Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (46)

45.

В четвъртък следобед Кейт ми звънна и ми заръча да купя тайландска храна за вечеря.

— Сузи си пада страхотно по тайландската храна — каза тя.

— Защо не помолиш Сузи да отиде до ресторанта? — попитах.

— Знаеш, че тя няма кола.

— А, да. Кърт при теб ли е?

— Тъкмо си тръгна. Поправи кабелната кутия и ще се върне към седем.

— Ще се прибера в седем без петнайсет — обещах.

На път за вкъщи купих една книга за средновековните мъчения. Бях почти сигурен, че Итън все още не я притежава. Отдавна бях престанал да се чувствам виновен, задето го насърчавах в извратените му удоволствия. Отбих се и в магазин за мобилни телефони и си купих нов, като запазих стария си номер. Не знаех дали е възможно да сложиш подслушвател на клетъчен телефон, но се страхувах, че Кърт подслушва моя.

Прегърнах и целунах Сузи, която правеше чай за Кейт в кухнята. Беше толкова почерняла, че изглеждаше намазана с лак за мебели.

— Хареса ли ти Нантъкет? — попитах. — Явно доста си се попекла.

— Аз ли? Това е бронзиращ крем. Мразя слънцето.

— Къде е Итън?

— Чете горе — отвърна тя и бързо забеляза опакованата книга. — За него ли е?

— Последното издание за средновековните мъчения.

— А. Хм, той вече не си пада по мъченията.

— Хей, това е чудесна новина.

— Всъщност не е — започна тя, но Итън влезе в кухнята.

Приближих се до него и го прегърнах.

— Купих ти книга, но май съм поизостанал. Чух, че вече не се интересуваш от средновековните мъчения.

— Започнах да се интересувам от канибализъм — обясни ми той.

— Аха — кимнах. — Е, това със сигурност е адски забавна тема на вечеря.

— Посъветвах го да се запали по вампирите — леко истерично каза Сузи. — За вампирите са издадени адски много книги. Чудесни романи.

— Вампирите са за тийнейджърките — презрително възрази Итън. — Знаеш ли, че в племето фор в Папуа, Нова Гвинея, ядат мозъците на починалите си роднини и затова страдат от смъртоносно заболяване, наречено куру?

— Това ще ти е за урок да не ядеш мозъците на роднините си — размахах строго пръст.

— Кой е този приятел, който ще идва на вечеря? — попита Сузи.

— Той… интересен тип е — отвърнах и си погледнах часовника. — Закъснява.

— Това ли е вечерята? — попита Итън, като посочи мазните пликове, които тъкмо бях донесъл.

— Да — отговорих. — Тайландска храна.

— Мразя тайландска храна. Няма ли суши?

— Няма суши. Съжалявам.

— Мамо, мога ли да ям попара за вечеря?

— Кърт закъснява — казах на Кейт. — Дали да не сядаме да вечеряме?

— Да почакаме още малко.

Бях подредил тайландската храна на импровизираната шведска маса в трапезарията. Кейт лежеше на канапето на баба Спенсър. Вече й позволяваха да посяда, дори да става от леглото, стига да лежи колкото се може повече. Тракаше по клавишите на лаптопа.

— Хей, няма да повярваш. Току-що получих имейл от директорката на галерия „Кьорнер“ в Ню Йорк. Страшно харесала творбите на Мари. Сравнява я с Фейт Ринголд! Точно както ти казах. Мисли, че Мари ще стане известна като Ромар Биърдън и Джейкъб Лорънс.

— Това е чудесно.

В осем без петнайсет звъннах на мобифона на Кърт, но не получих отговор. Извадих визитната му картичка от портфейла си и набрах номера в офиса му, но и там не се получи нищо. Никога не му бях звънял у дома, но сега се зарових в телефонния указател. Кърт Семко не беше регистриран.

В осем Сузи, Кейт и аз нападнахме пилешките шишчета. В осем и половина на вратата се позвъни.

Косата на Кърт беше мокра. Миришеше на сапун и имаше вид на човек току-що изскочил изпод душа.

— Съжалявам, човече — извини се той. — Заспах.

— И си изключи мобилния? След като ми се накара, че правя същото?

— Телефонът не беше у мен. Съжалявам.

— Надявам се, ще ни извиниш, но започнахме да вечеряме.

— Няма проблеми. Мога ли да се присъединя към вас?

— Разбира се.

Итън слезе, за да поздрави госта.

— Войник ли си? — попита той.

— Бях — отговори Кърт.

