Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (63)

62.

Един без петнадесет.

Пристигнах в офиса петнадесет минути преди времето, за което се бяхме разбрали. Оставих сака и куфарчето си на пода, когато влязох в кабинета. Лампите светеха и компютърът ми работеше.

Кърт го беше използвал. За какво ли?

Заобиколих бюрото, за да погледна монитора, и чух гласа на Кърт.

— Имаш нещо за мен.

Вдигнах глава и кимнах.

— Хайде да свършваме.

Стоях неподвижно и го гледах в очите.

— Каква е гаранцията ми, че Греъм ще е там, където ми кажеш?

— В живота няма гаранции — отговори Кърт. — Предполагам, че просто ще се наложи да ми се довериш.

— За какво изобщо ти е този лост? — полюбопитствах. — Парче метал за скрап.

— За мен не струва нищо.

— Защо тогава бе готов да сключиш сделка?

Леко колебание. В бизнеса се случваше често. Колко потенциални клиенти внезапно се разтреперваха тъкмо преди да подпишат? Обикновено, когато усетех подобно нещо, им поднасях някоя приятна изненада. Почти винаги вършеше работа.

— Защо? Защото предпочитам да не е в ръцете на ченгетата. Не че не мога да се справя и с това, ако се наложи. А и приятелите ми от полицията могат случайно да го загубят някъде. Но аз съм внимателен човек.

— Кой може да твърди, че ченгетата дори ще знаят какво е това?

Той сви рамене.

— Може и да не знаят. Прав си.

— Може дори да не разберат, че е от порше.

— А, за такива неща могат да се сетят. Нужно е само някой смотаняк от криминолозите да открие следи от живак. Не знам. Не ми пука. Но защо да рискувам? Ние с теб можем да се споразумеем и да си продължим живота щастливо и спокойно.

Кимнах.

Пипнах го.

Това беше достатъчно. Надали щях да чуя нещо повече, но и това бе достатъчно инкриминиращо.

— Поемам страхотен риск — казах.

— Животът е риск. Хайде, дай ми го.

Замълчах.

Според Марк Симкинс истинските шампиони в продажбите могат да седят безмълвно цял ден, ако им се наложи. Иска им се да кажат нещо, но не го правят, а си държат устата затворена.

Измина доста време, вдигнах сака и го разкопчах. Извадих парчето метал, което бях опаковал в найлон и обвил с лепенка, и му го подадох.

— Добре — кимна Кърт.

Дръпна лепенката и свали найлона от лоста. Хвърли найлона на пода, вдигна нагоре лоста и го огледа възхитено.

— Къде е Греъм? — попитах.

— Знаеш ли къде е старият завод на „Дженеръл Мотърс“?

— Авеню „Уестърн“, на около два километра оттук?

— Точно така. На празния паркинг.

Кърт ми подаде малък ключ. Предположих, че е за багажник.

— Странно как животът ти може да зависи от малко парче метал — каза той, като се приближи бавно до прозореца. — Също като куршум. Може да спаси живота ти или да те убие.

След тези думи той размаха лоста към прозореца.

Стъклото експлодира със силен трясък и милиони парченца се посипаха по пода.

— Евтин боклук — презрително отбеляза Кърт. — Строителите би трябвало да се изръсят поне за ламинат.

— Не се чувствам добре — съобщих на скрития микрофон.

Искаше ми се да изкрещя за помощ.

В кабинета нахлу студен въздух, примесен с капчици дъжд.

— Добре — каза Кърт. — Напоследък си подложен на сериозен стрес. Внезапно изкачване до върха. Напрежение да спасиш отдела. Все пак не знаеше, че ти правят номер. Игрички на високо ниво. Откри истината, а тя се оказа прекалено зловеща за теб.

Думите му не ми харесаха. Досещах се какво се кани да направи.

— Сто и петдесет души ще останат безработни заради теб. Да, сериозен стрес. Ти също ще си изгубиш работата, а жена ти е бременна. Затова правиш единственото логично в подобно отчаяно състояние. Скачаш. Чудесен ден за умиране, нали?

