Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (41)

40.

От летището отидох направо в службата.

На компютъра ме очакваше поздравителен имейл от Харди. „Страхотна работа свърши в Чикаго!“ Джоан Тюрек също ме поздравяваше, което бе адски мило от нейна страна, като се има предвид, че й бях измъкнал сделката изпод носа.

Прекалено мило, помислих си. Любезността на победител?

Зачудих се дали да напиша имейл на Денис Сканлън, но се отказах. Подозирах, че Кърт вероятно чете и моите имейли. Не исках да рискувам. Звъннах на Сканлън и го помолих да дойде в кабинета ми.

Шефът на охраната приличаше на гигантска жаба. Ризата и вратовръзката му бяха толкова стегнати, че се притесних да не му спрат кръвообращението и да вземе да припадне. Потеше се обилно и имаше говорен дефект.

Казах му, че разговорът ни е строго поверителен, после му обясних, че съм загрижен заради един от служителите му, Кърт Семко.

— Ама нали ти го препоръча? — учуди се Сканлън.

— Мисля, че допуснах грешка — отговорих. — Не го познавах достатъчно добре.

Той прокара ръка по потното си лице.

— Можеш ли да ми кажеш нещо по-точно? От какво естество са тревогите ти? Кърт създавал ли е проблеми?

Скръстих ръце.

— Чух оплаквания от някои от колегите. Правил си е гадни шеги с хората.

— Наистина ли?

— Да. Гадни шеги, довели до щети.

— Би ли уточнил?

Можех да уточня, разбира се, но дали наистина исках Сканлън да разследва дали Кърт е скапал компютъра на Брет Глийсън? Докъде възнамерявах да стигна? Дали да споделя със Сканлън за всички имейли, които Кърт бе прочел?

Не. Всичко това можеше да се обърне срещу мен. Кърт щеше да се бори. Можеше дори да каже, че аз съм го накарал да ми осигури информацията. Все пак, аз имах изгода от нея, а не той. Не можех да рискувам.

— Не знам всички подробности — казах. — Но вярвам — и пак повтарям, че разговорът ни е абсолютно поверителен, — че Кърт трябва да бъде уволнен.

Сканлън закима.

— Съгласен ли си да попълниш доклад с оплакване? — попита той.

Поколебах се за миг.

— Не искам да слагам името си под такъв доклад. Мисля, че това прекалено ще усложни нещата. Особено като се има предвид, че аз самият го препоръчах.

Сканлън продължи да кима.

— Не мога да го уволня без причина. Знаеш го. Трябва да имам документация. Някои от момчетата ти ще се навият ли да подпишат?

— Предпочитам да не ги питам. А и не искам никой да рискува и да се излага на опасност. Сигурен съм, че ме разбираш.

— Говориш така, сякаш знаеш нещо определено.

— Чух туй-онуй.

— Той твърди, че сте добри приятели.

— Сложно е.

— Слушай, Джейсън, Кърт е един от най-добрите ми служители. Може да прави всичко.

— Разбирам.

— Не искам да го загубя. Но и не искам някой от служителите ми да създава неприятности. Затова ще помисля по въпроса и ще проуча как стоят нещата.

— Това е всичко, за което те моля — отвърнах.

Звъннах на Кейт в службата и ми казаха, че си е взела почивен ден. Обадих й се у дома и я събудих.

— Все още ли имаш болки? — попитах разтревожено.

— Да. Реших да си остана у дома.

— Какво каза Димарко?

— Просто да си лежа спокойно, докато болките преминат.

— Да не е нещо сериозно?

— Не — отговори тя. — Докторът смята, че е напълно нормално. Не се тревожи. Просто трябва да си почивам.

— Добра идея. Исках да ти напомня, че довечера съм на делова вечеря.

— А, да. С хората от болницата.

— С хората от летището в Атланта. Но няма значение.

— Летището в Атланта в Бостън? Не разбирам.

— Досадна работа — отвърнах. — Ще са на едно от събитията в индустрията.

Ставаше дума за търговското шоу в обширния изложбен център в Бейсайд. Слава богу, че не ми се налагаше да работя в будката, но някои от момчетата бяха там. Когато чух, че типовете от Атланта ще посетят шоуто, веднага ги поканих на вечеря. Казах им, че това ще е чудесна възможност да отпразнуваме подобаващо споразумението. Силно ми се искаше да закова огромната сделка с летището.

