Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (13)

12.

Срещнахме се в едно ресторантче на площад „Харвард“, наречено „Кухнята на Чарли“, където правеха невероятни чийзбургери. Не бях ял много на вечеря — Крейг успешно уби апетита ми, а и Кейт бе прегорила пържолите. Явно бе изпила прекалено много мартинита. Отначало не изглеждаше особено щастлива, че зарязвам вечерята й, но й обясних, че в службата е настъпила криза. Това изглежда я успокои. Всъщност, дори доби леко облекчен вид, защото усещаше, че вечерята може да се провали.

Отначало не го познах, тъй като козята брадичка и дългите кичури коса бяха изчезнали. Изпъстрената му със сребристи нишки коса бе подстригана късо, но не по войнишки, а доста стилно. Установих, че Кърт е хубав мъж, а в момента приличаше на преуспяващ бизнесмен, макар и облечен в джинси и фланелка.

Той си поръча обичайната вода с лед. Обясни ми, че когато бил в Ирак и Афганистан, прясната, чиста и студена вода била лукс. А ако човек пиел местната вода, можел да получи разстройство за цяла седмица. И сега пиеше вода винаги когато можеше.

Каза ми, че вече бил вечерял. Когато порцията ми пристигна — двоен чийзбургер с планина от пържени картофи и огромна халба ледена бира. Кърт я огледа и се намръщи.

— Не трябва да ядеш тези гадости.

— Приказваш като жена ми.

— Не ме разбирай погрешно, но няма да е лошо да свалиш няколко килограма. Ще се почувстваш по-добре.

И той ли, за бога?

— Чувствам си се съвсем добре.

— Не спортуваш, нали?

— Кой има време?

— Човек си намира време.

— Намирам си време да спя до късно.

— Трябва да те заведа на фитнес. Ще започнеш с леки упражнения и тежести. Членуваш ли в някой фитнес клуб?

— Да — отговорих. — Плащам сто долара месечно за членство в корпоративния фитнес, но смятам, че това не ме задължава да го посещавам.

— Сигурно е едно от онези лъскави местенца с минерална вода и плодови сокове, нали?

— Тъй като никога не съм го посещавал, нямам представа.

— Трябва да те заведа в истински фитнес — там, където аз ходя.

— Разбира се — съгласих се с надеждата, че по-късно ще забрави за обещанието си, макар да изглеждаше от хората, които никога не забравят нищо.

Хвърлих тъжен поглед на бирата, после викнах келнера и си поръчах диетична кола.

— Още ли караш кола под наем? — попита ме Кърт.

— Да.

— Кога ще е готова твоята?

— Мисля, че в средата на следващата седмица.

— Това е прекалено дълго. Ще им звънна.

— Чудесно.

— Носиш ли си идентификационната карта от „Ентроникс“?

Извадих я и я сложих на масата. Кърт я разгледа внимателно.

— Човече, знаеш ли колко лесно могат да се фалшифицират тези карти? — учуди се той.

— Никога не съм мислил по въпроса.

— Чудя се дали шефът на охраната ви е мислил.

— Не искаш да го дразниш, нали? — казах и нападнах хамбургера. — Имаш ли CV?

— Мога да си приготвя.

— Трябва да е в подходящата форма и да отговаря на всички изисквания.

— Не знам дали ще успея.

— Прати ми по имейла всичко, с което разполагаш. Ще го прегледам и ще се уверя, че е подходящо.

— Хей, това е жестоко.

— Няма проблеми. Според мен интервютата на Сканлън не минават много леко, макар че вероятно ще ти зададе стандартните въпроси. „Каква е най-сериозната ти слабост? Разкажи ми за случай, в който си проявил самоинициатива“. Нещо подобно. Ще те пита как работиш в екип.

— Струва ми се, че мога да се справя с това.

— Трябва да си там навреме. Дори по-рано.

— Имаш ли представа колко униформени проверки ми се е налагало да изтърпя? — засмя се Кърт. — Не се тревожи за мен. В света няма по-стегната корпорация от щатската армия. Но искам да знам повече подробности за системата ви за достъп.

— Знам само, че слагаш картата пред една от кутийките и си вътре.

Той ми зададе още няколко въпроса. Разказах му всичко, което знаех.

— Жена ти няма ли нищо против, че си навън до толкова късно? — попита той.

— Аз нося панталоните вкъщи — отговорих, като едва запазих безизразно лице. — Всъщност, май дори се зарадва, че се е отървала от мен тази вечер.

— Все още ли се конкурираш с онзи тип Тревър за повишението?

— Да.

Разказах му за интервюто с Горди.

— Горди няма да повиши мен, разбира се. Само ме залъгва.

— Защо мислиш така?

— Смята, че нямам инстинкт на убиец. А Тревър е суперзвезда. Продажбите му винаги са добри, но тази година са изключителни. Просто е страхотен продавач. Да не забравяме и за Брет Глийсън. Той е общо взето тъпо копеле, но е агресивен като животно, а шефът си пада по това. Горди твърди, че ще назначи един от трима ни, но залагам на Тревър. В понеделник му предстои сериозна демонстрация пред началниците на инвестиционна фирма „Фиделити“ и ако мониторите ни спечелят съревнованието, което със сигурност ще стане, Тревър ще сключи сделката. А тя е гигантска. Това пък означава, че ще спечели конкуренцията с мен и аз съм прецакан.

— Слушай, не знам как стоят нещата в бизнеса, но повярвай ми, бил съм в безброй ситуации, които са изглеждали безнадеждни. И единственото сигурно е непредвидимостта. Сложна работа. Затова хората говорят за „мъглата на войната“. Често не можеш да повярваш на очите си, а и никога не можеш да си сигурен в плановете и способностите на врага си.

— Това какво общо има с повишенията?

— Имам предвид, че загубата ти е гарантирана само ако не се бориш. Човек трябва да влиза в бой с идеята, че ще победи — обясни ми Кърт и отпи от водата си. — Загряваш ли?