Вятърът виеше в кабинета и разхвърляше наоколо листове, събаряше снимките от бюрото ми и шкафа.

— Говори за себе си — възразих.

Бръкнах в сака и извадих колта на Кърт. Военен полуавтоматик, четиридесет и пети калибър.

Кърт го видя и се ухили. Продължи да говори, сякаш бях насочил пръст срещу него, а не оръжие.

— Остави бележка за самоубийство — продължи той спокойно. — На компютъра ти е. Напоследък подобни неща се случват все по-често.

Пистолетът лежеше тежко и неудобно в ръката ми. Сърцето ми биеше толкова ожесточено, че ръката ми трепереше.

— Ченгетата чуха всяка дума, която си казахме — заявих. — Имам микрофон, приятелю. Самоубийството няма да свърши работа. Съжалявам.

Кърт не ми обърна внимание.

— Държиш пистолет само с една ръка? — изненада се той. — Това не е лесно.

Хванах пистолета и с двете си ръце. Размърдах пръсти и се опитах да намеря поза, която да ми е удобна.

— Извини се на жена си и неродената си дъщеря. Между другото, това са резултатите от теста. Момиче. Поздравления.

За миг се вцепених, но после се стегнах.

— Също като самоубийството на Фил Рифкин — казах. — Той не се обеси, ти си го удушил, а после си го направил да изглежда като самоубийство.

Кърт примигна. Усмивката му вече не бе толкова широка.

— Защото те е хванал да влизаш в плазмената лаборатория и да правиш нещо на телевизорите. Не си очаквал да е тук в неделя, тъй като не знаеше, че Фил работи в странни часове.

— Моля те, кажи ми, че не си се сетил за това чак сега — ухили се Кърт.

— Мисля, че го знам от доста време. Просто не исках да го призная дори пред себе си.

Лявата ми ръка поддържаше дясната ми китка. Не знаех дали това е правилната поза. Какво изобщо знаех, по дяволите? Насочваш и стреляш. Натискаш спусъка. Ако не успееш от първия път, пробваш отново. Евентуално щях да го уцеля. В гърдите или дори в главата. Ръцете ми трепереха.

— Зареди ли го, Джейсън? Знаеш ли как да го заредиш?

Кърт се захили. В изражението му имаше нещо почти бащинско, гордо и развеселено, сякаш наблюдаваше магариите на малкия си син.

— Ако заредиш куршумите погрешно, прецакан си. Оръжието може да избухне в ръката ти. Да убие теб вместо мен.

Знаех, че лъжеше. Поне това знаех. Но къде беше Кениън? Не можеше ли да ме чуе? Колко време му бе нужно, за да стигне дотук?

— Добър избор на оръжие, Джейсън — продължи Кърт, като пристъпи към мен. — Модел 1911, серия 70. Страхотен пищов. Харесва ми повече дори от глок.

Той пристъпи още по-близо.

— Замръзни, Кърт.

— Чудесно оръжие. Много по-добро от беретата, която армията раздава и е пълен боклук. Това има страхотна стопираща мощ.

Кърт се приближи на около три метра. Вече не беше проблем да го улуча.

— Замръзни или ще те гръмна! — извиках.

— Трябваше да приемеш предложението ми да ти дам уроци по стрелба, Джейсън. Както ти казах, човек никога не знае кога ще му потрябват.

— Говоря сериозно — казах. — Ако направиш още една стъпка, ще натисна спусъка.

Къде, по дяволите, бяха ченгетата?

— Момче, по начина, по който държиш пистолета, откатът ще ти откъсне пръста. Трябва да внимаваш.

Поколебах се, но само за миг.

— Няма да ме убиеш, Джейсън. Никога преди не си убивал човек и няма да го направиш и сега. Тип като теб никога не може да отнеме нечий живот.

Кърт говореше бавно и спокойно, почти приспивно.

— Това е кошмар, с който не искаш да живееш. Ако уцелиш някого от толкова близо, ще бъдеш опръскан с кръв и мозък. А тази гледка ще те преследва до края на живота ти.

— Гледай само — казах и натиснах спусъка.

