Брад Тор
Тайният орден (30)

Глава 29

Кордеро и партньорът й бяха пристигнали на местопрестъплението всеки със своята кола, затова тя го предупреди, че ще се видят в управлението. Двамата с Харват потеглиха с нейната кола към известния квартал Бийкън Хил.

„Парамаунт“ беше заведение, известно от поколения жители на Бостън като място за закуска. Това беше първата причина да го заведе точно там. Но имаше и втора — искаше да докаже, че не е напълно невежа относно историята на Бостън. Изчака той да поръча и да налеят в чашите им кафе.

— Наистина ли? — попита Харват. — Точно тук ли се е случило?

— На горния етаж — кимна Кордеро. — Казвала се е Мери Съливан. Деветнайсетгодишната последна жертва на Бостънския удушвач.

— Гледах документален филм за него. Той наистина е бил болен.

— Виждала съм снимки от местопрестъплението. Нямаш представа какво показват.

Харват отпи от чашата си, след което я остави на масата.

— Но все пак са го хванали, нали?

— Заловили са някакъв човек, изнасилвач на име Албърт Десалво. Твърди се, че е направил признание, докато бил в затвора за изнасилване, което извършил девет месеца след убийството на Мери Съливан. Съществуват много въпросителни и съмнения дали Десалво е действителният Удушвач, или са били няколко души.

— Ти какво мислиш?

— Десалво знаел твърде много подробности от местата, където са извършени престъпленията, за да е съвсем невинен. Или той самият е бил убиецът, или е познавал извършителите. И в двата случая е добре, че са го отстранили от улицата.

— Кога е било това? Някъде през шейсетте? — попита Харват.

— Да. Започват през юни 1962 година, а последното убийство, това на Мери Съливан, се случва на четвърти януари 1964. Умират общо четиринайсет жени на възраст между деветнайсет и осемдесет и пет.

— Десалво получи доживотна, нали?

— Така е, но в биографията му има дълъг списък с обири и сексуални престъпления, извършени преди историята с Удушвача. Полицията не успяла да открие веществени доказателства, свързващи го с убийствата. Дали е знаел някои шокиращи факти, които не са били обявени публично? Да, но се оказали недостатъчни, за да го обвинят.

— Да не забравяме, че адвокат му е бил защитникът на О Джей Симпсън.

— Ф. Лий Бейли е представлявал и джебчия от затвора, за когото Десалво твърдял, че е Удушвача. Когато научил това, Бейли решил да поеме защитата и на Десалво. Опитал се да издейства оправдателна присъда на базата на невменяемост, но заседателите не се хванали.

— Все пак получил доживотна.

— Така е. Още същата година успял да избяга, но на следващия ден го върнали. Шест години по-късно бил сгащен в болницата на затвора и пребит до смърт. Убиецът или убийците така и не били разкрити.

— Поне справедливостта в крайна сметка възтържествувала и гражданите на Масачузетс си отдъхнали.

Кордеро кимна. Точно в този момент донесоха омлета на Харват.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш нещо? — попита той.

— Добре съм си така. Закусих, преди да изляза тази сутрин. Най-важното хранене през деня, нали знаеш?

— Точно това си мислех тази сутрин — усмихна се Харват, — докато приготвях пържените си яйца и ми се обадиха да тръгвам насам.

— Защо ти е да знаеш толкова много от историята за Дървото на свободата? — смени тя темата. — И моля те, спести ми онази част с внимавал съм в училище.

Тази жена наистина си я биваше, умът й сечеше — добро качество за следовател в отдел „Убийства“. Трябва да е станала доста рано сутринта, за да бъде умът й толкова бистър. Самият Харват не беше сигурен, че може да се похвали със същото. Очевидно нямаше смисъл да се опитва да я лъже. Щеше само да спести някои подробности, които не беше нужно да знае.

— Казаха ли ти от ФБР, че отвличането на Пенинг е едно от няколко?

— Точно така.

— Това, което не са споменали, е, че той не е първата жертва.

Кордеро хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не ги чува, и се наведе над масата.

— И друго убийство ли има? Кога? Къде е станало?

— В неделя вечер — отговори Харват, след като преглътна. — На малък остров край бреговете на Джорджия.

— Същият стил?

Не си беше давал сметка колко е бил гладен, преди да му донесат омлета, в момента дъвчеше поредната хапка и му трябваше малко време, преди да отговори.

— И там убиецът е оставил бележка.

— Какво пишеше?

— Че Дървото на свободата се нуждае от поливане с кръвта на патриоти и тирани.

— Поредно подхвърляне за смърт на тираните.

