Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Инстинкт на убиец

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 05.11.2007

Редактор: Мария Василева

ISBN: 97954-585-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626

История

  1. — Добавяне

6.

Трудно можеш да събереш по-конкурентна група от екипа по продажбите на „Ентроникс“. Бяхме взети на работа заради конкурентоспособността си, така както отглеждат някои породи бикове заради проклетията им. Компанията не се интересуваше дали продавачите са особено умни — сред нас определено нямаше гении. Предпочитаха да наемат спортисти, тъй като вярваха, че са упорити и обичат състезанията. А и са свикнали с наказанията и тормоза. Онези от нас, които не бяха спортисти, принадлежаха към дружелюбния, жизнерадостен тип, харесван от всекиго. Аз бях един от тази група.

Можете да си помислите, че благодарение на всичките ни спортисти отборът ни е непобедим. Но всъщност бяхме пълни скапаняци.

Повечето бяхме в кофти форма. Прекалено често водехме клиентите си на обяд или вечеря, хранехме се обилно, пиехме много бира и нямахме време за физически упражнения. Единствените във форма бяха Тревър Алард, питчърът ни, и Брет Глийсън, класическият образ на тъп спортист. Алард и Глийсън бяха добри другарчета. Вечно се мотаеха заедно и играеха баскетбол всеки четвъртък вечер.

Смяташе се за недостойно да се отнасяш сериозно към бейзболните ни мачове. Нямахме униформи, ако не се броят фланелките с надпис „Братството на Ентроникс“, които рядко някой се сещаше да облече. Събирахме пари, за да платим петдесетте кинта на рефера. От време на време спорехме за някой фал или нещо подобно, но споровете приключваха бързо и си продължавахме играта.

Но все пак никой не обича да губи, особено конкурентни типове като нас.

Тази вечер мачът бе срещу вечните шампиони от корпоративната лига, „Чарлз Ривър Файненшъл“, мощна брокерска компания. Отборът им се състоеше най-вече от двадесет и две годишни брокерчета, току-що излезли от колежа, високи над метър и осемдесет. Повечето бяха играли бейзбол в престижните си университети от „Бръшляновата лига“. „Чарлз Ривър“ ги наемаше млади, сдъвкваше ги и ги изплюваше и докато навършеха тридесет, от тях оставаше само блед спомен. Но междувременно, сформираха страхотен бейзболен отбор.

Въпросът не бе дали ще загубим, а с колко точки ще ни размажат.

Всеки четвъртък играехме на стадиона на колеж „Стонингтън“, който бе грижливо поддържан. Всъщност, бе много по-поддържан, отколкото заслужавахме. Тревата бе гъста и изумруденозелена, идеално окосена, червеното поле от смесица от глина и пясък — чудесно изравнено, линиите — снежнобели.

Младите жребчета от „Чарлз Ривър“ пристигнаха едновременно в поршета и мерцедеси. Носеха истински униформи — бели фланелки на райета като „Янките“ от Ню Йорк. На предницата бе избродирано „Чарлз Ривър Файненшъл“, а отзад имаха номера. Бейзболните им бухалки бяха „Вексъм-3“, ръкавиците — „Уилсън“, дори саковете им бяха маркови. Приличаха на професионалисти. Мразехме ги както запалянко на „Ред Сокс“ мрази „Янките“ — дълбоко, нерационално и завинаги.

Докато стане време за мача, съвсем забравих за шофьора на пикапа, а очевидно и той бе забравил за мен.

Играта бързо загрубя. Нашите хора бяха прекалено напрегнати и се престараваха. А и допускахме много грешки. Фестино се сблъска с един от противниковия отбор, а няколко от топките на Алард бяха обявени за фалове, тъй като кракът му не бе на гумата.

Според правилата ни, ако единият отбор е с десет точки напред след четири полувремена, печели. В края на третото полувреме хлапетата от „Чарлз Ривър“ ни водеха с десет на нула. Чувствахме се обезкуражени и вбесени.

Мениджърът ни, Кал Тейлър, седеше и отпиваше „Джак Даниълс“ от плоско шише, скрито в хартиена кесия. Пушеше „Марлборо“ и клатеше нервно глава. Мисля, че се бе хванал за мениджър на отбора само за да има компания, докато се налива. Чу се рев на мотор, който приближавате към нас, но не му обърнах внимание.

После забелязах висок тип в кожено яке, който пристъпи на игрището. Нужни ми бяха няколко секунди, за да позная шофьора на пикапа от снощи. Той ни погледа няколко минути, а през почивката отидох при него.

— Здрасти, Кърт — поздравих го.

— Здрасти.

— Ще играеш ли?

— Струва ми се, че имате нужда от още един играч.

Всички го приеха радушно. С изключение на Тревър Алард, разбира се. Поискахме почивка и се струпахме около Кал, а Кърт отстъпи на прилично разстояние.