Човек поне може да се надява.

— Къде ще ги водиш? — попита Кейт.

— Не знам името на ресторанта. Някакво лъскаво място в Саут Енд, което Франи харесва. Но ако ти се наложи да се свържеш с мен, няма да изключвам мобифона.

— Няма да те притеснявам.

— В случай че има проблем, изобщо не се колебай, бебчо.

Затворих телефона и забелязах, че Кърт стоеше до вратата на кабинета ми.

— Тази сутрин не те видях във фитнеса — отбеляза той.

— Трябваше да отлетя до Чикаго рано сутринта.

— Значи говориш със Сканлън, а?

Кимнах.

— Става дума за рутинна проверка, която в личен състав не успяха да направят.

— Знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Мислех, че трябва да разделя бизнеса от приятелските отношения.

— Добра идея — каза той и затвори вратата. — В такъв случай, ако имаш проблем с работата ми, обърни се към мен, а не към шефа ми.

Преглътнах затруднено.

— Нямам проблеми с работата ти.

— Наистина ли? Защо тогава се опитваш да ме уволниш?

Погледнах го в очите.

— Защо мислиш така? — попитах, нагло.

Кърт застана пред бюрото ми.

— „Загрижен съм… разговорът ни е строго поверителен…“ — започна да ме имитира, като повдигна презрително вежди. — „Изключително важно е разговорът ни да остане поверителен“ — ухили се гадно. — Джейсън, ако имаш проблеми с моята скромна личност, обърни се към мен. Мъж срещу мъж. Не се промъквай зад гърба ми. Защото ще узная. А ти ще съжаляваш — ледено ме изгледа Кърт. — Ясно ли е?

Шашнах се. Кърт знаеше за разговора ми със Сканлън. При това дума по дума.

Не знаех как, но несъмнено бе сложил микрофон или камера в кабинета ми. Със сигурност разполагаше с нужната технология.

Зачудих се какво ли още ме бе чул да казвам. Сутринта се притеснявах, че Сканлън може да не прояви дискретност и да сподели нещо с Кърт, но вече бях наясно, че приятелчето ми е чуло директно всичко.

И сега знаеше, че се опитвам да го уволня. Това вероятно щеше да създаде проблеми между нас. Нещата никога вече нямаше да са такива, каквито бяха преди.

В колата, на път към Саут Енд, мобифонът ми звънна. Бях се върнал към стария си лош навик да говоря по телефона в колата, но нямаше начин. Трябваше да съм достъпен по всяко време.

Обаждаше се Дик Харди.

— Какво е чувството ти за сделката с летището в Атланта? — попита той.

— Добро — отговорих лаконично.

— Чудесно, тогава и аз мисля по същия начин. Ако успеем с тази сделка, имаме шанс да спасим отдела.

— Мога да направя само най-доброто, на което съм способен.

— Разчитам на теб, Джейсън. Всичко зависи от тази сделка. Всичко.

Подадох ключовете от колата, на момчето, което обслужваше паркинга, и влязох в ресторанта с небрежна усмивка на лицето. За съжаление, заведението бе с отворена кухня, което винаги ме притесняваше. Вероятно подсъзнателно се страхувах, че ще ми наредят да измия чиниите, след като свършим с вечерята.

Джим Летаски вече седеше до масата и преглеждаше някаква папка. Бяхме подранили с около петнадесет минути. Бях поканил и Джим на вечерята, тъй като исках да участва в най-голямата ми сделка. Нуждаех се от помощта му. Той бе резервирал маса, достатъчно отдалечена от съседните, и бе дал бакшиш на келнера, за да не ни досажда често, тъй като вечерята бе делова.

Имах си прикрит мотив за поканата, но Джим бе умен тип и веднага се бе усетил.

— Знам защо ме покани — каза той.

— Имаш предвид, освен факта, че си страхотен в работата си? — попитах невинно.

— Страхуваш се, че основният ни конкурент по тази сделка е „Нек“.

— Кой? Аз ли се страхувам?

— Прекарах девет години, обяснявайки на света, че продуктите на „Нек“ са по-добри от всички останали, а сега…

— Сега откри господ.

