Брад Тор
Тайният орден (47)

Глава 46

— Всичко освен боксерките? Сериозно ли говориш? — попита Уайс, след като предпазливо, макар и с неохота предаде оръжието си и фенера.

— Моля, приеми го като знак на уважение — отвърна Самюъл, но продължаваше да стои все така почти скрит в сумрака, на безопасно разстояние.

— Ако наистина искаш да ми покажеш уважението си, Самюъл, защо не ми кажеш защо си тук?

— Ще имаме много време за разговор, доктор Уайс. В момента ще бъда благодарен, ако ми съдействате.

Уайс се подчини. Свали обувките, дънките, фланелката и с вдигнати нагоре ръце се обърна с лице към Самюъл. Наемникът му нареди да извърне лице от него, изви ръцете му назад с дланите нагоре. Нареди също да гледа към тавана и да се наведе напред. Да разтвори крака широко, толкова широко, че Уайс почти загуби равновесие. Точно в този миг Самюъл нанесе първия си удар.

Първата гривна на белезниците стисна китката му толкова бързо, че дори да искаше, Уайс не би могъл да реагира. Болката беше прерязваща. Самюъл приложи толкова сръчност и сила, че коленете на Уайс се подкосиха и той се строполи на земята. И най-опитните полицаи не можеха да се мерят с бързината, с която Самюъл овладя пленника си и закопча белезниците.

Уайс чу нареждането кое коляно да свие и на три отново беше на крака. Един аматьор просто би хванал веригата между гривните и би дръпнал рязко нагоре, но така само щеше да рискува да измъкне ръцете от раменната става. Самюъл не беше аматьор.

Старателно и систематично поведе Уайс към вътрешността на помещението. Чудесно знаеше, че неговият пленник не е случаен човек и вероятно на много места в къщата му има оръжие. Недалеч от мястото, където Уайс поправяше мотоциклетите си, Самюъл бе поставил стол. Помоли го да седне на него и той се подчини.

— Ще говорим ли сега?

— Да, докторе — кимна Самюъл. — Ще говорим.

— Предполагам, имаш списък с въпроси, на които очакваш отговори?

— Така е.

— И какво ще получа в отплата? — поиска да знае Уайс.

— От уважение и професионална вежливост — подхвана наемникът, докато развързваше кожена торба, пълна с инструменти от неръждаема стомана, както и с пластмасови белезници от типа „свински опашки“, пристегнати с ластик — няма да ви причиня болка.

— Много любезно, Самюъл. Болката е нещо, което никой от нас не обича, нали?

— Така е, докторе.

— Ще бъда ли освободен след това? — попита Уайс.

Оперативният от ЦРУ поклати глава и свали ластика от „свинските опашки“.

— Съжалявам.

— Аз също.

Самюъл пристъпи напред и с движение, което само по себе си нямаше нищо общо с едрата му и на пръв поглед тромава фигура, грабна кичур коса от главата на своя пленник и дръпна рязко главата му назад към облегалката на стола.

Целта беше да обърка и стъписа човека и точно този ефект постигна. Преди Уайс да се усети какво става, Самюъл вече бе закрепил неподвижно белезниците му за облегалката на стола с няколко от пластмасовите „свински опашки“. Идваше ред на краката.

Самюъл заобиколи стола и застана лице в лице със своя пленник, чиито клепачи потреперваха като прекалено здраво затегнати щори, докато главата му бе килната настрани. Грабна левия му глезен и с удар го залепи за единия крак на стола. Готвеше се да го стегне около крака на стола, когато нещо тежко и твърдо се заби в лицето му, предизвиквайки неистова болка, от която направо му причерня.

В първия миг дори не разбра какво става, но когато раздиращата болка стисна мозъка му, той осъзна, че Уайс го е ударил с глава. След това, с все така стегнати за облегалката на стола извити назад ръце, скочи и побягна.

Самюъл посегна към гърбицата на носа си — беше счупен и обилно кървеше.