Харват кимна, остави вилицата и посегна към чашата си с вода.

— Както и короната, черепът и костите.

— От ФБР не казаха ли каква е връзката между жертвите? Роднини? Някакви лични връзки? Бизнес? За какво говорим изобщо?

— Нямам право да обсъждам точно този въпрос.

— Защо? Нивото е по-високо от моето?

— И от моето също.

— Мисля, че лъжеш — заключи Кордеро след няколко секунди.

— Би ли ми подала черния пипер?

— Ти майтапиш ли се? Защото ще ти кажа, че за мен това изобщо не е шега. Когато си тръгнеш от Бостън, случаят ще си остане на тукашната полиция и хората ще настояват да чуят как е разрешен. Такива са си те. Спомняш си атентата по време на маратона, нали? Очакват да си свършим работата.

Харват отново взе вилицата и загреба от омлета.

— Много страхотии съм виждал в кариерата си и се обзалагам, че ти — също. Смятам още, че разбираш от черен хумор, както и какво значи да отговаряш пред висшестоящите. Изпълнявам заповеди.

— Сега са ти заповядали да прикриваш информация, която може да се окаже критична за решаването на едно убийство, така ли?

Беше ядосана и с право.

— Слушай, Лара. Мога ли да те наричам Лара?

— Може да ме наричаш следовател Кордеро.

— Добре, следовател Кордеро. Ще бъда честен с теб. Поне доколкото мога.

— Няма да е зле — въздъхна тя и се облегна назад в стола, скръствайки ръце пред гърдите си.

Езикът на тялото й бе красноречив. Каквато и версия да бе приготвил за нея, нямаше да мине. При друг случай щеше да махне с ръка, но не и сега. Беше твърде привлекателна. Наистина беше, но Харват бе пристигнал тук не за да си търси гадже, а за да открие убиец, и за целта имаше нужда от помощ, и то всестранна, особено от страна на отдел „Убийства“ на Бостън.

Топката беше в неговото поле. Налагаше се да подаде нещо значително. Наведе се силно напред и й даде знак да се приближи, за да не го чуе някой от съседните маси.

— Трябва да си остане между нас. Не бива да влиза в доклада ти, нито да го споменаваш дори пред висшестоящите или пред партньора си.

Тя махна пренебрежително с ръка и отново се отдръпна назад. Изражението й красноречиво говореше, че не е съгласна.

— Няма начин. Съжалявам.

— Както кажеш — отвърна Харват и отново посегна към вилицата и омлета в чинията си.

Известно време седяха в мълчание. Тя отпиваше от кафето си, той се хранеше. Сервитьорката мина покрай тях и попита дали да долее кафе в чашите им и ще искат ли още нещо.

— Не, благодаря — отвърна Харват и помоли за сметката.

Когато жената отмина, той вдигна очи.

— Инатът бразилска черта ли е?

— Ако си мислиш, че само защото съм жена, можеш да пристигаш в града ми и да се бъркаш в разследването ми, много се лъжеш.

— За чия несигурност говорим сега? — ухили се той.

Наместо да изтърси грубата забележка, която беше на върха на езика й, тя остави пръста на едната й ръка да свърши работата.

— Чудесно — рече Харват. — Ако можеш да преброиш до две, ще ти дам препечения си хляб.

Кордеро се изправи.

— Надявам се да прекараш добре остатъка от престоя си в Бостън.

Преди Харват да успее да отговори, тя се завъртя на пета и тръгна към вратата.

Той измъкна няколко банкноти от джоба си, отдели толкова, колкото смяташе, че е сметката им, и ги пусна на масата. Погледна недовършения омлет и със съжаление реши да го остави. Грабна палтото си от облегалката на стола и тръгна да я догони.

— Лара — забърза Харват по улицата, за да я настигне. — Лара! По дяволите, следовател Кордеро!

Най-сетне тя спря на тротоара и се обърна с ръце на хълбоците.

— Даваш и получаваш, господин Харват. Не искам нищо друго. Нямам желание да чувам никакви глупости. Те може да минават в Джорджтаун, но не и тук, не и с мен.

Боже мили, колко беше ядосана, да не говорим колко упорита. Искаше му се да й обясни какво става, но нея все я избиваше на кавга. Държеше всичко да става по нейния начин. Толкова много приличаше… на него самия.

— Ела насам — рече той и се опита да я насочи към входа на съседната сграда.

— Идеята не е добра — скастри го тя и свали пръстите му от ръката си. — Ако имаш да ми кажеш нещо, кажи го тук и сега.

Улицата беше страшно оживена.