— Не се чувствам много удобно.

— Но не и прекалено зле, нали?

— Не, не прекалено зле. Все пак, става дума за война.

— Ето така трябва да се разсъждава.

Прегледах менюто с вината, като се опитвах да реша какво точно да поръчам.

— Слушай, Джейсън, мисля, че грешиш относно „Нек“.

— Не ми казвай, че отново се конкурираме с „Роял Майстер“.

Джим поклати глава и изстиска малко лимон във водата си.

— Порових се в уебсайта на летището в Атланта. Има една компания, наречена „Еървю системс“, чието седалище е в Атланта.

Кимнах.

— Да, запознах се с директора им на „Техком“ Някакъв тип на име Стив Бингам.

Припомних си сребристата му коса и напрегнатите очи.

— Най-големият доставчик на дисплеи за информация по полетите. Последния път те са оборудвали летището в Атланта. Та въпросът ми е защо летището не се обръща отново към тях? Защо внезапно са решили да сменят фирмата?

— Може би цените им са прекалено високи.

— „Еървю“ току-що им продаде купчина портативни дигитални табла.

— Това е новина за мен. Знам само, че типовете от летището се пазарят здраво.

— Преговаряш директно с Дъфи, нали?

— Добре си си подготвил домашното — усмихнах се.

Том Дъфи беше управителят на летището. Голяма клечка. Лорна Евърс, другата ни гостенка за вечеря, беше заместник-директор на отдел „Снабдяване“ в общината на Атланта и отговаряше за летището.

— Дъфи взима решенията — добавих. — Не познавам Лорна, но тя е май само украса.

— Не са тук само заради безплатната вечеря, нали?

— Мисля, че искат да сключат сделката.

— Не съм толкова сигурен.

— Силата на негативното мислене — засмях се и внезапно видях двамата ни гости да влизат в ресторанта. — Вземи им акъла, Летаски.

Лорна Евърс беше закръглена блондинка на неопределена възраст. Може би на около петдесет или бурно преживени четиридесет. Очевидно си падаше по пластичната хирургия. Очите й бяха леко дръпнати като на японка. Устните й — прекалено дебели и нацупени. Лицето й имаше неестествен тен. Когато се усмихнеше, само гигантските й устни мърдаха. Някой бе прекалил с инжекциите с ботокс и колаген.

— Значи ти си новият Горди — каза тя, като оправи диплите на златния шал около врата си.

— Може да се каже.

— Не позволявайте на този човек да пие скоч — изсмя се тя, отметнала глава назад.

Лицето й обаче си остана безизразно. Очите й не помръднаха.

Том Дъфи беше набит мъж с двойна брадичка, лице като месечина и войнишка подстрижка. Носеше папийонка и тъмносин блейзър. Смееше се тихо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Лорна и ми протегна ръка.

Ноктите й бяха лакирани в розово и опасно дълги.

— Чух, че в „Ентроникс“ има страхотно текучество — добави тя.

— Аз тъкмо се преместих в „Ентроникс“ от „Нек“ — обади се Джим. — Реших, че е време да се присъединя към шампионския отбор.

Точка за Летаски. Заслужаваше повишение.

— Говоря за съкращенията — поясни Лорна, като се настани на стола, който държах за нея.

Не че бях идеалният джентълмен, но исках да съм сигурен, че седи на място, откъдето не може да осъществи контакт с очи с Дъфи, без да ги видим. Основен трик в преговорите. Дъфи също седна на определеното му място.

— Ще съществувате ли и следващата година? — попита той небрежно.

— „Ентроникс“ е създадена през 1902 година — отговорих. — Тогава се е наричала „Осака телефон и телеграф“. Мисля, че фирмата ще съществува дълго след като ние вече сме покойници.

— Вярно ли е, че при вас е имало самоубийство преди известно време?

— Трагедия — отвърнах бързо. — Фил Рифкин беше един от най-добрите ни служители.

— Очевидно „Ентроникс“ е доста стресиращо място — отбеляза Лорна.

— Съвсем не е така — излъгах. — Но човек никога не знае какво става в личния живот на някого.

— Е, аз пък ще ви кажа какво става в моя личен живот — засмя се Лорна. — Умирам от жажда. Имам нужда от чаша вино.

