво да правят.

— Което значи, че ще „хигиенизират“ дома ти, все едно не е станало нищо, или ще се опитат да използват положението срещу теб.

Макгий кимна и добави през друга хапка от зърнената закуска:

— Надявам се да го хигиенизират. Не съм викал чистачка от времето на Рейгън.

Райън следеше съобщенията, течащи в долния край на телевизионния екран, опитвайки се да улови някаква актуална информация.

— Как мислиш — щом няма новини, значи новините са добри?

— Не знам. Може би това не стига толкова високо, колкото се опасявахме.

— Имаш предвид до директора на националното разузнаване генерал Джонсън?

Макгий кимна.

— Но има обратна страна на медала. Може би благодарение на йорданците и въпросите, които задаваше за стария екип, ти си ги изненадала и сега се събират, за да обединят отново силите си.

— За да направят какво?

— Ако искат да те ликвидират, няма да се спрат пред нищо, включително и да те натопят, като инсценират нещо срещу теб.

— За какво да ме натопят?

— Зависи от това колко високо достига тази история — вдигна рамене Макгий. — Може да свършиш като стрелеца на тревистото хълмче^[1].

— Като махнем това, че по онова време даже не съм била родена.

— Ще намерят начин да заобиколят и това, повярвай ми. Те мислят за всичко.

— А какво са смятали да правят с нас — да ни убият и да изхвърлят телата ни в гората?

Той изсмука млякото от лъжицата си и я остави на масата.

— Пребърках всички, които нахлуха у дома. Един от тях имаше дистанционно за заключване на кола. Като хвърлих сака и някои други неща в пикапа, излязох навън да видя дали там не ме чака друг екип. Щом се уверих, че съм в безопасност, натиснах продължително бутона за деблокиране на дистанционния ключ. Накрая намерих колата им паркирана недалеч от нас.

— Имаше ли нещо вътре?

— Нещо, по което да установим самоличността им? Не, само някакви глупости за пикник.

— Какви например?

— Одеяло и кошница с чаши и бутилка вино.

— Значи никакви разпознавателни следи, но тонове барут и кошница за пикник. Не ли странно?

— На мен всичко ми изглежда странно. Защо? Какво се сети?

— Сетих се, че това може да е част от схемата за прикриване. Може да са искали да изглежда, все едно ти и аз сме били на пикник сред гората и са ни убили.

Той размисли над думите й за миг.

— Или още по-добре — отговори след малко, — какво ще кажеш за самоубийство. Ти ме убиваш, а после обръщаш оръжието срещу себе си. Не само че ще се решат проблемите на Фил Дъркин, но той ще получи възможност да разиграва картата „нали ви казвах, че Лидия Райън е луда“.

— Няма да му се размине на този кучи син.

— Само теоретизирам, разбира се.

— Не — отговори Райън. — Прав си за парите. Точно това би направил.

— Смятам, че няма как да сме сигурни. Може тъпата кошница за пикник да е част от прикритието им.

Тя присви очи, защото се беше сетила нещо.

— Каза, че имало одеяло и две чаши за вино. Какво друго?

— Не знам. Бързах да се махна, но мисля, че имаше храна и няколко бутилки вино.

— А тирбушон?

— Да. Само че не от тези с двата края, които се дърпат нагоре. Беше модерно пособие, приличащо на джобно ножче. Изглеждаше скъпо с месинговата пчела отгоре на френска фирма за производство на ножове.

— „Лайол“.

— Точно така.

— Имаше ли дървена дръжка? — попита тя.

— Да — кимна той. — Защо?

— Защото това е моят тирбушон. Този кучи син го е взел или пък е пратил някой да го задигне от апартамента ми. Така, ако полицията направи някакво, макар и половинчато разследване, ще намери празната кутия, която обикновено държа отзад в чекмеджето в кухнята.

— Така пикникът няма да изглежда толкова инсцениран.

— И да прилича повече на предприет по наше желание — каза тя, довършвайки заключението вместо него. — Какво беше виното?

— Чакай малко, Лидия. Нищо не разбирам от вино. Това е твоя територия. Аз съм по бърбъна. Да не мислиш, че съм стоял там и съм чел етикетите.

— Не усложнявай. Червено ли беше? Или бяло?

— Беше тъмно — отговори Макгий. — Видях само тъмни бутилки с тъмни етикети на селектиран вид.

Нямаше нужда да го пита повече за виното. Разбра какво е.

— „Уан Хоуп“, червено — каза тя. — Същото като онова, което пия вкъщи.

— Тръгваме оттук. Убийство, натопяване или и двете.

— Което значи, че гонят две цели — заговора, все едно какъв, открит от йорданците, и схемата, която Дъркин е скроил срещу нас.

— Още едно основание да се замислим какво е предприел и да положим топките му в хубава кутийка с голяма розова панделка.

— Въпросът е на кого ще предадем кутийката?

— Зависи от това какво прави той и какво ще решим ние — отвърна Макгий, вземайки дистанционното и връщайки се пак на „Енимал Планет“.

Течеше нов филм. Показваха домашни видеоклипове на хора, приближили се твърде много до клетките на животните в чуждестранни зоологически градини. Изведнъж на Райън й хрумна нещо.

— Колко пари имаш у себе си? — попита тя.

— В сака нося пет хилядарки. Защо?

— Защото не можем да ползваме кредитни карти, а ти имаш нужда от нов костюм.

Макгий я погледна.

— Така ли?

Райън кимна.

— Ще разлюлеем една много голяма клетка, но преди това искам да видя кой е хвърлил месото в нея.