— Разбирам защо се наложи да го направиш, докторе — провикна се той, докато се изправяше и вадеше пистолета си. — И ти прощавам, както се надявам, че и ти ще ми простиш за това, което ще бъда принуден да направя сега.

Оперативният от ЦРУ се огледа, в това време мозъкът му трескаво работеше. Жилището беше просторно, но не чак толкова, че мъж с ръста на Уайс да се скрие, особено след като за него е закачен и стол. Естествено бе да потърси прикритие, а след това и някакво оръжие. При условие, разбира се, че успее да освободи ръцете си.

Самюъл се спря на библиотеката и редиците метални стелажи. Осигуряваха най-близкото и най-вероятно място за укритие. Той пристъпи напред предпазливо, като на почти всяка стъпка се спираше, за да се ослуша. Нужно му бе да чуе само лекото изскърцване на дървения стол под тежестта на Уайс или драсването на стъпалата му в пода, за да разбере местонахождението му. Стъпка. Стъпка. Пауза. Стъпка. Стъпка. Пауза. Ето, чу нещо.

В дъното на следващата пътека между стелажите някаква книга падна на земята. Там трябва да беше.

Самюъл се спусна между двата стелажа, но не бе стигнал и на половината път, когато чу как метал стърже в метал и цялата стена с книги се посипа върху него. Уайс се опитваше да обърне стелажа върху него с надеждата, че ще го събори на земята.

Плешивият се затича с всички сили напред, докато лавината от книги се сипеше върху него и успя да се измъкне от ръба на металния стелаж едва на сантиметър при сгромолясването му.

Просна се на земята, брадичката му се заби в настилката, а оръжието му излетя напред и се приземи на известно разстояние от него. Отново видя звезди от удара, но видя и Уайс.

Мъжът правеше всевъзможни усилия да строши дървения стол и да се освободи. Погледите на двамата се срещнаха и в следващия миг отскочиха към пистолета. Уайс беше по-близо и макар да бе все още привързан за стола, той все пак беше отчасти строшен и всеки момент докторът можеше да се освободи.

Самюъл се надигна и със свита между раменете глава затича с всички сили напред, не толкова към оръжието си, колкото към Уайс, който можеше да стигне пръв до него.

Оперативният бе набрал такава скорост, че когато се сблъска с Уайс, все едно локомотив удари конска каруца на железопътен прелез.

От удара на дебеловратия служител на ЦРУ столът на Уайс окончателно се разпадна и човекът отлетя назад. Главата му шумно тупна на пода и за миг му причерня пред очите. Болката беше страшна и Уайс усети, че всеки миг може да загуби съзнание. Не биваше да позволи това да се случи. Нямаше никакво време. Трябваше да се бори. Това беше единственият му шанс.

Превъртя се настрани с надеждата да изрита далеч оръжието или да удари нападателя си в глезените. Когато успя да вдигне поглед, разбра, че е закъснял. Самюъл вече стискаше пистолета си. Бе успял дори да направи две стъпки назад, но все още се мъчеше да запази равновесие. Нямаше начин Уайс да влезе в контакт с него. Бе му се предоставила възможност и той я пропиля. Самюъл отново контролираше ситуацията.

И двамата мълчаха. Единият прав, а другият — легнал на земята, те се опитваха да възстановят дишането си и да преодолеят болката от ударите. На лицето на Самюъл зееше голяма рана. Щяха да са нужни шевове, за да се затвори. Поне това бе свършил както трябва.

Съвсем не в свой стил Уайс започна да анализира нараняванията си и почти се разсмя на тази нелепост. Не му оставаше да живее и час, камо ли някой да му даде медицинска помощ.

Вероятно Самюъл бе забелязал промяната в изражението му, защото попита:

— Какво смешно има?

В този миг нечий силует изплува от мрака зад гиганта и притисна отверстието на тазера си във врата му.

— Ето това.