— Хайде да поръчаме — предложих, като се протегнах към менюто с вината.

Но Лорна ме изпревари. Грабна менюто — за съжаление имаше само едно, и го отвори.

— В топла вечер като тази обичам хубаво бяло вино — обади се Дъфи.

Лорна четеше внимателно.

— Мислех си за „Поле“ — каза тя. — Но май „Латиф Ротшилд“ е по-добро, а?

Едва не изстенах. Четиристотин долара на бутилка, а жената изглеждаше сериозен пияч.

— Чудесна идея — намеси се Летаски, като ме стрелна с поглед, сякаш искаше да ми каже, че сделка за милиони си заслужава ужасяваща сметка.

Лорна махна на келнера и поръча бутилка „Поле“, скъпа бутилка „Монтраше“ за Дъфи и няколко шишета „Пелегрино“.

— Значи летището в Атланта е едно от най-оживените в страната, а? — попита Летаски.

— Най-оживеното в света — поправи го Дъфи.

— Мислех, че първенството държи летището в Чикаго.

— Не. И можем да го докажем. Тази година имахме тринадесет хиляди полета повече от Чикаго. При това само от януари до юни. Обслужваме три милиона пътници повече.

Мобифонът на Лорна звънна. Тя го отвори и заговори високо. Един от сервитьорите се приближи до нас и й прошепна нещо в ухото. Лорна го изгледа мръсно и затвори телефона раздразнено.

— Настояват всички посетители да изключат мобифоните си — съобщи ни тя. — Като че ли изобщо е възможно да чуеш звъненето на телефон тук. Толкова е шумно, че вече почти оглушах.

Бръкнах в джоба си и изключих моя дискретно.

След вечерята, на която Лорна си поръча омар с трюфели — най-скъпото ядене в менюто, се извиних и отидох до тоалетната.

Летаски се присъедини към мен след около минута.

— С риск да прозвучи банално, мога да кажа, че Том Дъфи е бил кастриран — каза той.

— Знаеш ли какво е език на тялото? — попитах.

— Разбира се. Защо?

— Хората ходят на курсове, за да се научат да разчитат малки жестове и мимики — обясних му. — И знаеш ли какво?

— Какво?

— Ами не е нужно да ходиш на курс, за да видиш, че Дъфи повтаря всичките й движения. Тя взима решенията, а не Дъфи.

— Мислиш ли, че спи с него?

— В никакъв случай. Сигурен съм.

— Виждал съм и по-странни двойки. Тази вечеря не върви добре.

— Да, разиграват ни — съгласих се. — Жената променя всичко, дявол да я вземе. Бях закачил Дъфи на въдицата, преди тя да се появи.

— Мислиш ли, че тя предпочита друг от кандидатите?

— Убеден съм само в едно — не слуша какво говоря и не ми обръща нула внимание.

— Кимна няколко пъти, докато ти говореше.

— Жените правят така. Кимат, за да покажат, че слушат, но това не означава нищо.

— Прав си. Дали не е време да блъфираме? — попита Летаски.

— Не — отговорих бързо. — Лорна не е наш човек. Ако станем от масата, сделката веднага ще отлети към „Хитачи“ или някой друг.

— „Еървю системс“.

Вратата на тоалетната се отвори и Дъфи влезе.

— Оставяме те на спокойствие — казах му и отидох до мивката.

В края на вечерята бяхме говорили за всичко друго, освен за дисплеите. Бяхме изпили три бутилки „Поле“ и Лорна си прекара чудесно. Проклинах безмълвно и нея, и неподвижното й лице.

Пожелахме им лека нощ, качих се в колата и бързо включих мобифона. Имах шест съобщения.

Гласът на Кейт звучеше уплашено и измъчено.

— Джейсън, кървя.

Изстинах.

Следващите четири съобщения бяха също от нея. Звучеше все по-отчаяно. Каза ми, че имало много кръв и се нуждаела от помощ.

— Къде си? — попита тя. — Ще ми звъннеш ли? Моля те.

Шестото съобщение бе от мъж. Чух гласа на Кърт.

— Джейсън, аз съм с Кейт в спешното отделение на детската болница. Току-що я докарах тук. Звънни ми на мобифона. Или ела тук. Веднага.