Кърт не помръдна. Това бе странното. Стоеше спокойно с разперени ръце.

Нищо не се случи. Пистолетът не стреля.

Натиснах отново, но никакъв резултат.

Внезапно дясната му ръка се протегна напред и грабна оръжието.

— Смотан аматьор — презрително изсумтя той, като завъртя пистолета и го насочи към мен. — Зареди го, но не свали предпазителя.

Завъртях се и побягнах.

С дивашка скорост. Никога преди не бях тичал така. Но пък и никога преди не бях тичал, за да си спася живота.

Чух гласа му зад себе си.

— Колтът не е лесен за употреба, особено от аматьор.

Изфучах навън от офиса.

Кърт изкрещя:

— Трябваше да ми позволиш да те науча.

Асансьорите бяха точно пред мен. Втурнах се към таблото и натиснах копчето.

— Няма къде да избягаш — засмя се Кърт, като се приближи към мен.

Защо ли не стреляше?

Звънчето на пристигащия асансьор дрънна. Слава богу! Вратата се отвори и скочих вътре. Чух стъпките на Кърт, натиснах бутона за лобито, но асансьорът не тръгна. О, господи, не! Леко поклащане и най-после проклетата машина се задвижи.

Адски бавно. Копчетата за различните етажи започнаха да се осветяват едно след друго. Деветнадесет… седемнадесет. Къде, по дяволите, беше Кениън?

Внезапно асансьорът потръпна и спря. На деветия етаж.

Всички светлини угаснаха. Не виждах нищо. Бе тъмно като в катран.

Кърт някак си бе изключил асансьора и електричеството. Протегнах се напред в тъмното и докоснах копчетата. Прокарах пръсти по тях и натиснах всяко едно. Никакъв резултат.

Аварийната ръчка се намираше под контролния панел. Не я виждах, но си припомних положението й. Опипах под таблото слепешком, най-после усетих ръба на панела и ръчката. Дръпнах я, но не последва нищо. Нито аларма, нито звук.

Заля ме паника. Бях заклещен в пълна тъмнина в спрян асансьор. Дланите ми се плъзнаха по студените стоманени врати. Намерих цепката, където се срещаха. Беше прекалено тясна, за да напъхам пръсти в нея. По челото и гърба ми потече пот.

Безпомощно халосах вратите и ги сритах. Стоманата не помръдна.

Намерих мобифона си и го отворих, набрах 911.

Лекото избипване ми показа, че обаждането ми се е провалило. Тук нямах покритие.

Сърцето ми заби лудо. Пред очите ми заиграха цветни петна. Стори ми се, че стените на асансьора се спускат към мен.

Скочих нагоре и се опитах да достигна тавана. Дали бе захванат с болтове? Можех ли да ги разхлабя? Дали имаше авариен изход?

Усетих стоманения парапет, който стърчеше на около десетина сантиметра. Скочих отново и докоснах тавана. Напипах някаква дупка. Спомних си, че на тавана имаше някаква лампа. Не стърчаха никакви болтове.

Но трябваше да има авариен изход. Нали така? Законите за безопасност го изискваха.

А ако имаше авариен изход и успеех да се измъкна, какво щях да правя? Да се изкатеря в шахтата на асансьора като Джеймс Бонд?

Потта ми се лееше обилно. Трябваше да се измъкна оттук. Опитах се да се набера на парапета, но не успях.

Бях хванат в капан.

Внезапно лампите на тавана светнаха. После и мониторът. Появи се лицето на Кърт. Отблизо. Ухилено широко. Заемаше целия панел.

— Думата на деня е „отмъщение“ — засмя се той. — Хубава дума, нали?

Вторачих се в лицето му на монитора. Как, по дяволите, го правеше?

— Леле, къпеш се в пот — отбеляза той. — Горещичко е там, нали?

Вдигнах очи и забелязах сребристото око на камера.

— Да, точно така — каза Кърт. — Аз съм. А ти приличаш на удавен плъх. Няма нужда да натискаш аварийния бутон. Не работи. И в контролната зала няма никой. Изпратих Едуардо у дома. Казах му, че ще го отменя, защото бездруго трябва да проведа някои диагностични тестове.