— Той не е служител на „Ентроникс“ — изтъкна Тревър. — Не може да играе, ако няма валиден номер на служител. Това са правилата.

Не бях сигурен дали Тревър проявява проклетия по навик, или бе чул, че и аз кандидатствам за мениджърското място, на което се надяваше.

Фестино, който обичаше да дразни Тревър, се изрепчи:

— Е, и? Ако ни питат, ще кажем, че е на временен договор и не сме знаели, че няма право да участва в мача.

Рики се възползва от почивката, за да извади малкото шишенце с антибактериален лосион от джоба си и да си почисти ръцете.

— Временен договор? — отвратено попита Тревър. — Той?

Говореше за Кърт, сякаш бе някакъв мърляв бездомник, вмирисан на евтин алкохол и застояла пот. Тревър носеше дълги шорти с безброй джобове и избеляла шапка на „Ред Сокс“, с козирката назад, разбира се. Ръката му бе украсена с ролекс, същия като на Горди. На тениската му пишеше „Животът е хубав“.

— Някога да си искал да видиш документите на играчите от „Чарлз Ривър“? — контрира Фестино. — Откъде да знаем, че те не са си взели играчи от младежкия отбор на „Янките“?

— Или пък някой тип на име Вини от пощенския отдел — добави Таминек, висок, кльощав тип от външните продажби. — Знаем, че „Хюлет-Пакард“ вечно си наема добри играчи.

— Тревър, да не би да си против, защото човекът е питчър? — подразни го весело Глийсън.

Доброто другарче на Алард бе едър тъпак с огромни уши, яка челюст, руса, подстригана по войнишки коса и блестящобели зъби, прекалено големи за устата му. Наскоро си бе пуснал рядка брадица, с която приличаше на козел.

Тревър се намръщи и поклати глава, но преди да успее да каже още нещо, Кал отсъди:

— Вкарайте го в играта. Тревър, отивай на втора база.

Единственото ни обяснение бе: „Нов служител“. Не ни зададоха никакви въпроси. Кърт не приличаше на член от Братството, но можеше да е техник от компютърния отдел или пощаджия.

Кърт получи задачата да удари третата топка, тъй като, макар и замаян от алкохола, Кал искаше да му даде възможност да се прояви и да ни спаси задниците.

Забелязах, че Кърт не загряваше, а просто стоеше кротко и наблюдаваше питчъра на „Чарлз Ривър“, Майк Уелч.

После пристъпи към плочата, замахна няколко пъти със старата си очукана бухалка и се приготви за топката. Фрасна я здраво и я изпрати високо и отвъд оградата. Таминек, а после и Кърт се затичаха към следващата база, а момчетата от отбора ни завикаха доволно.

Внезапно започнахме да печелим. До четвъртото полувреме вече имахме пет точки. После дойде ред на Кърт да хвърля топката на едър, месест тип на име Джарвис, който бе един от най-добрите играчи на „Чарлз Ривър“. Кърт метна зашеметяващо бърза топка, Джарвис замахна и пропусна, после ококори очи изненадано. Пропусна и следващите две топки.

Фестино улови погледа ми и се ухили въодушевено.

Кърт продължи да замайва противниковия отбор с невъзможни за отбиване бързи топки. Събрахме още няколко точки. После му дойде ред да се прояви с бухалката. Замахна мощно и запрати топката някъде в съседния град. Ударът му смъкна преднината на „Чарлз Ривър“ до една точка.

Забелязах, че Тревър Алард вече не се оплакваше от него. След още няколко зашеметяващи удара спечелихме мача, нещо, което се случваше за първи път в историята.

Всички се струпаха около Кърт, който сви рамене скромно и се усмихна мило. Колегите ми се смееха весело и въодушевено си преразказваха паметни моменти от играта.

Традицията бе след всеки мач да отидем да пийнем с противниците си в близкия бар. Но сега забелязахме как младите атлети от „Чарлз Ривър“ се повлякоха мрачно към немските си коли. Извиках подире им, но Майк Уелч каза, без да се обърне:

— Този път ще пропуснем.

— Мисля, че са бесни — отбеляза Таминек.

— И са изпаднали в шок — добави Фестино.

— Шок и ужас — захили се Кал Тейлър. — Къде е шампионът ни?

Огледах се и видях как Кърт върви към паркинга. Втурнах се след него и го поканих да се присъедини към нас.

— Не, момчетата сигурно предпочитат да пийнат в приятелска компания — каза той.

Забелязах Тревър, който стоеше до сребристото си порше и говореше с Глийсън, седнал в джипа си.

— Не си прав — възразих. — Повярвай ми, момчетата с удоволствие биха пийнали с теб.

— Вече не пия, човече. Съжалявам.

— Добре де, ще си поръчаш кола. Хайде, ела.

Кърт отново сви рамене.

— Сигурен ли си, че останалите нямат нищо против?