— Знаеш ли, че когато войниците на Наполеон се оттегляли от Русия, били толкова гладни, че изяли конете си? А после се отдали на канибализъм?

Кърт ме погледна бързо, после каза:

— Разбира се. Подобно нещо се случило и с немските войници по време на Втората световна война. Битката за Сталинград. Свършили храната си и започнали да ядат приятелите си. Мъртвите, разбира се.

— Това го нямаше в книгата ми — отбеляза Итън. — Ще трябва да проуча този въпрос. Войниците и канибализма.

Момчето ме последва във всекидневната, където Кърт целуна Кейт по бузата. Не знаех, че вече са толкова близки, но не казах и дума. После гостът ни се здрависа със Сузи.

— Как е кабелната телевизия? — попита той.

— Чудесно — отговори Кейт. — Забелязах, че сигналът е дори по-добър отпреди. Дигиталният кабел по принцип си е идеален, но аналоговите канали винаги бяха леко замъглени. А сега са добри като дигиталните. Съжалявам, Кърт, остана само едно шишче, но има достатъчно патай.

Чух, че мобифонът ми звъни горе, но реших да не му обръщам внимание.

Кърт си взе чиния и си сипа патай, зеленчуци в чеснов сос, пържен ориз и салата с телешко.

— Не знам кой ви е свързал кабела, но смених връзката и сега трябва да е по-добра. Сега вече можете да се възползвате от предимствата на плазмения телевизор.

— Благодаря ти — каза Кейт.

— Смених и стария разклонител с устройство за засилване на сигнала, а то върши чудесна работа. Отидох до кабелната компания и смених старата ви кутия. Те никога не съобщават добрите новини на клиентите си, но вече разполагат с много по-добри кутии.

— Започваш да говориш като Фил Рифкин, бог да го прости — намесих се.

— Откъде знаеш всички тези неща? — възхитено попита Сузи.

— Занимавах се с електроника, докато бях в специалните части.

— Наясно ли си с контактите? — попитах заядливо.

— Бил си в специалните части? — извика Сузи изненадано. — В зелените барети?

— Никой вече не ги нарича зелени барети — обясни Кърт.

— Момчетата, които търсиха Осама Бин Ладен в Афганистан?

— Аз лично не участвах в тази мисия, но доста от нашите бяха там.

— Вярно ли е, че сте го били обкръжили в Тора Бора, но не сте получили заповед да го заловите, затова просто сте стояли и сте гледали как руските хеликоптери кацат и го отвеждат в Пакистан?

— Доколкото знам, нищо такова не е ставало — отвърна Кърт.

Мобифонът ми зазвъня отново.

— Кърт си няма питие — отбеляза Кейт. — Джейсън, би ли отишъл до кухнята да донесеш една бира? Имаме „Самюъл Адамс“. Харесваш ли я? — обърна се тя към Кърт.

— Само вода, благодаря — бързо отговори той.

Тръгнах по коридора към кухнята и телефонът на стената звънна.

— Джейсън? Джим Летаски е — извика Летаски.

Говореше задъхано и стреснато.

— Здрасти, Джим — отвърнах, изненадан, че ми звънеше у дома. — Ти ли звъня на мобифона ми преди малко?

— Джейсън, мили Боже! О, Господи!

— Какво има?

— О, Господи! О, Господи! — продължи да повтаря той.

— Какво става, Джим? Добре ли си?

— Бях в онази баскетболна зала в Уолтам. Там, където Тревър и Брет играят баскетбол. И… и…

— И какво? Случи ли се нещо? Наред ли е всичко?

— О, Господи, Джейсън! Стана катастрофа — разплака се той. — И са мъртви.

— Мъртви? Кой е мъртъв?

— Тревър и Брет. Тревър шофирал поршето си адски бързо и май е загубил контрол над колата. Един тип видял катастрофата. Поршето излетяло от пътя, забило се в парапета и се преобърнало. Ченгетата дойдоха и…

Зави ми се свят и коленете ми омекнаха. Отпуснах се на пода в кухнята, а слушалката се изплъзна от ръката ми и се залюля.

След около минута се надигнах и закачих слушалката на мястото й. Седнах на един от кухненските столове и се вторачих в стената. Мислите ми препускаха лудо. Останах там около петдесет минути.

Подскочих, когато чух гласа на Кърт, който бе застанал на прага.

— Ей, човече — повика ме той. — Добре ли си?

Вдигнах очи към него.