— Какво ще правиш, Кърт? Ще ме оставиш тук цяла нощ?

— Не. Мислех да се позабавлявам малко с теб. Гледай сега.

Образът му примигна и екранът потъмня. Появи се нов образ, неясен и мъглив, но ми бяха нужни само няколко секунди, за да позная собствената си спалня. Камерата бавно се съсредоточи върху леглото, където лежеше Кейт.

По лицето й проблясваше странна синя светлина.

— Ето я и жената — засмя се Кърт. — Преди няколко нощи. Предполагам, че е заспала, докато е гледала телевизия. „Отчаяни съпруги“ може би. Тя самата е отчаяна съпруга.

Сърцето ми заби лудо.

— Имах безброй възможности да инсталирам камерата. По дяволите, жена ти вечно ме канеше у вас. Сигурно ме намира за привлекателен. Истински мъж, а не мизерен скапаняк като теб. Вечно си бил тромавият воин в креслото.

Появи се друга сцена. Кейт и аз в леглото. Тя гледаше телевизия, а аз четях списание.

— Няма да коментирам сексуалните ти техники, брато — продължи Кърт. — Но мога да кажа, че доста ви погледах.

— Май не искаш другата половина, а? — попитах.

— Другата половина?

Образът на Кейт се замени от лицето на Кърт.

— Лостът на порше карера е дълъг четиридесет сантиметра — казах. — Парчето, което ти дадох, е колко? Двайсетина? Сети се.

— Аха — засмя се той. — Много мило. Може и да си научил нещо все пак.

— Учих се от майстора — отвърнах. — Научи ме да играя мръсно. Ако искаш другото парче, върни ме на двадесетия етаж в кабинета ми. Ще го взема от скривалището и ще ти го дам. А после ще ме пуснеш да отида да освободя Греъм. И всичко ще свърши.

Кърт се вторачи в мен и примигна няколко пъти.

— Сключваме ли сделката? — попитах.

Той се усмихна. Отдръпна се назад и видях кабинета си. Седеше пред компютъра ми. Вероятно бе включил камерата към него. Не знаех и не ми пукаше.

Важното бе, че май идеята ми щеше да свърши работа.

Асансьорът потръпна отново и заработи.

Загледах копчетата да се осветяват в оранжево.

Натиснах бутона за повторно набиране на мобифона си. Този път звънна.

— Полиция — каза рязък мъжки глас.

— Намирам се в асансьор в сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам — казах бързо. — Казвам се Джейсън Стедман. Животът ми е в опасност. На двадесетия етаж има един тип, който иска да ме убие.

— Изчакайте, моля.

— Изпратете някого! — изкрещях вбесено.

Вратата на асансьора се отвори на двадесетия етаж.

— Полицай Санчес — обади ми се глас по телефона.

Не разбирах.

— Санчес? Къде е Кениън?

— Кой се обажда? — попита Санчес.

Видях силует в коридора. Трябваше да е Кърт.

— Джейсън Стедман — прошепнах. — Познавам Кениън. Намирам се в сградата на „Ентроникс“. Трябва да се обадите на Кениън и веднага да изпратите някого тук. Побързайте, за бога!

— Стедман? — попита Санчес. — Долното леке?

Испанският му акцент звучеше още по-твърдо.

От сенките излязоха две фигури. Кърт държеше мобифон до ухото си.

— Бихте ли искали да ви свържа с гласовата поща на сержант Кениън? — попита той с гласа на Санчес и се ухили широко.

Другият мъж до него държеше пистолет в ръка.

Рей Кениън.

— Да вървим — нареди ми той. — Хайде, дай другата половина.

Вторачих се в него смаяно. Бях набрал 911. Сигурен бях. Не бях звънял на Кениън.

— Джери — обади се Кърт. — Дай ми пистолета. Аз ще се погрижа.

Джери. Джеремая Уилки. Приятелят му от специалните части. Онзи, който не бе свидетелствал срещу него. Онзи, който притежаваше автосервиза.