— Ще ти кажа каквото искаш да знаеш, но не може да стане тук на тротоара сред толкова много хора. Не и тук.

Тя погледна часовника си.

— Имам да свърша нещо, ако искаш, ела с мен, може да говорим по пътя.

Харват се съгласи и тръгнаха към колата й. Щом наближиха, той реши, че ще говорят вътре, но тя отмина и продължи напред.

— Къде отиваме, следовател Кордеро? — попита той.

— Смятам да убия с един куршум два заека — отвърна тя и млъкна.

Прекосиха Маунт Върнън Стрийт и завиха по тротоар, покрит с черни и червени плочки. След още една пресечка Харват се сети за къде са се запътили.

— Имам леля, която не е много добре — отбеляза Кордеро и тръгна по каменните стъпала пред тях.

Като дете Харват бе посещавал католическо училище и беше влизал в много такива храмове. Този тук в Бостън бе с изумителна архитектура. За разлика от онези, които познаваше, църквата бе изградена предимно от тухли, които архитектите не се бяха опитали да прикрият, а по-скоро бяха подчертали с каменни орнаменти. Комбинацията беше наистина красива.

Времето на тяхното посещение беше много подходящо за целта им. Вътре беше безлюдно, с изключение на невидим органист, който упражняваше песента на Гибън „Всемогъщи прави Боже“, която Харват не беше чувал от гимназията. Единственият начин, по който можеше да опише въздействието й, беше — „хипнотизиращ“.

Винаги се бе питал как композиторите на религиозна музика успяват да създадат творби, които да звучат така съвършено. След гимназията и преди да постъпи в колежа, Харват се запозна с извънредно интересна органистка — тайнствена фигура, която хората чуват, но никога не виждат. Двамата водеха дискусии за религиозната музика и органистката го бе поканила да я посети там, където работи, което той и направи.

Тя бе изсвирила за него ораторията „Месия“ от Хендел, песента на Цезар Франк „Панис Ангеликус“ от Тома Аквински, след което изненада Харват с изключително изпълнение на „Красива Америка“. Той за първи път чуваше светска творба в храм и бе направо поразен от звученето. Жената изпълни тогава и други песни, но тази, която му направи най-силно впечатление след „Красива Америка“, бе „По-бяло от бялото“. Жената извличаше тоновете с много чувство. А като се увери, че няма никой в черквата, премина на фънк, жанр, който Харват бе чувал, но за който знаеше твърде малко. Органистката бе религиозна жена и изпълни само два откъса, които според нея бяха в рамките на приличието. Все пак спомена имената на няколко от класиците в жанра и посъветва Харват да се поинтересува от музиката им. В крайна сметка фънкът стана любим негов стил.

Докато Кордеро палеше свещ за своята леля, Харват се разходи в храма. Замисли се за Муками, техника от Кения, убит в Сомалия, и реши да запали свещ за него.

След това се отпусна на една от пейките. Затвори очи и се потопи в звуците. Няколко минути по-късно усети, че Кордеро е седнала наблизо, но очевидно бе решила да не го безпокои и да го остави на мислите му. Когато творбата свърши, той отвори очи.

— Не предполагах, че имаш усет към музиката — рече тя.

— Ще се изненадаш към колко неща имам усет.

Кордеро се усмихна и погледна часовника си.

— Цялата ми програма се обърка днес и трябва да отида в управлението, така че не е зле да ми кажеш това, което искаш.

— Попита ме какво е общото между жертвите — въздъхна той.

— Като изключим бележките, оставени от убиеца.

— Именно — кимна той.

Жената изчака, доколкото й бе възможно търпеливо да продължи, но очевидно възможностите й се изчерпаха и се обади:

— Господин Харват?

Той вече се беше примирил с факта, че няма да успее да скрие по-голямата част от информацията.

— И двете жертви са били номинирани за позиции в правителството.

Това не беше точно истината, защото Федералният резерв не беше правителствена организация, но Харват реши, че може да спести поне това уточнение.

— Каква позиция?

— В агенция по икономика и мениджмънт.

— И коя е тази агенция?

— Не искат да се знае.

— Те ли те наеха?

Харват кимна в знак на потвърждение.

— Повикаха ме, защото знаят, че пазя тайната на клиентите. Ако можех, щях да ти кажа. Но наистина не мога, съжалявам. Надявам се да ме разбереш.

Кордеро мълчеше.

— Две от отвличанията завършиха с убийство. Затова съм тук. И се нуждая от помощта ти. Не ми се иска да стане ново убийство.

Тя се канеше да отговори нещо, когато телефонът й завибрира. Беше получила съобщение.