— Тревър и Глийсън катастрофирали — съобщих му. — Колата на Тревър излетяла от пътя — замълчах за момент. — И двамата са загинали.

Кърт застина, после ококори очи.

— Шегуваш ли се? Кога е станало?

— Отивали са на баскетболния си мач. Тревър шофирал поршето си. Ударил се в парапета и колата се преобърнала.

— Мамка му! Невероятно! — извика той и прикова очи в мен.

Струваше ми се, че в стомаха ми има буца лед. Потреперих.

Дискът, който Кърт ми бе подарил, бе посветен на езика на тялото. Обясняваше ти как да разчиташ израженията на хората, да търсиш почти незабележими промени в лицевите мускули, както и несъзнателните жестове, които всички правим.

Дори опитните лъжци.

Сега забелязах закъснението в реакцията на Кърт, лекото стягане на мускулите около очите му. Начинът, по който наклони глава, бързото му примигване.

Вече знаеше.

— Аха — изсумтях.

Кърт скръсти ръце.

— Какво?

Усмихнах се. Принудено, но все пак се усмихнах.

— Не можеше да се случи на по-готини типове.

Кърт наблюдаваше лицето ми, без да реагира.

Поех си дъх и се опитах да задържа усмивката си.

— Понякога съдбата просто ти помага — казах. — Намесва се, когато имаш нужда от помощ.

Кърт отново не реагира.

— Дори не можех да мечтая за по-удобна катастрофа.

Забелязах, че ме гледаше изпитателно с леко присвити очи.

Преценяваше ме. Опитваше се да реши дали говоря искрено. Дали наистина съм толкова студенокръвен.

Дали се опитвам да го манипулирам.

Отпуснах лицевите си мускули. Не исках да му покажа, че и аз се опитвам да проникна в ума му. Сведох очи, прокарах ръка по челото си, сякаш бях потънал в мисли.

— Е, да не отричаме истината — казах. — Този тип беше гадна хлебарка. И двамата бяха такива.

Кърт изсумтя.

— Можеха да ми създадат сериозни проблеми — продължих.

След кратка пауза Кърт кимна.

— Да, можеха — потвърди.

— Грижиш се за мен — благодарих му. — Оценявам това.

— Не схващам какво искаш да кажеш — отвърна той с непроницаемо лице.

— Абсолютно сигурен ли си, че никой никога няма да разбере? — попитах тихо.

Дори не го погледнах. Останах си вторачен в плочките на пода.

Зачаках.

— Какво да разбере? — попита той.

Огледах се наоколо, сякаш да проверя дали някой може да ни чуе. Вдигнах очи и забелязах блясъка в неговите. Не се усмихваше, но долових задоволството му.

— Как го направи? — попитах още по-тихо.

Пет, десет секунди.

— Направи нещо на колата му, нали? — попитах.

Вкусът в устата ми бе адски горчив и противен.

— Не знам за какво говориш — отвърна Кърт.

Втурнах се към мивката и повърнах. В стомаха ми не остана нищо, но продължавах да се напъвам. Усещах вкус на киселина и мед. Пред очите ми заиграха ярки петна. Стори ми се, че ще припадна.

Забелязах, че Кърт бе застанал до мен.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

Стиснах плота с побелели ръце. Завъртях се бавно, за да го погледна. Вонята на повърнато ме зашемети.

— Ти си ги убил — казах. — Убил си ги, по дяволите!

Лицето на Кърт се вкамени.

— Разстроен си — каза той. — Очевидно си под стрес, а сега и тази злополука.

— Убил си ги! Направил си нещо на поршето на Тревър. Знаеше, че и двамата ходят да играят баскетбол в четвъртък. Знаеше, че Тревър обича да кара бързо. Мили боже!

Очите на Кърт ме гледаха ледено.

— Достатъчно — каза той. — Прекрачи границата, приятел. Не можеш да ме засипваш с подобни обвинения. Единствените хора, които ми говорят така…

— Отричаш ли? — извиках.

— Ще се успокоиш ли най-после? И говори по-тихо. Престани с тези дивотии. Не обичам да ме обвиняват в нещо, което не съм направил. Не ми пука дали си разстроен или не. Ще трябва да се стегнеш. Успокой се. Не бива да ми говориш по този начин. Не ми харесва.

Изгледах го безмълвно, не знаех какво да кажа.

— Приятелите не ми говорят така — продължи той с опасен поглед в очите. — А определено не искаш да ми станеш враг. Повярвай ми. Не искаш да съм ти враг.

После се завъртя бавно и без да каже и дума, излезе от къщата.