И който бе Рей Кениън.

Джеремая Уилки подаде пистолета на Кърт. Приличаше на колта, който бях откраднал от шкафа, но не бях сигурен.

— Момчетата никога няма да повярват на това — засмя се Уилки.

— Не, няма да повярват — потвърди Кърт, като насочи пистолета срещу него и го простреля. — Защото няма да чуят историята.

Уилки се просна на пода. Лявото му слепоочие се обагри с кръв. Очите му останаха отворени.

Вторачих се в Кърт.

— Джеремая има проблем с пиенето — обясни ми той. — Вкарва няколко водки и започва да дрънка. Но игра адски убедително ченге, нали? Винаги е искал да стане ченге. Чичо му бил страхотен полицай.

— Обадих се на 911 — казах.

— Това се нарича прекъсване на връзката. Клонирах телефона ти, така че да мога да чувам всичките ти разговори. Хайде, дай да си довършим работата.

Той насочи пистолета към мен.

— Явно си скрил другото парче в кабинета си, а, хитрецо? Да вървим!

Тръгнах към кабинета и той ме последва. Влязох вътре, застанах в средата на стаята и мислите ми запрепускаха. Вятърът виеше. Мокетът бе обсипан с листове и парчета стъкло.

— Е, знам, че не е в бюрото ти — каза Кърт. — Нито в библиотеката. Нито в другите обичайни за криене места.

Очите ми пробягаха към куфарчето, после бързо отместих поглед настрани. Все още си беше на мястото.

— В един от панелите на тавана — казах бързо.

Кърт беше забелязал погледа ми.

— Не мисля така — отвърна той. — Подай ми метала и си свободен да си ходиш.

— Няма да скоча през прозореца.

— Дай ми остатъка от метала.

Очите ми пробягаха отново, почти неволно, към куфарчето до бюрото.

— Имам нужда от помощ — обясних. — Трябва ми стълба или нещо подобно, за да стигна до панела на тавана.

— Стълба? — учуди се той. — Леле, определено не мисля, че имаш нужда от стълба — засмя се, като пристъпи към бюрото и грабна куфарчето ми. — Не те ли учих за езика на тялото? Малките погледчета и гримаси, които издават мислите ти? Не те бива да ги скриеш.

Опитах се да му измъкна куфарчето от ръката, но, разбира се, Кърт беше много по-силен от мен и го издърпа. Сега и двете му ръце бяха върху него и, докато си играеше с ключалките, се възползвах от моментната му разсеяност и се отдръпнах назад.

— Няма къде да бягаш, Джейсън — спокойно каза той.

Продължих да отстъпвам бавно. Той отвори едната ключалка, после и другата. Опрях гръб в касата на вратата. Бях на около седем метра от него.

Тих стържещ звук.

Забелязах как Кърт осъзна какво ставаше. Изражението му беше смесица от ярост и нещо, което не бях виждал у него преди.

Страх.

Само след части от секундата взривът го погълна и наоколо се разлетяха парчета месо и крайници като в страшен военен филм. Страхотната експлозия ме отхвърли назад и ме тръшна на пода. Усетих нещо мокро върху лицето си, както и парчета гипс и дърво.

Успях да се надигна. Ушите ми звъняха, лицето ми пареше.

Бях сложил в куфарчето си буца от пластичния експлозив C4, по който Кърт толкова си падаше, и го бях свързал с бомбата за конфети. А после бях започнал да използвам старата си чанта.

И Кърт се оказа прав, че съвсем малко C4 бе достатъчно. Знаех си, че няма никакъв шанс да оцелее.

Стигнах до асансьора, но се разколебах. Не исках да рискувам отново.

Стълбището. Двадесет етажа не бяха чак толкова много. Вече бях трениран и в отлична форма.

Е, не съвсем. Гърбът ме болеше, ребрата ми вероятно бяха натъртени, ако не и счупени. Но силният прилив на адреналин ми помогна.

Отворих вратата към стълбището и заслизах надолу. Вървях бавно. Куцах и се мръщех от болката, но знаех, че ще се справя.

Никакъв проблем. Лесна работа.